Решение № 260024 от 25.08.2020, Окръжен съд - Стара Загора

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260024 25.08.2020 г. гр.Стара

Загора

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ

АТАНАС АТАНАСОВ

Секретар: Таня Кемерова като разгледа докладваното от съдия

Атанас Атанасов в.гр.д. № 1381 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.

Образувано е по въззивна жалба на „Ю.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: грС., *****, представлявано от законен представител Ю.Б.Ц.-управител , чрез адв.В.В., против решение № 409/20.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 4952/2019 г. по описа на Старозагорски районен съд.

Излагат се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и несъобразяване със задължителната съдебна практика по приложението на закона.

Претендира се отмяната му и постановяването на ново решение, с което да бъде отхвърлен предявения срещу въззивника иск, както и да му бъдат присъдени сторените разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна А.С.Т. ***, действащ чрез адв.М.Т., с който жалбата е оспорена като неоснователна.

Изложени са доводи, че обжалваното решение е правилно, т.к. е постановено в съответствие с материалния закон.

Претендира се потвърждаването му и присъждането на разноските пред въззивната инстанция.

В откритото съдебно заседание въззивникът нe се представлява.

Въззиваемият се представлява от пълномощник-адвокат, чрез когото оспорва въззивната жалба и пледират за потвърждаване на първоинстанционното решение, както и за присъждането на разноските пред въззивната инстанция.

След запознаване твърденията и възраженията на страните, въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от А.С.Т. срещу „Ю.“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск, че вземането на ответника, за което е бил издаден изпълнителен лист № 2432/03.11.2008 г. по ч.гр.д.№ 2293/2008 г. по описа на СтРС не съществува, поради погасяването му по давност.

Изложил е твърдения, че на 11.09.2019 г. работодателят му е получил запорно съобщение, с което е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение до размера на дълга по изп.д.№ 2019**0402986 по описа на ЧСИ Г.И., с рег№ ** на КЧСИ и район на действие при СтОС, образувано въз основа на изпълнителен лист № 2432/03.11.2008 г. по ч.гр.д.№ 2293/2008 г. по описа на СтРС.

Посочил е че през всичките години след издаване на изпълнителният лист не е бил уведомяван по какъвто и да било начин за задължението си, поради което същото било погасено по давност.

Ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил иска като неоснователен като е изложил доводи, че през времетраенето на изпълнителния процес от 14.12.2012 г. до 26.06.2015 г. давност не е текла.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск като е приел, че вземането по изпълнителен лист № 2432/03.11.2008 г. по ч.гр.д.№ 2293/2008 г. по описа на СтРС е погасено по давност .

Въззивният съд счита, че относимите факти са били правилно установени от първоинстанционния съд, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част.

Установено е от събраните доказателства, че по заявление на „М.“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е било образувано ч.гр.д.№ 2293/2008 г. по описа на СтРС, по което е бил издаден изпълнителен лист срещу А.С.Т. за сумата от 210,52 лв. – главница, представляваща неизплатени суми за ползване на далекосъобщителни услуги и крайно устройство за периода 14.01.2007 г. – 14.03.2007 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.08.2008 г. до окончателното му изплащане.

На 29.08.2019 г. по молба на „Ю.“ ЕООД въз основа на издадения в полза на „М.“ ЕАД изпълнителен лист срещу А.С.Т. е било образувано изп.д.№ 2019**0402986 по описа на ЧСИ Г.И., с рег№ ** на КЧСИ и район на действие при СтОС, а с молбата е поискано налагането на запори върху трудовото възнаграждение и върху банковите сметки на длъжника.

От своя страна „Ю.“ ЕООД се е легитимирало като кредитор по вземането въз основа на договор за цесия от 30.05.2019 г., по силата на който „С.Г.Г.“ ООД му е прехвърлило вземането по изпълнителен лист № 2432/03.11.2008 г., и договор за цесия от 21.12.2017 г., по силата на който „А.*Б.“ ЕАД е прехвърлило вземането на „С.Г.Г.“ ООД.

