Решение № 12028 от 18.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12028 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Гражданско дело № 20261110107707 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 310 и сл. ГПК.

Постъпила е искова молба от Ц. П. К., ЕГН **********, с адрес: с. Л.... чрез пълномощника си адв. Й. М.-Г., вписана в САК с личен № **********, със служебен адрес: гр. С.... , срещу „У. Д. В. Г. Д.“ – София (УДВГД – София) към Държавно предприятие „Н. К.

Ж. И.“ (ДП НКЖИ) , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С......, представлявано от Генералния директор на ДП НКЖИ инж. Й. В., действащ чрез пълномощника си инж. Е. Г. – Директор на регионално поделение УДВГД – София с която се иска на основание чл. 225, ал. 1 от КТ ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 8 614,56 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение за периода от 01.11.2024 г. до 06.02.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска и на основание чл.82, ЗЗД за сумата от 10 337,47 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи (неполучено трудово възнаграждение) за периода от 07.02.2025 г. до 30.06.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска..

Ищецът твърди, че работил при ответника „У. Д. В. Г. Д. – София“ (УДВГД София) към ДП НКЖИ на длъжност „Началник, железопътна гара Ік“ в ж.п. гара К.. Трудовото му правоотношение е било прекратено едностранно от работодателя, считано от 06.08.2024 г., с Акт за прекратяване № 1445/15.03.2024 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (поради липса на качества на служителя за ефективно изпълнение на работата). Ищецът оспорил уволнението си по съдебен ред, в резултат на което е образувано гр. д. № 20241110158806 по описа на СРС за 2024 г.

С влязло в сила Решение № 8814 от 15.05.2025 г. съдът е признал уволнението за незаконно, отменил е акта за прекратяване и е възстановил ищеца на заеманата преди уволнението длъжност. В рамките на първото дело съдът е осъдил работодателя да заплати на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа, но само за периода от м. 08.2024 г. до м. 10.2024 г.

Причината за това е изричното посочване на този ограничен период в първоначалната искова молба и липсата на искане за неговото изменение в хода на процеса, въпреки че съдът в мотивите си е констатирал безработица за целия 6-месечен законов период. Ищецът твърди, че вследствие на незаконното уволнение е останал без работа през целия законоустановен 6-месечен период (до 06.02.2025 г.), както и след него – до реалното му възстановяване на работа.

Посочва, че е инвалид с 96.00% трайно намалена работоспособност (ТНР), което 1 според него налага повишена закрила и изисква особено внимание от страна на работодателя. След влизане в сила на съдебното решение, ищецът е бил реално възстановен на работа със Заповед № 3897 от 01.07.2025 г. Ищецът претендира изплащане на неизплатения остатък от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 01.11.2024 г. до 06.02.2025 г. вкл. (допълващи пълния 6-месечен срок), възлизащ на сумата от 8 614,56 лв. При условията на евентуалност, ищецът претендира обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за периода след 6-месечния срок по КТ – от 07.02.2025 г. до 30.06.2025 г. вкл. (датата преди реалното встъпване в длъжност) .

Размерът на тази претенция е 10 337,47 лв., изчислен на база последното му брутно трудово възнаграждение от 2153,64 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „У. Д. В. Г. Д.“ – София към ДП „НКЖИ“ е депозирал отговор, с който оспорва предявените искове като недопустими и изцяло неоснователни.

По отношение на допустимостта на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ (за периода 01.11.2024 г. – 06.02.2025 г.), ответникът прави възражение за преклузия и сила на присъдено нещо. Сочи, че за същото незаконно уволнение вече е налице влязло в законна сила Решение № 8814/15.05.2025 г. по гр. д. № 20241110158806/2024 г. на СРС. С него съдът се е произнесъл по претенция по чл. 225, ал. 1 от КТ, като е присъдил обезщетение за първите 3 месеца (август - октомври 2024 г.) и е отхвърлил иска за разликата до претендирания тогава пълен размер от 10 794,92 лв.. Ответникът твърди, че ищецът не е обжалвал решението , поради което е недопустимо повторно сезиране на съда за същата сума и същото основание за оставащите четири месеца от шестмесечния период.

Оспорва като недопустима и неоснователна и претенцията с правно основание чл. 82 от ЗЗД за обезщетение за пропуснати ползи за периода 07.02.2025 г. – 30.06.2025 г.. Навежда доводи, че Кодексът на труда въвежда стриктно времево ограничение от максимум 6 месеца за обезщетяване на вредите от незаконно уволнение. Твърди, че след изтичането на този законоустановен срок по КТ е неоснователно да се търсят обезщетения за пропуснати ползи по общия граждански ред (ЗЗД), тъй като това би довело до неоснователно обогатяване на работника. Позовава се на задължителна практика на Върховния съд (ТР № 3/1996 г. на ОСГК на ВС), според която вземането по чл. 225, ал. 1 от КТ не е периодично, а е еднократно задължение за глобален период до 6 месеца. Допълва, че предходното съдебно производство е приключило в рамките на нормалния 6-месечен срок (октомври 2024 г. – април 2025 г.), поради което допълнителни вреди не се дължат.

