Решение № 230 от 20.04.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 230 гр. Монтана, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, СЕДМИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДРА НАНОВА при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДРА НАНОВА Гражданско дело № 20261630100036 по описа за 2026 година

Производството е първоинстанционно.

Исковото производство пред Районен съд-гр. Монтана е образувано по искова молба, неразделна част от която е уточняваща молба с вх. № 653 от 19.01.2026 г., подадена от А. И. М., ЕГН **********, в качеството му на ищец, действащ чрез адвокат М. С., срещу „Б***********“ ООД, ЕИК *********, в качеството му на ответник, по повод на възникнал между тях потребителски спор. С нея е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът посочва, че между него, в качеството на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитодател, е сключен договор за кредит с № MAX 500086902.

Предоставената по него сума била в размер на 800 лв. ( 409,03 евро), платима на 19 двуседмични вноски. Начислени били и допълнително такси за динамично плащане и за бързо разглеждане на искането за кредит. По този начин общият размер на задължението по договора бил 2870,33 лв.

(1467,58 евро), при месечна вноска от 151,07 лв. (77,24 евро). Твърди за противоречие на договора със закона, поради неточно посочен в него ГПР, който не включвал в себе си разходите за двете допълнителни такси.

Изтъква, че ако това е било сторено ГПР би надвишавал законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че според чл. 22 от ЗПК договорът е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК дължи връщане само на чистата стойност. Посочва, че вноски по кредита не са правени.

1

Иска процесният договор за кредит да бъде обявен за нищожен в цялост поради противоречието му със закона.

Претендира разноски.

В преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Посочва, че между него, като кредитор, и ищеца, като кредитополучател, е подписан договор за кредит с № 500086902 от 01.09.2025 г. По него първият финансирал втория, като за последния възникнало задължение да върне кредита съгласно условията на договора.

Настоява, че договорът отговаря на всички императивни изисквания на ЗПК и не съдържа неравноправни клаузи. Сочи, че договорните клаузи били индивидуално уговорени, доколкото общите условия се съдържали в самия договор, носещ подписа на ищеца. Това позволявало на длъжника да се запознае предварително с условията, респ. да влияе върху тях. ГПР в размер на 49,31 % бил правилно посочен. Признава, че в него е включена само възнаградителната лихва без други допълнителни разходи. Твърди, че ищецът имал изрично желание по кредита допълнително да се добави действието „динамично плащане“ и че то не е условие за предоставянето му. Противопоставя се на твърдението за включена услуга „бързо разглеждане“ и заявява, че такава няма. Оспорва, че кредитът е в размер на 409 евро, тъй като усвоената сума била 1300,00 лв. (664,68 евро) .

Иска искът да бъде отхвърлен.

Претендира разноски (в това число и за юрисконсултско възнаграждение).

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адвоката на ищеца и моли за присъждането му в минимален размер.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Преди него от адвоката му е подадена молба, с която предявеният иск се поддържа. Към нея се представя списък на разноски. Възразява се срещу претендираните от ответника разноски. За ответника не се явява представител.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Събраните по делото доказателства са писмени.

От фактическа страна се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 01.09.2025 г., когато е сключен Договор за кредит с № MAX_500086902 между „Б***********“ ООД, като кредитор и А. И. М., като кредитополучател, подписан при Общи условия, които, съгласно чл. 15 от договора и чл. 29 от тях, са неразделна част от договора.

По делото няма спор, че посоченият в договора кредитодател е регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, което определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

2

Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице пък представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регламентация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК и в Закона за защита на потребителите.

След подробен прочит на съдържанието на процесния договор за потребителски кредит се установява, че същият е сключен при предварително определени от страна на кредитодателя договорни клаузи. Представеният договор е бланков, от което следва, че той не е бил предмет на предварително договаряне между страните. Договорът, макар и определен като индивидуален, всъщност е сключен при придружени към него общи условия и не е налице индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора, финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, годишен процент на разходите и годишното му оскъпяване. Това налага извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Именно поради това, съдът има правото и задължението да извърши преценка за наличие както на неравноправни и нищожни клаузи, така и да съобрази хипотезите, в които това води до нищожност на целия договор.

Отпуснатата заемна сума, съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, е в размер на 1 300 лв./664,68 евро, от която, видно от декларация попълнена лично от ищеца, той е получил 23,23 лв./11,88 евро в брой, а останалата част от сумата в размер на 1 276,77 лв./652,80 евро е преведена по сметка на ответника с цел вътрешно рефинансиране по друг кредит.

