Определение № 2026 от 07.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2026 гр. София, 07.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20268002900604 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. Д. срещу решение № 1510/ 17.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 856/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което е потвърдено решение № 6817/ 11.12.2024 г., постановено по гр.д. № 4355/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-30 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от К. Д. Д. срещу „УниКредит Булбанк“ АД искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 48 271, 35 лв., представляваща платена без правно основание сума за периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г., която подлежи на връщане;

- иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 16 347, 49 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 12.04.2021 г. до 12.04.2024 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът посочва, че въззивният съд е достигнал до правилен извод, че според тълкуването на правото на ЕС, дадено в решенията на Съда на Европейския съюз /СЕС/, националната уредба относно началото на срока на погасителната давност за вземането на потребителя за връщане на недължимо платените суми въз основа на неравноправна 1 договорна клауза противоречи на принципа на ефективност, установен в Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/ЕО/. Въпреки това, вместо да остави тази уредба без приложение, каквато е последицата при противоречието й с правото на ЕС, и да счете, че искът на потребителя за реституционното вземане не се погасява по давност, въззивният съд е приложил правило, което не съществува в българското позитивно право, което е, че давностният срок започва да тече от момента, в който потребителят е узнал или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата и правата му за защита срещу нея. Касаторът заявява, че моментът, в който е узнал за неравноправния характер на клаузите от договора за кредит, въз основа на които е платил претендираните в процеса суми, е този на постановяване на решение на въззивния съд за това в по-рано образувано и приключило дело, по което е бил страна, тъй като едва с това решение те са обявени за неравноправни. Счита за необоснован изводът на въззивния съд, че това условие е било изпълнено към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано приключилото дело, защото към този момент съдебната практика по неравноправността на клаузите от договор за кредит не е била еднопосочна, което е видно и от различните изводи за това, направени в решенията на двете инстанции по конкретното дело с негово участие. Касаторът намира, че за правилното разрешаване на спора е необходимо да бъдат приложени норми от Директива 93/13/ЕО, които трябва да бъдат тълкувани от СЕС, поради което прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като формулира и въпроси.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един въпрос и се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.

2 и т. 3 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация – „УниКредит Булбанк“ АД, оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

По подадената касационна жалба:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че 2 предмет на разглеждане са обективно съединение искове, предявени от К. Д. Д. срещу „УниКредит Булбанк“ АД, както следва: - иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 48 271, 35 лв., представляваща платена в периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г. без правно основание сума за погасяване на задълженията по договор за банков кредит, сключен на 16.10.2006 г., които са възникнали въз основа на неравноправни клаузи от съдържанието на този договор, предвиждащи възлагането на валутния риск в тежест на кредитополучателя, както и правото на банката едностранно да променя размера на задължението за възнаградителна лихва; - иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 16 347, 49 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 12.04.2021 г. до 12.04.2024 г. Счел е за безспорно по делото, че между ищеца, като кредитополучател, и „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД, чийто правоприемник е ответникът, е сключен договор за кредит от 16.10.2006 г., както и че с влезли в сила решения в отношенията между страните по спора е установена нищожността поради неравноправност на клаузите от този договор, с които е възложен на кредитополучателя валутният риск от увеличаване на стойността на швейцарския франк спрямо лева/еврото, както и тези, даващи право на банката да увеличава размера на задължението за възнаградителна лихва. Намерил е, че между страните не е спорно и това, че платената от кредитополучателя на банката сума в изпълнение на задълженията за изплащане на месечните погасителни вноски за периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г. е по-голяма от сумата, която той дължи за главница и възнаградителна лихва за този период при неприлагане на неравноправните клаузи и изчисляване на дълга въз основа на курса на франка към лева към датата на усвояване на кредита от 1, 2376 лв. за 1 франк, както и при уговорения при сключване на договора размер на възнаградителната лихва, като разликата възлиза на 48 271, 35 лв. Тази разлика е престирана на кредитора при прилагане в отношенията между страните на неравноправните клаузи, които са нищожни, което означава, че е получена от него без валидно правно основание и в негова тежест е възникнало задължение да я върне на кредитополучателя. Въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос по делото е този за това дали вземането на кредитополучателя за сумата от 48 271, 35 лв. е погасено по давност, каквото възражение е заявено от ответника в процеса.

