Решение № 194 от 11.12.2025, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. В., 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: А.М.П.

Членове:

Н.Д.Н.

В.Р.Г. при участието на секретаря Н.Ц.К. като разгледа докладваното от В.Р.Г. Въззивно гражданско дело № 20251300500223 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Община М., чрез адвокат Р.

Д., против Решение № 35/18.01.2025 г. по гр.д № 2174/2022 г по описа на РСВ.. С нея се обжалва решението в цялост, като посочва, че същото е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Във въззивната жалба, се навеждат оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че исковата молба, с която е предявен отрицателно установителен иск е редовна. Посочва се, че въпреки нaправените възражения пред първата инстанция, Районен съд – В. не е дал указания да се конкретизира иска и обстоятелствата по него. Посочва се, че предявения иск е неоснователен , като процесния имот е придобит от Община М. по реда на чл. 19 от ЗСПЗЗ, както и че ищците не са подали заявление за възстановяване на собствеността. Прави се анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства и се моли да се отмени първоинстанционното производство. Моли се да се присъдят разноски.

Преписи от въззивната жалба са връчени на ответниците П. Г. и Ц. К.. В 1 срока за отговор е постъпил такъв от процесуалния им представител адв. Ж.

Ж.. В него се посочва, че по делото са събрани достатъчно данни, от които може да се направи обоснован извод за правотата на решението на Районен съд – В.. Посочва се, че по делото липсват доказателства за съставянето на Акт за общинска собственост на процесния имот от Община М.. Прави се анализ законодателните разпоредби имащи значние за земеделските земи и спорния имот. Посочва се, че по делото не е установено дали имотът е бил включван в ТКЗС, ДЗС или други стопански образувания, както и че имотът не е бил заявяван пред ОСЗ –В. за възстановяване от бивши собственици и техни наследници. Посочва се още, че по делото има представени доказателства за признаване на собственостата по давностно владение и наследство с равни права върху процесния имот.

Твъди се, че Община М. не е собственик на спорния имот, тъй като не са налице предспоставките за възникване на правото на собственост, като посочват че правния интерес от предявяване на настоящия иск се обуслява от това ищците да придобият собствеността върху имота, ако се отрече собствеността на Община М.. Молят да се потвърди обжалваното решение и да бъдат присъдени разноски.

В открито съдебно заседание въззивникът се представлява от адв. Д., моли да се отмени обжалваното решение, поддържа депозиранта въззивна жалба. Въззиваемите страни редовно призовани- не се явяват, не изпращат и представител. Депозирали са становище по делото, с което молят да се потвърди обжалваното решение.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните. Вън от това, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената 2 задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд.

Окръжен съд - В., в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.

Не са налице и процесуални нарушения, първоинстанционното решение е допустимо. като счита че

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районен съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на съда счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК препраща своята фактическа обстановка към нея. Същата е приета на базата на приетите в първоинстанционния процес доказателства.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:

Окръжен съд – В., счита направеното възражение за нередовна искова молба, поради липсата на правен интерес за неоснователно.

3

Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен вещен иск е налице при твърдяно защитимо материално право на ищеца, което неоснователно се оспорва от ответника. При наличие на тази предпоставка ищецът разполага с възможността да избере процесуалния способ за защита на субективното си право, като предяви отрицателен или положителен иск (Решение № 362/28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 8/2011 г., I г. о.; Решение № 352/14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1301/2010 г., I г. о., и други).

С ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСТГК на ВКС тази принципна постановка беше допълнена в смисъл, че правният интерес следва да бъде доказан от ищеца. В актуалната съдебна практика се възприема различно разбиране и прилагане на цитираното ТР. Според част от практиката при недоказаност на правата на ищеца производството по отрицателния иск за собственост следва да бъде прекратено, с оглед буквално приложение на ТР. В друга част от практиката се възприема разбирането, че при спор за материално право между страните по делото и при ангажирани доказателства в подкрепа на правата на ищеца, то искът е допустим, а спорът следва да бъде разрешен по същество.

До момента това противоречие не е разрешено по задължителен за съдилищата начин, при което настоящият съдебен състав възприема изцяло второто разбиране, което е в съответствие както с принципа на правната сигурност, така и с целта на всяко исково гражданско производство – разрешаване на спора за материално право въз основа на всички събрани по делото доказателства.

