Решение № 1023 от 24.07.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1023 гр. София, 24.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20221000501841 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.

С решение № 49 от 07.03.2022г., постановено по гр.д. № 204/2021г.

Окръжен съд-Монтана е осъдил О. М. П. да плати на М. Б. Б. сумата 56 500 лв., дадени в заем на 22 август 2019 г., както и законна лихва върху тази сума, считано от 8 юли 2021 г. до окончателното изплащане, а също и 4 685 лв. разноски по водене на делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, чрез процесуалния му представител, с възражения за незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване на събраните по делото доказателства. Релевира се довод, че ищецът М. Б. не е успял да докаже предаване на паричната сума от 56 500 лв. на ответника на основание сключен договор за заем. Прави се възражение, че по делото било безспорно обстоятелството, че писмен договор за заем между М. Б. и О. П. не е бил подписван, като ищецът се опитал да докаже възникване на заемно правоотношение със свидетелски показания, което, макар допуснато от съда, сочело на процесуално нарушение достатъчно за отмяна на оспореното решение. В жалбата се поддържа оплакване, че първоинстанционният съд неправилно бил възприел, че свидетелят, доведен от М. Б., е бил очевидец и е възприел лично наличието на уговорка между ищеца и ответника за даване на заем и връщането му. Излага се твърдение, че свидетелят единствено е преразказал твърдения, които М. Б. му е казал, но той не е чул ответникът да 1 иска или да приема встъпване в договорно правоотношение с ищеца, не е бил свидетел и на негово задължаване да върне исковата сума. Релевира се възражение, че неправилно съдът е приел, че свидетелят е видял М. Б. да превежда заемна сума на ответника, тъй като в съдебно заседание свидетелят изрично е заявил, че не е виждал подобно нещо, а е преразказал намерение, заявено от М. Б.. Изразява се становище, че ако съдът изобщо кредитира дадените свидетелски показания като годни за доказване на възникване на заемно правоотношение, то от тях ставало ясно, че такова правоотношение следва да е възникнало между дружество, представлявано от ответника и М.

Б., а не между О. П. и М. Б. като физически лица. Прави се оплакване, че първостепенният съд неправилно е възприел в оспорваното решение, че не била налице финансова зависимост между свидетеля и М. Б.. Поддържа се твърдение, че от събраните по делото гласни доказателства ставало ясно, че процесната сума е била предоставена като аванс на представляваното от ответника дружество, а не като заем на него самия. Прави се възражение, че, ако договор за заем наистина е съществувал и същият е бил сключен за срок от една година, както твърди свидетелят, неясно оставало обстоятелството, поради какви причини М. Б. е потърсил ,,твърдения заем“ на 02.06.2021г., вместо на 22.08.2020 г., (когато би следвало да е настъпил падежът на твърдения заем). Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск, ведно със законната лихва. Предявява се претенция за присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК по делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство – М. Б. Б., чрез пълномощника му. В отговора се изразява становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено. Предявява се претенция за заплащане на разноските пред въззивната инстанция.

В о.с.з. пред въззивния състав жалбоподателят, чрез пълномощника си, поддържа подадената въззивна жалба. Ответникът по жалбата, чрез пълномощниците си, изразява становище, с което оспорва жалбата и поддържа подадения отговор.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Окръжен съд-Монтана е бил сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната жалба.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

2

Въззивният съд, в настоящия си състав, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В исковата молба, подадена от ищеца – М. Б. Б., се твърди се, че на 22.08.2019 г. между страните по делото бил сключен устен договор за заем, като ищецът е предоставил на ответника сумата от 56 500 лв., а ответникът е поел задължение да върне заетата сума по банков път. Твърди се, че ищецът с преводно нареждане на 22.08.2019г. е направил превода на посочената сума, с което е изпълнил задължението си. Твърди се, че въпреки получената от ответника нотариална покана и даден в същата едномесечен срок, ответникът не е върнал заетата сума. Към настоящия момент заетата сума не е върната, което е неизпълнение на задължението на заемателя по договора.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът О. М. П. е оспорил предявения иск с твърдението, че не е сключвал договор за заем с ищеца и не е получавал по банковата си сметка исковата сума, не били налице доказателства за съществуването на договор за заем, както и за уговорки за връщането му.

От представения с исковата молба препис от платежно нареждане от 22.08.2019 г. се установява, че ищецът М. Б. е превел по банкова сметка на О.

П. в „Уникредит Булбанк“ АД сумата в размер на 56 500 лв. с посочено основание „по договор за заем“. Заключението на вещото лице по счетоводната експертиза потвърждава извършването на такава транзакция от сметката на ищеца в „Райфайзен Банк България“ АД. Постъпването на сумата по сметката на ответника О. П. е удостоверено и от самата банка в писмо от 23.02.2022 г.

