Решение № 5781 от 13.09.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5781 гр. София, 13.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-23 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божана Желязкова при участието на секретаря Ива Ат. Иванова като разгледа докладваното от Божана Желязкова Гражданско дело № 20241100110520 по описа за 2024 година

Предявен е иск от „Ц.Б.С.-2009“ ООД, ЕИК 200855503, със седалище и адрес на управление: гр. София, ***, представлявано от В. М. Б., срещу Н.

СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 132 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 10 361,83 лв., считано от 21.02.2024 г. до 12.09.2024 г., както и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

ИЩЕЦЪТ - „Ц.Б.С.-2009“ ООД твърди, че е дружество - организатор на хазартни игри, притежаващо 53 лиценза по Закона за хазарта /ЗХ/, сред които и лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати с адрес: гр. София, ***. Преди издаването на лиценза Дружеството надлежно е заплатило съгласно приложимата редакция на чл. 30, ал. 6 от ЗХ еднократна държавна такса, дължима за неговото издаване и поддържане през целия му срок до 31.05.2028 г. Н. събрание на Република България е приело Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. („ЗДБ“), който влязъл в сила на 01.01.2024 г. С § 18 - § 22 на ЗДБ във вр. с чл. 30 от ЗХ са въведени разпоредби, които са в противоречие с приложимите норми на европейското законодателство. С § 18 от ЗДБ са приети изменения в чл. 30 от ЗХ, съгласно които размерът на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лиценз за организиране на игри с игрални автомати се увеличава многократно. Процесният лиценз е за организиране на игри с игрални автомати със срок от 10 години, регламентиран от чл. 30, ал. 6 от ЗХ.

Съгласно предходната редакция на чл. 30, ал. 6 от ЗХ за издаване и поддържане на лиценза е дължима еднократна държавна такса в размер от 100 000 лева. След влизане в сила на 1 измененията размерът на еднократната държавна такса по отношение на 10-годишните лицензи била увеличена на 150 000 лв., когато игрите са организирани в населени места до 500 000 жители, в размер на 300 000 лв., когато игрите са организирани в населени места над 500 000 жители. Разпоредбите на § 19 - § 22 на ЗДБ придават обратно действие на приетите изменения на чл. 30 от ЗХ, като § 22 се отнася до чл. 30, ал. 6 от ЗХ. Съгласно предвиденото в посочените параграфи увеличените размери на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лицензи са приложими и за организаторите на хазартни игри с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г. Така организаторите на хазартни игри, включително и ищцовото дружество, коитo надлежно са заплатили дължимите еднократни и фиксирани държавни такси за издаване и поддържане на своите лицензи за целия техен срок на действие, следвало да доплатят разликата между размера на платеното и новоприетия увеличен размер на базата на формула, предвидена в приложимата разпоредба.

Многократно увеличените такси следвало да бъдат заплатени в изключително кратък срок от два месеца - до 28.02.2024 г., за да бъде запазено действието на лицензите. За да не понесе санкции и за да запази дейността си по Лиценза, на 21.02.2024 г. Дружеството заплатило увеличените с обратна сила допълнителните държавни такси, дължими по силата на § 18 и § 22 от ЗДБ, във връзка с чл. 30, ал. 6 от ЗХ, възлизащи на 132 500 лв. Ищецът твърди, че при осъществяването на законодателната власт Н. събрание на Република България е допуснало нарушение, представляващо приемането в националното законодателство на нормите на § 18 и § 22 от ЗДБ, във вр. с чл. 30, ал. 6 от ЗХ, които противоречат на член 56 от ДФЕС. Твърди, че нарушението на НС е достатъчно съществено с подробно изложени съображения. В случая вредоносния резултат е понасянето на имуществени вреди в размер 132 500 лв. - увеличена с обратна сила допълнителна държавна такса за притежавания от Дружеството Лиценз, е настъпил непосредствено поради приетия от Н. събрание Закон за държавния бюджет на Р.България за 2024 г. Претендира разноски.