Предвидена е и договорна лихва, добавена към всяка вноска, с различен размер, поетапно намаляващ, с която общата стойност на плащанията, съгласно чл. 5, ал. 5 от договора, е в размер на 1 510,69 лв./772,40 евро.

Освен това страните са постигнали уговорка, обективирана в чл. 9, ал. 1 от текста на договора, за ползване на динамично плащане по кредита, на стойност 1 359,64 лв./695,17 евро, която се заплаща разсрочено на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план.

Т а к а , общото задължение по кредита, включващо главница, договорна лихва и такса за услугата за динамично плащане, съгласно чл.

9, ал. 2 от договора, възлиза на сумата от 2 870,33 лв./1 467,58 евро.

Според договора кредитополучателят се е задължил да върне общата парична сума на 19 равни вноски, всяка от които в размер на 151,07 лв./77,24 евро, за срок от 9 месеца и 14 дни.

3

Законът въвежда императивни изисквания, относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен, когато при сключването му са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. В чл. 24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 от ЗЗП.

При преценка на действителността на процесния договор, съдът намира, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Използваният съюз „и“ означава, че тези две изисквания следва да са кумулативно и коректно посочени, като неспазването дори само на едно от тях води до последиците предвидени в закона за недействителност. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с договора за кредит, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

В ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които длъжникът трябва да заплати. Той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от ЗПК).

В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, 9 -и състав, също е прието, че в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят, а годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.

В случая процесният договор за кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по кредита.

Годишният процент на разходите по кредита е определен в чл. 5, ал. 6 от договора на 49,31 %. Този размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв.

Получаването на кредита при предлаганите условия в случая включва заплащането на услугата за динамично плащане. Следователно услугата за динамично плащане представлява разход за потребителя по кредита, 4 поради което попада в обхвата на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Ответникът, в отговора прави признание на правно релевантен факт, а именно, че разходът за услугата за динамично плащане не е включен при изчисляване на размера на ГПР. По закон това е следвало да бъде сторено. Така посоченият в процесния договор ГПР е формиран само на база на възнаградителната лихва, без в него да е включен разходът за услугата за динамично плащане.

При това положение договорът за кредит не е изготвен в съответствие на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като записаният в него процентен размер на ГПР явно не съответства на предвидените разходи за заплащане на такси за динамично плащане, които при включване в него ще доведат до значително по-висок процентен цифров израз в неколкократен на този размер.

Съдът намира, че в процесния договор липсва яснота за действителния размер на ГПР. Посоченият ГПР е в значително по-нисък от реалния размер. Той е в очевидно противоречие с действителната финансова тежест на кредита и не отразява реалните разходи, които потребителят следва да понесе. Това противоречие между числовите му параметри и разходите по договора обективно води до извод, че ГПР е посочен само формално и не съответства на действителния такъв, поради което не изпълнява основната си функция-да информира потребителя за реалното оскъпяване на кредита и да му позволи да извърши информиран избор. Вписването на различен от действителния ГПР, т. е. на неверен такъв, освен това, въвежда в заблуждение кредитополучателя. Тази практика въвежда в заблуда средния потребител по отношение на един от основните аспекти, подтикващи го да вземе решение за сключване на договора, и е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (така Решение № 340 от 09.12.2025 г., постановено по к. т. д. № 1562/2025 г., т. к., І т. о. на ВКС).

В изпълнение на чл. 7, ал. 3, изр. 1 от ГПК и за пълнота съдът намира, че клаузите за динамично плащане са и неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, тъй като не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Те не са уговорени индивидуално. Независимо от твърденията на ответника, за формално съдът намира посоченото в стандартния европейски формуляр и в общите условия, че включването на тази услуга не е задължително условие за сключването на договора за потребителски кредит, доколкото за получаването на кредита при предлаганите условия той отнапред включва заложено и заплащането на тази услуга. Наред с това, размерът на уговореното възнаграждение за динамично плащане съпоставено с размера на отпуснатия кредит, е несъразмерно висока, защото стойността на първото дори надвишава тази на чистата сума по кредита. Не става ясно и какво представлява и в какво се изразява на практика 5 тази услуга, доколкото дадената за нея дефиниция в общите условия не изяснява това.