Решение № 3119 от 08.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3119 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100501556 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.Р.М. срещу решение от 13.10.2022 г., постановено по гр.дело № 69696 /2019 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172 с-в, с което са отхвърлени исковете предявени от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу М. Х. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******** и длъжникът З. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******** за постановяване на съдебно решение, в което да бъде признато, че М. Х. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******** и длъжникът З. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******** са длъжни да заплатят разделно на кредитора „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, сумата от 1247,89 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 155, 25 лв. за периода от 14.09.2017 г. до 12.08.2019 г., сумата от 66,55 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 3,74 лв. за 1 периода от 07.01.2019 г.до 12.08.2019 г., както следва: М. Х. Г., ЕГН ********** сумата от 657,22 лв., ведно със законна лихва от 22.08.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 77,62 лв. за периода от 14.09.2017 г. до 12.08.2019 г., мораторна лихва в размер на 1,87 лв. за периода от 07.01.2019 г. до 12.08.2019 г., З. Г. Г., ЕГН **********, сумата от 657,22 лв., ведно със законна лихва от 22.08.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 77,62 лв. за периода от 14.09.2017 г. до 12.08.2019 г., мораторна лихва в размер на 1,87 лв. за периода от 07.01.2019 г. до 12.08.2019 г. С решението на съда е осъден З. Г. Г., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, разноски за държавна такса в заповедното и исковото производство, за депозит за вещи лица и за юрисконсултско възнаграждение в двете производство в общ размер от 525 лв. Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение н а материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Жалбоподателят, чрез своя процесуален представител моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и да уважи въззивната жалба. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник М. Х. Г., чрез назначения й по делото особен представител адв.П. В. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Въззиваемата страна- ответник З. Г. Г. не взема становище по подадената въззивна жалба.

Третото лице - помагач „ПМУ СОФИЯ“ ООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на 2 неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца Топлофикация София“ ЕАД, гр.София срещу ответниците М. Х. Г. и З. Г. Г. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален представител юрк.Р.М., единствено е посочил общо в жалбата, че решението на СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за 3 разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Подадените в срок от същата страна жалби се считат част от първата /сезиращата съда жалба/, а постъпването на останалите е правно ирелевантно - те също се прилагат към делото, без по тях да се извършват каквито и да било процесуални действия.

За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.

Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.

Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният 4 съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив.На тези правомощия на въззивния съд по действащия ГПК по отношение правилността на обжалваното решение кореспондира и уредбата в него относно съдържанието на жалбата. При подадена в срок въззивна жалба, макар и в същата да не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено, тъй като по аргумент от чл.262 ал.1 от ГПК, във вр. с чл.260 ал.1 т.3 от ГПК непосочването в жалбата в какво се състои порочността на решението /т. 3/ не обуславя нейната нередовност. Поради това и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовността й, съгласно чл.262 от ГПК.

Жалбоподателят може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение, включително и да ги доуточнява и конкретизира чрез допълнителна молба. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, но само доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба, с оглед неговите правомощия на съд по същество на спора, като обратното представлява съществено нарушение на чл.269 и чл.272 от ГПК. Недопустимо е обаче въззивникът след изтичане на срока за въззивно обжалване с допълнителна молба/ допълнение към въззивна жалба/ да допълва подадената в срок въззивна жалба, като въвежда нов предмет, тъй като това процесуално действие, като извършено след предвидения в закона срок, не може да се вземе предвид от въззивният съд - чл.64 ал.1 от ГПК, респективно съдът не дължи произнасяне по доводите в тази допълнителна молба/ допълнение към въззивна жалба/.