Липсват доказателства преди изп.д.№ 2019**0402986 по описа на ЧСИ Г.И., с рег№ ** на КЧСИ и район на действие при СтОС да е имало образувано друго изпълнително производство по молба на някой от предходните кредитори - „С.Г.Г.“ ООД или „А.*Б.“ ЕАД /предишно „М.“ ЕАД/.

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е редовна, т.к. отговаря на законовите изисквания за съдържание и е допустима, т.к. е подадена от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в предвидения в закона срок за обжалване.

Разгледана по същество я намира за неоснователна, поради следните съображения:

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно допустимо, и по същество е правилно.

От събраните по делото доказателства безспорно е установено, че срещу А.С.Т. и в полза на „М.“ ЕАД е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата от 210,52 лв. – главница, представляваща неизплатени суми за ползване на далекосъобщителни услуги и крайно устройство за периода 14.01.2007 г. – 14.03.2007 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.08.2008 г. до окончателното му изплащане.

Заповедта за изпълнение е влязла в сила и срещу длъжника е бил издаден изпълнителен лист.

По силата на чл.117, ал.2 от ЗЗД установеното със съдебно решение вземане, на което следва да се приравни вземане, за което е налице влязла в сила заповед за изпълнение, се погасява с изтичането на пет годишен давностен срок.

Давността спира да тече докато трае съдебния процес относно вземането /чл.115, ал.1 б.“Ж“ от ЗЗД/, а съгласно чл.116 б.“В“ от ЗЗД се прекъсва с предприемане на действия на принудително изпълнение.

С ППВС №

3/1980 г. бе прието, че изпълнителният процес е част от общия исков процес и докато е налице висящо производство давност не тече на основание чл. 115, ал.1 б.“Ж“ от ЗЗД.

Това разбиране бе изоставено с ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК, като даденото ново разрешение за приложението на закона е, че давността се прекъсва с предприемане на действия на принудително изпълнение.

В конкретния случай заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на 02.11.2008 г. и от тогава е започнал да тече пет годишния давностен срок по чл.117, ал.2 от ЗЗД, който е изтекъл на 02.11.2012 г.

Липсват доказателства по делото през този период от време да е било налице образувано изпълнително производство, поради което да може да се приеме в съответствие с ППВС № 3/1980 г., че давност не е текла на основание чл. чл.115, ал.1 б.“Ж“ от ЗЗД.

Липсват и доказателства за периода от влизане в сила на заповедта за изпълнение до образуването на изп.д.№ 2019**0402986 по описа на ЧСИ Г.И., с рег№ ** на КЧСИ и район на действие при СтОС да е имало образувано изпълнително производство и да са били предприемани действия на принудително изпълнение, за да може да се приеме, че давностният срок е бил прекъснат преди това да бъде сторено с налагането на запора върху трудовото възнаграждение на А.С.Т. от ЧСИ Г.И..

Ето защо следва да се приеме, че вземането, за което е бил издаден изпълнителния лист № 2432/03.11.2008 г. срещу А.С.Т., е погасено по давност, поради което и искът му по чл.439, ал.1 от ГПК е основателен.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба за постановяване на първоинстанционното решение в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика.

Както вече бе посочено по-горе в мотивите, липсват доказателства, които да обусловят прилагането на разрешенията, дадени с ППВС № 3/1980 г., касателно спиране теченето на давностния срок докато трае изпълнителното производство за принудително събиране на вземането.

С оглед на всички изложени съображения въззивният съд намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Относно разноските:

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемият има право на разноски във въззивното производство.

Такива следва да му се присъдят в размер на 300,00 лв., с оглед представените доказателства за платено адвокатско възнаграждение.

Водим от изложените мотиви и на основание чл.272 от ГПК Старозагорски окръжен съд Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 409/20.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 4952/2019 г. по описа на Старозагорски районен съд.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Ю.“

ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: грС., *****, представлявано от законен представител Ю.Б.Ц.- управител да заплати на А.С.Т., ЕГН - **********, с адрес: *** сумата от 300,00 лв. /триста лева/-съдебно – деловодни разноски пред настоящата съдебна инстанция.

Решението на основание чл.280, ал.1 т.1 от ГПК не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.