Окръжен съд – В. намира, че възражението за липсата на указания за конкретизиране на обстоятелства по иска си, както и за разпределението на доказателствената тежест за неоснователни. Следва да се подчертае, че с доклада си, обективиран в Протокол № 199/19.02.2024 г. по гр. дело № 2174/2022 г. в т. 2 ясно са посочени рамките на спора, като изрично е записано, че с действията си Община М. смущава владението на ищците върху имота. В т.5 пък е посочена доказателствената тежест, която носят страните, като настоящият състав се съгласява изцяло с разпределението, направено от районния съд.

В тази насока следва да се отбележи, че според ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСТГК на ВКС, по установителния иск за собственост ищецът следва да докаже своите защитими вещни материални права, а ответникът – вещните си 4 права, противопоставими на ищеца, като на процесуално основание прценката на легитимацията следва да започне от тази на ответната страна по отрицателния установителен иск. В този смисъл въззивните доводи доколко ищецът е доказал пълно и главно, че е собственик на процесния имот, следва да бъдат разгледани след прецнката за несъмнена доказаност на правата на ответника по делото.

В случая, въпреки изричните указания по разпределянето на доказателствената тежест, ответникът не е доказал правото си на собственост върху процесния недвижим имот с необходимото пълно доказване. По делото не е представен акт за частна общинска собственост, съответно липсва конкретен годен фактически придобивен способ, по силата на който общината вече е придобила собствеността върху актувания имот, а не само правната норма, послужила като основание за актуването. В същия смисъл е трайната съдебна практика, обективирана напр. в Определение № 50057 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2744/2022 г., II г. о., ГК,Решение № 60127 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 201/2021 г., I г. о., ГК, Определение № 541 от 27.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2019 г., I г. о., ГК, Решение № 81 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4029/2017 г., II г. о., ГК, Решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на II г. о. на ВКС.

Освен това, съгласно така цитираната практика, по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани единствено от общината (респ. от държавата) като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната конкретна разпоредба, тъй като тя сама по себе си е годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата и същевременно удостоверява наличието на такова. В настоящия случай, обаче, такава хипотеза не е налице.

По делото липсват доказателства за придобивен способ, по силата на който общината претендира да е станала собственик.

В тази връзка, следва да се отбележи, че неоснователно процесуалният представител на общината се позовава на представеното по делото Протоколно решение на комисията, одобрено по чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ одобрено със Заповед № 11/01.04.2009 г., както и липсата на подавани жалби от ищците в настоящото производство, поради следните съображения:

5

Съгласно чл. 19, ал. 3, изречение второ от ЗСПЗЗ, в актовете за общинска собственост като основание за съставянето се посочва и протоколното решение на комисията по ал. 2. Следователно, ако действително в случая основанието за актуване на имота като общински е било придобиването му по реда на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, това обстоятелство е следвало да намери отражение в процесния АЧОС чрез отбелязване на решението на комисията. Такъв акт, обаче, липсва, като това не може да служи като доказателство за претендираното право на собственост на общината на това основание, а решението, само по себе си, не е титул за собственост.

Съгласно съдебната практика по идентични казуси (напр. Определение № 229 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2021 г., II г. о., ГК), "от значение за изхода на спора е дали процесният имот съставлява земя по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, т. е. дали подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и дали има заявени реституционни претенции за него, а не дали административните актове, с които имотът е определен като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ съобразно уредената в закона административна процедура са валидни". Следователно, релевантно е не формалното съставяне на протокол и вземането на решение от комисията, а обективното наличие на фактическите обстоятелства, които обосновават съответното решение. Именно те е следвало да бъдат доказани в настоящото производство, но такова доказване не е проведено.

Окръжен съд – В. изцяло се съгласява с извода на Районен съд – В., че ответникът не е доказал предпоставките на сочения от него способ за придобиване на имота.

Настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с преценката на контролирания съд, че след като имотът не е бил част от кооперативното земеползване, не е бил одържавен или отнет по друг начин, не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, не е предоставен за ползване по някое ПМС и заявяван за реституция, за него не е съществувала забраната на чл. 86 от ЗС за придобиването му по давност, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр.31/1990 год., защото върху него не е установено право на кооперативно земеползване и не е одържавен.