Пред първата инстанция е разпитан свидетелят А. Ч., ангажиран от ищеца. Свидетелят заявява, че познава ищецът, който бил негов бивш работодател, познава и ответникът. Излага, че страните са имали близки бизнес отношения, двете фирми, които са управлявали, са работили заедно на различни обекти. Сочи, че знае, че лятото на 2019г. М. Б. е дал заем на О. П. в качеството му на физическо лице. Споделя, че през лятото на 2019г. бил в кабинета на М. Б., който му казал, че спешно трябва да преведе пари на О., за да може да работят на обекта, защото сметките на фирмата на О. били запорирани, поради което им трябват пари, за да извършват дейност.

Съобщава, че М. Б. му е казал, че ще извърши превод в полза на О. и че парите са дадени в заем. Споделя, че от М. Б. знае, че си е искал парите от О., но той не му ги е върнал. Заявява, че от М. Б. знае, че О. трябва да му върне сумата за една година. Свидетелят излага, че не е чувал от О. П., че дава съгласие за приемане на заема, нито е бил свидетел на уговорка между страните, че О. П. е дал съгласие за получаване на заем.

Настоящият съдебен състав кредитира показанията на свидетеля в описаната част. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник за недопустимост на свидетелските показания. Постоянна и непротиворечива е 3 съдебната практика, обективирана в множество решения на ВКС, че при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания като ограничението по чл. 164, ал.1, т.3 от ГПК е неприложимо. Свидетелските показания могат да бъдат допуснати за смисъла на постигнатите договорености, каква е била действителната обща воля на страните и въобще за всички уговорки, които не са свързани с установяване съществуването на заемното правоотношение. Неоснователно е възражението на жалбоподателяответник, че показанията на свидетеля не следва да бъдат кредитирани, тъй като същият е в икономическа зависимост от ищеца, поради което е заинтересован. От показанията на свидетеля Ч. се установи, че в периода, за който свидетелства, той действително е работел във фирмата на ищеца, но към датата на даване на показанията не работи, а именно това е релевантният момент за преценката им. Ето защо, не е налице икономическа зависимост на свидетеля от ищеца, поради което липсват основания показанията му да бъдат преценени като пристрастни по смисъла на чл. 172 ГПК.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

По предявения иск с правно основание чл. 79, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД:

Договорът за заем за потребление (паричният заем) е неформален, реален, възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Като всеки договор и този изисква постигане на съгласие относно всички съществени елементи на договора - заемодателят да се съгласи да предостави паричните средства, размер на заетата сума, съгласие на заемателя да се задължи да върне парите. Освен постигнатото съгласие, за да е валиден договора за заем е необходимо уговорената сума пари да бъде предадена на заемателя. Договорът за заем се счита сключен с постигане на съгласие и предаване на паричната сума. Законът не предвижда особена форма на договора, поради което същият може да бъде сключен и устно, като писмената форма е само форма за доказване. В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника-ответник, че е необходима писмена форма за действителност на заемното правоотношение. С оглед изричното оспорване от ответника, че не му е била предадена сумата, предмет на договора, нито, че е изразявал съгласие за връщането й, в доказателствена тежест на ищеца по делото е да докаже чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е постигнато съгласие между страните за предаване от заемодателя на заемателя на уговорената парична сума и задължение на заемателя да я върне в уговорения срок или ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещ в течение на един месец от поканата /чл. 240, ал.4 от ЗЗД/.

4

Основателно е възражението на жалбоподателя, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдението си в исковата молба за възникнало между страните заемно правоотношение. От представените и обсъдени погоре писмени доказателства, не може да се направи извод, че е доказано постигането на съгласие относно съществените елементи на договора за заем и съгласие от страна на ответника за връщане на получената парична сума.

Платежният документ, приложен към делото, представлява едностранно изявление от страна на ищеца за изгоден за него факт и не може да се приеме като доказателство. Само изявления на лице относно неизгодни за него факти в правото имат доказателствена стойност.

Сам по себе си фактът, че едно лице е превело по сметка на друго парична сума с посочено в платежния документ основание „договор за заем“ не съставлява доказателство за приемане на предложението. Не съставлява такова доказателство нито получаването на паричната сума в банковата сметка на лицето, нито изтеглянето й, тъй като това обстоятелство не обективира недвусмислено съгласието му да се задължи да върне сумата.

Въпреки че ищецът ангажира гласни доказателства за установяване на съществените елементи на заемното правоотношения, то от същите не се установява страните да са постигнали съгласие, че ответникът се задължава да върне процесната сума. На първо място, свидетелят не е присъствал на разговор между О. П. и М. Б., в който те да са постигнали уговорка да встъпят в заемно правоотношение, нито е бил очевидец на съгласие О. П. да получи от М. Б. заем, който да върне. Свидетелят само преразказва твърдения, които М. Б. му е казал /М. Б. „каза, че е заем“, „знам от М. Б., че трябва да се върне сумата за една година“/. Никъде в своите показания свидетелят не установява, че е бил очевидец на среща между страните, на която ответникът да е приел да встъпи в договорно правоотношение с ищеца, нито, че се е задължил да върне дадена в заем парична сума. Основателно е възражението на жалбоподателя – ответник, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че свидетелят е видял М. Б. да превежда заемна сума на ответника. Напротив в своите показания свидетелят изрично заявява, че не е видял този факт, а М.