По съществото на спора ответникът посочва, че всички присъдени по първото дело суми (вкл. лихви и разноски) са изплатени на ищеца на 09.10.2025 г. чрез съдебен изпълнител. Уточнява, че след възстановяването на ищеца на работа със заповед от 01.07.2025 г., трудовото му правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие срещу обезщетение (чл. 331 от КТ) на 08.07.2025 г. и към настоящия момент между страните няма трудово правоотношение.

Ответникът оспорва и искането за присъждане на законна лихва, тъй като ищецът не е отправял покана за доброволно плащане. При условията на евентуалност, ако съдът уважи исковете, прави възражение за намаляване на дължимото обезщетение за оставане без работа с размера на получаваната от ищеца през процесния период пенсия за инвалидност.

Ответникът оспорва искането на ищеца за допускане на съдебно-счетоводна експертиза като ненужно, тъй като размерът на последното брутно трудово възнаграждение (2153,64 лв.) е вече безспорно установен в предходното производство и не изисква специални знания.

Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното:

По отношение на допустимостта на настоящото производство.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответното предприятие е релевирано възражение за недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за периода от 01.11.2024 г. до 06.02.2025 г.. Ответникът поддържа, че между същите страни, на същото основание и за вреди от същото незаконно уволнение е налице влязло в законна сила съдебно Решение № 8814 от 15.05.2025 г., постановено по гр. д. № 20241110158806 по описа на СРС, 148-и състав, което съставлява абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. 1 от ГПК за повторно сезиране на 2 съда.

Настоящият съдебен състав намира така направеното възражение за изцяло неоснователно по следните правни съображения:

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 18 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, т.е. правопораждащите юридически факти. В този смисъл, в съдебната практика на Върховния касационен съд се приема последователно, че обективните предели на силата на пресъдено нещо очертават правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели – страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. В т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, също изрично е изяснено, че обективните предели на силата на пресъдено нещо, когато правото е отречено, се разпростират върху фактите от значение за съществуването му към момента на формиране на силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене, т.е. че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене. Поради това, съдебно решение, което не отрича правото по тези причини, не формира сила на пресъдено нещо като процесуална пречка за упражняване правото на иск съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК, при условие че последващият иск се основава на обстоятелства, които не са преклудирани от влязлото в сила решение. В същия смисъл са изложени мотиви и в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС, както и в Решение № 50088 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 2862/2022 г. на ВКС, III г.о.. Прилагайки тези задължителни тълкувателни за съдилищата актове към настоящия казус, се установява, че предявеният в предходното производство осъдителен иск за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение частично е бил отхвърлен за разликата над изрично заявения тогава тримесечен период (до м. 10.2024 г. вкл.). Доколкото съдебното дирене по предходното гр. д. № 20241110158806/2024 г. по описа на СРС е приключило на 01.04.2025 г., то отхвърлянето на претенцията за оставащата част от 6-месечния законов срок има характер единствено на отхвърляне като преждевременно предявено по отношение на незаявения по предвидения в чл. 214 от ГПК ред период. Настъпилата впоследствие пълна изискуемост на спорното вземане за обезщетение за оставащата част от шестмесечния законов срок по чл.

225, ал. 1 от КТ, а именно за периода от 01.11.2024 г. до 06.02.2025 г. вкл., съставлява нов юридически факт, който обективно не се обхваща от преклузивния ефект и пределите на силата на пресъдено нещо на предходното решение. Поради изложеното, за този период липсва тъждество на предмета на спора и хипотезата на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК не намира приложение, а предявеният иск се явява процесуално изцяло допустим и следва да бъде разгледан по същество. Ето защо за настоящият съдебен състав е налице задължение да разгледа иска по същество.

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 от КТ вр. с чл. 225, ал.1 от КТ.

По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ;

Отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ е договорна и е за имуществени вреди /пропуснати ползи/, като обезщетението се съизмерва с пропуснатото брутното трудово възнаграждение за времето, през което работникът или служителят е останал без работа поради незаконното уволнение, но за не повече от 6 месеца.

Доказването на вредата – оставането без работа по трудово правоотношение, е в тежест на ищеца – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 г., ОСГК. Фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липсата на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в тридневен срок на трудовите договори, удостоверението от НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово 3 правоотношение.