Решение № 4132 от 21.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4132 гр. София, 21.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Г. Стоев при участието на секретаря ЙордА. В. Петрова като разгледа докладваното от Г. Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100506472 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20278598/16.12.2020 г., постановено по гр. д. № 19887/19г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 63 с-в, са частично уважени предявените от А. С. М., ЕГН **********, срещу „Ф.М.И.“ ООД, ЕИК ****, искове с правна квалификация чл. 200 КТ вр. чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответникът е осъден да заплати 1) сумата от 1 666 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди, ведно със законната лихва от 05.04.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, 2) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 197,60 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 02.02.2018г. до 05.04.2019г; 3) както и сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на трудова злополука, реализирана на 29.01.2018 г., ведно със законната лихва от деня на процесното увреждане до окончателното погасяване на дълга. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска за обезщетение за претърпените имуществени вреди за разликата над 1 666 лева до предявения размер от 2 466 лева, както и иска за репарация на претърпените неимуществени вреди за разликата над 25 000 лева до предявения размер от 40 000 лева. Уважен е предявеният по р е д а на чл. 219, ал. 3 ГПК от ответника срещу Столична община, в условията на евентуалност, обратен иск с правна квалификация чл. 54 вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумите, които ищецът по обратния иск е осъден да заплати на ищеца по главния иск, при условие, че тези суми бъдат реално заплатени. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл.

78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25003209/08.01.2021г., подадена от третото лице помагач, Столична община, с която обжалва решението в частта, с която са уважени предявените искове. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност 1 на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно. Претендира разноски.

В преклузивния срок е постъпила насрещна въззивна жалба от ищеца по главния иск, А. С. М., с която обжалва решението в отхвърлителната част. Счита решението за неправилно и моли съда да уважи осъдителните искове до изцяло предявения им размер.

Претендира разноски.

Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение в неговата цялост.

По всяка една от въззивните жалби е постъпил отговор от насрещната страна, включително от ответника по главния иск „Ф.М.И.“ ООД, ЕИК ****.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска с правна квалификация чл. 200 КТ.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото са притезанията на ищеца за репариране на претърпените имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие на трудово злополука, реализирана на 29.01.2018 г. Исковете претенции са насочени към работодателя.

Правопораждащият отговорността на работодателя, респективно притезанието на увреденото лице, фактически състав включва следните елементи: 1) наличие на трудово правоотношение между страните; 2) настъпване на трудова злополука, т.е. внезапно увреждане на здравето на работника или служителя при или по повод осъществяване на трудовите задължения; 3) което е в пряка причинно-следствена връзка с 4) претърпените от увредено лице имуществени и/или неимуществени вреди.

Имуществената отговорност на работодателя обхваща както имуществените вреди, изразяващи се в претърпени загуби и пропуснати ползи, така и неимуществените вреди, т.е. душевните болки и страдания на пострадалия работник или служител. На обезщетяване подлежат всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Настоящия състав споделя практиката на Върховния касационен съд, която приема последователно разбирането, че отговорността по чл. 200 КТ е безвиновна, обективна договорна отговорност, т.е. вината не е елемент от правопораждащия субективното право фактически състав.

След съвкупен анализ на събраните доказателства съдът приема за установено, че 1) между страните по главния иск е налице трудово правоотношение към датата на увреждането – 29.01.2018 г; 2) съгласно влязло в сила разпореждане № 21561/08.02.2018 г.

2 на ТП на НОИ – София град, издадено по реда на чл. 60, ал. 1 КСО, увреждането на ищцата е признато за трудово злополука, аргумент от чл. 55, ал. 2 КСО.