Направил е извод, че погасителната давност за задължението за връщане на получената при начална липса на основание сума е петгодишна, както и че съгласно задължителните указания, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, тя започва да тече от момента на получаване на престацията. Наред с това, въззивният съд е взел предвид практиката на СЕС, която е постановена при тълкуване на нормите от Директива 93/13/ЕО по въпроса за началото на давностния срок за погасяване на вземането на потребителя за връщане на суми, платени от него 3 на кредитор в изпълнение на неравноправни клаузи, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в които това тълкуване е съобразено. С оглед на това е приел, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е този на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, при условие че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. По делото е установено, че ищецът е знаел за неравноправността на клаузите от договора за кредит, въз основа на които е престирал претендираната парична сума, към момента, в който се е позовал на този им порок пред съда. Това е станало с предявяването на искова молба, която е подадена преди настоящата – на 25.10.2018 г., с която са предявени искове за прогласяване нищожността на тези клаузи поради тяхната неравноправност, както и за връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на неоснователно платените при тяхното прилагане суми за период, различен от процесния. В тази искова молба потребителят е изложил твърдения, че процесният договор за кредит съдържа неравноправни клаузи, които са тези за възлагане на валутния риск в негова тежест и за правото на банката едностранно да измени размера на задължението за възнаградителна лихва, поискал е те да бъдат прогласени за нищожни и с оглед на това да му бъдат върнати платените въз основа на тях суми. Следователно към датата на подаване на исковата молба ищецът е знаел за неравноправния характер на тези клаузи, както и за правата, които възникват за него, в качеството му на потребител, да се защити срещу неоснователно обогатилия се кредитор. Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение, което е постановено по делото, образувано за разглеждане на тази искова молба, са уважени част от предявените искове за нищожност на клаузите и за връщане на неоснователно платените суми, поради което е неоснователно възражението на ищеца, че неравноправността на клаузите е обявена за първи път с въззивното решение по делото и неговото постановяване е моментът, от който той е узнал за това. Предвид изложеното петгодишната давност за погасяване на реституционното вземане на ищеца е започнала да тече на 25.10.2018 г. и е изтекла на 25.10.2023 г., което е преди предявяване на исковата молба, поради което това вземане е погасено по давност. Това прави предявеният иск за главница неоснователен. С оглед на акцесорния характер на иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва, той също е неоснователен. В този смисъл се е произнесъл и първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един въпрос, който заявява, че е разрешен в обжалваното решение, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Той е 4 следният: При установено противоречие между националната правна уредба на погасителната давност и правото на ЕС длъжен ли е съдът да остави без приложение тези разпоредби от националното законодателство, които противоречат на правото на ЕС, или съдът може чрез превратно тълкуване на националното право да създаде и приложи ново правило за началния момент, от който започва да тече погасителната давност, което счита за съответстващо на Директива 93/13/ЕИО?.

Този въпрос касае прилагането на установените в закона правила за началния момент, от който започва да тече погасителната давност при искове на потребителя за връщане на недължимо платени суми поради неравноправност на договорни клаузи.

Ето защо той има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което е счетено, че претендираната с осъдителния иск по чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума представлява такава, която е платена в изпълнение на клаузи от договор за кредит, които са неравноправни, и е разгледано направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца за връщане на тази сума, като са изложени и съображения за началния момент, от който започва да тече давностният срок. Това произнасяне е решаващо за крайния извод за основателност на правопогасяващото възражение на ответника за давност и оттам за неоснователност на предявения осъдителен иск. Следователно по отношение на посочения въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.