ОТВЕТНИКЪТ – Н. С. НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, оспорва предявените искове изцяло по основание и размер. На първо място твърди, че исковата молба е недопустима, тъй като ответникът не е пасивно легитимирана страна. В българското законодателство липсва правна норма, която да урежда възможността Н. събрание да отговаря пряко спрямо юридическите лица и гражданите. На следващо място твърди, че СЕС не само провъзгласява принципа за отговорността на държавата за вреди, но установява изрично и трите предпоставки за нейното реализиране, а именно: 1) нарушение на норма на правото на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти; 2) това нарушение да е достатъчно съществено; 3) да съществува пряка причинно - следствена връзка между същественото нарушение и претърпяната от частноправните субекти вреда. Изтъква, че в случая нито един от елементите на този фактически състав не е налице. Счита, че чл. 56 ДФЕС не е приложим в настоящия спор. Поддържа, че с приемане на § 18 и § 22 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. Н. събрание не е извършило нарушение на нормата на чл. 56 ДФЕС. Заявява, че поради спецификата си хазартните игри не подлежат на регулиране на ниво на Европейски съюз (ЕС) и са изключени от хоризонтални мерки като Директива 2

2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г. относно услугите на вътрешния пазар. Установява се, че оспорената такса за лиценз по чл. 30, ал. 6 от ЗХ фактически е приравнена на данъчно облагане, като предвидена в § 22 от ЗДБРБ за 2024 г. формула се обосновава като мярка, целяща равнопоставеност на икономическите оператори на хазартните игри с игрални автомати, както и изравняване данъчното облагане за абсолютно всички организатори на хазартни игри. Доколкото § 18 и § 22 от преходните и заключителните разпоредби на ЗДБРБ за 2024 г. (предвиждащи по-висока такса за лиценз и методика за прилагането й) могат да се възприемат като мерки, насочени към по-стриктен контрол над дейността на организаторите на хазартни игри с игрални автомати, то целта, обоснована със защитата на обществения и социален ред, е налице и последващият ефект на такава мярка би бил ограничаване на прекомерната хазартна зависимост, предотвратяването на измамите и защита на уязвимите от хазартните дейности лица, включително и непълнолетните. В случай, че съдът приеме, че е налице нарушение (каквото в случая няма, по съображения изложени по-горе), то същото не може да се квалифицира като съществено.

По-нататък твърди, че не е налице и пряка причинно-следствена връзка между евентуалното и недоказано нарушение и твърдяната вреда от ищеца. Поради неоснователност на главния иск, счита и акцесорният такъв - за мораторни лихви и за заплащане на законна лихва за забава върху главницата суми от датата на завеждане на настоящото производство до момента на изплащането й, за изцяло неоснователен. Моли съда да отхвърли иска.

Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди направените доводи, намира за установено следното:

По допустимостта на иска:

Съдът, както е посочил в приетия по делото доклад, намира за неоснователни възраженията за недопустимост на предявения иск срещу Н. събраните на Република България, като в тази връзка се присъединява към приетото в мотивите на решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, съобразно което: Н. събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност Конституцията е възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл Н. събрание е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими-БНБ, КФН, Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава на Н. събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други. Отговорността за вреди е имуществена.

Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по 3 регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това.

Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Н. събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо, и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент-органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание (чл. 49 от ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (нов-ДВ бр. 94/2019 година) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС.

По основателността на иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ:

За да е основателен искът с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ в тежест на ищеца е да докаже всички елементи от фактическият състав за отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, обхваща нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, като нарушението следва да е достатъчно съществено и да е налице причинно-следствена връзка между него и причинените вреди.

В хода на съдебното производство ищецът не доказа, че с приемането на разпоредбата § 18 и §20 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. (ЗДБРБ за 2024 г.), Н. събрание е нарушило чл. 56 ДФЕС и на принципите на правото на ЕС за правна сигурност и за защита на оправданите правни очаквания, и на принципа на пропорционалност. Твърдението на ищеца, че с приемането на § 18 и §22 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. (ЗДБРБ за 2024 г.) е нарушен чл. 56 ДФЕС и е накърнено правото на свободно предоставяне на услуги остана недоказано.

Член 56 ДФЕС не е приложим в настоящия спор, тъй като в случая не става въпрос за ограничение нито на правото на установяване, нито на правото на свободно предоставяне на услуги, нито на достъпа до предоставянето на процесиите услуги, нито на свободното движение на капитали, нито на нарушение на конкуренцията.

В хода на производството пред настоящия съдебен състав не бяха установени никакви данни да е било ограничено трансграничното движение на капитали, свързано с ищеца.

Настоящият спор касае само българската държава. Ищецът е дружество, регистрирано и 4 осъществяващо дейност в България, както и ответникът. Всичко това сочи, че спорът касае чисто вътрешно положение, по отношение на което извъндоговорната отговорност на държавата за вреди вследствие нарушение правото на ЕС е неприложимо.