Механизмът на увреждането се изразява в следното: В периода между 6:10 -6:15 ч. на ул. Падина, част от обичайния маршрут към работното място от основното място за живеене, ищцата се е подхлъзнала, стъпвайки върху заледен и заснежен участък от пътя, вследствие на което пада и си чупи десния крак. Фактическата обстановка на инцидента се установява от показанията на свидетеля М., съпруг на ищцата, който непосредствено след падането е отишъл да й помогне. А. М. била в легнало положение, неподвижна и изпитваща силни болки, като половината от тялото й е било на пътното платно, а другата половина върху тротоара. Установява се, че пътното платно и тротоара не били почистени от сняг и лед, което било причина за инцидента. Съдът кредитира напълно показанията на свидетеля М., тъй като кореспондират изцяло с останалия събран и обсъден доказателствен материал – аргумент от чл. 172 ГПК. Разминаването в името на улицата между посоченото в декларацията за трудова злополука, подадена от осигурителя, и показанията на свидетеля М., не води до извод до неустановеност на мястото на инцидента. Съпругът на ищцата е единствения свидетел, който пряко е възприел обстановката след злополуката, като неговите показания напълно кореспондират с изготвената по-късно съдебно-медицинска експертиза, епикризата от УМБАЛ „Н.И. Пирогов“-ЕАД, както и останалите събраните доказателства относно мястото, часа механизма на увреждане.

Наложило се е оперативно лечение на ищцата, след което същата е била настанена в болница. Възстановителният период е продължил дълго, като се е налагало ищцата да приема множество медикаменти. Установява се, че тя не е била подвижна няколко месеца, което създало необходимост да бъде подпомагана в ежедневните си дейности от свидетелите Р. и М., включително при хигиенните и физиологичните нужди. Използвала е помощни санитарни средства първите няколко месеца. Възстановителният период е продължил около десет месеца, като за период от около четири месеца ищцата не е излизала от дома си, била е раздразнителна, не е могла да спи. Впоследствие ищцата е била на рехабилитация.

Съгласно т. 7 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС, когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. Във връзка с изложеното съдът намира, че по делото е доказано, че ищцата е извършила реално разходи за лечение в размер на 1 666 лева за закупуване на реконструктивен къс бедрен пирон „Fi-nail” и комплект с винтове, до която сума искът по чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за претърпени загуби вследствие на трудовата злополука се явява основателен. За сумата над 1 666 лева до 2 466 лева ищцата не ангажира доказателства, поради което в тази част искът следва да се отхвърли. Следователно по делото по безспорен начин е доказано, че в причинна връзка с трудовата злополука се е наложило извършването на лечение на ищцата, за което същата е заплатила сумата в размер на 1 666 лева.

На основание чл. 162 ГПК вр. чл. 52 ЗЗД настоящият състав приема, че за репарирането на причинените неимуществени вреди се дължи обезщетение в размер на 40 000 лева. Справедливостта като основен и законоустановен критерий при определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги конкретна преценка на установените обективно съществуващи факти и обстоятелства.

Съдът при определянето на размера на дължимата престация следва да съобрази 1) обема, характера и тежестта на уврежданията, 2) интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, 3) както и негативните физически и психологически последици за увреденото лице. В този смисъл е константната практика на ВКС по приложението на ППВС № 4/1968 г., например Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г., на ВКС II т. о.

От заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза се установява, че ищцата вследствие на трудовата злополука е получила счупване на 3 трохантерния масив на дясната бедрена кост, което влошаване на здравословното състояние е свързано с механизма на увреждане, описан по-горе. А. М. е изпитвала силни болки веднага след инцидента, както и първите няколко месеца след това. Възстановителният период е продължил изключително дълъг период от време в сравнение с обичайното необходимото при подобни наранявания. Констатирани са посттравматични усложнения, които са довели до персистиращ функционален дефицит на крайника.

Обуславящи определения от съда размер на дължимото обезщетение са обстоятелствата, че след преглед от вещото лице, осъществен на 02.10.2020 г., близо две години след инцидента, се установява, че ищцата не се е възстановила напълно, констатирани са болезнени и ограничени движения на дясна тазобедрена става, невъзможен самостоятелен моноподален стоеж на десен крак, атрофия на дясна бедрена мускулатура.

Препоръчва се извършването на повторна хирургична интервенция и ендопротезиране на тазобедрената става за преодоляване на установения функционален дефицит и подобри предвижването на пострадалата Съгласно чл. 51 ЗЗД на репариране подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Същите са пряка последица от деянието и несъмнено са допринесли негативно върху психиката на пострадалата, поради което подлежат на обезщетяване. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. В този смисъл Решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г., на ВКС IV г. о.