Решение № 1254 от 03.12.2024, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2752/2024
- Вид
- Решение № 1254
- Подписан
- 03.12.2024
- В сила
- 20.05.2025
- Състав
- Елизабет Петрова, Катерина Рачева, Михаил Малчев
Цитирани разпоредби
- чл.162 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл.2б · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2б,ал.1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.2б, ал.2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 8, ал. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 20, ал. 2 · Наказателен кодекс
- чл.368 и сл. · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 1254 гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Елизабет Петрова
Членове:
Катерина Рачева
Михаил Малчев при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело № 20241000502752 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.09.2024г по гр.д. № 1643/2024г Софийски градски съд ГО, І-20 състав е уважил частично предявения иск от Е. Т. А., като е осъдил Прокуратурата на РБ на осн. чл. 2б,ал.1 от ЗОДОВ да заплати на ищеца сумата от 30 000лв- обезщетение за неимуществени вреди , претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991г, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1999г по описа на ВОП София, сега ДП № ІІ-048/1999 на ВОП София в разумен срок, като съдът е отхвърлил предявения иск за сумата до 124 000лв. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно изхода от спора .
Решението на СГС е влязло в сила, като необжалвано, в отхвърлителната му част.
Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ответника Прокуратура на РБ в осъдителната му част. Въззивникът поддържа, че по делото не е доказано, че ищецът е претърпял твърдяните болки и страдания, евентуално- че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е завишено. Поддържа, че неправилно съдът е определил периода на увреждането на ищеца , за който носи отговорност ответника.
Моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск да 1 бъде отхвърлен, евентуално- присъденото обезщетение да бъде намалено по размер.
Ищецът – въззиваем по жалбата на Прокуратурата на РБ депозира писмен отговор на жалбата, с който оспорва развитите от въззивника въззивни оплаквания.
Поддържа, че решението на СГС е правилно и съответстващо на постановените съдебни решения по сходни казуси.
В о.с.з. страните се представлява.
Въззивникът Прокуратура на РБ се представлява от прокурор славов от САП който моли въззавната жалба да бъде уважена. Поддържа, че определеното обезщетение за неимуществени вреди е несправедливо и не е съобразено с практиката на ВКС по сходни казуси.
Въззиваемата страна Е. А. се представлява от адв. Ибрямов, който оспорва жалбата и моли решението на СГС да бъде потвърдено като правилно и съобразено с последните съдебни решения, постановени по сходни правни спорове.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е тълкуването на закона направено от ВКС с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г на ОСГТК –т.1.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо . Като краен резултат, първоинстанционното решение е правилно и не страда от пороците, посочени във въззивната жалба.
Фактическата обстановка по делото е правилно установена от СГС и въззивният състав на осн. чл. 272 от ГПК препраща към тази част от мотивите на първоинстанционното решение, като обосновка на собствения си акт.
По делото не се спори между страните пред настоящата инстанция, видно от развитите въззивни оплаквания , че ищецът Е. А. е пострадал от политиката на насилствена асимилация, провеждана в Народна Република България през 80-те години на ХХ век .
Не е спорно и обстоятелството, че през 1985г ищецът е бил въдворен в ТВОбелене за период от около 6 месеца и през 1989г ищецът и семейството му са били 2 принудени, вследствие на продължаващите репресии предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат България и да се установят да живеят в Турция.
Няма спор и относно обстоятелството, че на 31.01.1991г с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сими е образувано сл.д. № 1/1991г, преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г на ВОП-София , а след това и в ДП № II048/1999г на ВОП-София за разследване на извършените през време на т.н.
Възродителен процес предстъпления.
Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до 1988г, при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие и по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г до 1988 г, при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани,както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната.Установява се, че на 20.07.1993 г и на 19.12.1997 г са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани през 1994 г и съответно през 1998 г - поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им, като с второто връщане е констатирано неизпълнение на дадените с първото връщане указания. През 1999 г и през 2002 г производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души. Междувременно обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено, като няма данни последното прекратяване да е съобщено на всички пострадали и да е стабилизирано.
Установява се, че ищецът е имал активно поведение в досъдебното поризводство, като е изисквал да участва като пострадал, подавал е молби и искания.
Не се спори, че има уважени от СГС молби за определяне на срок на прокуратурата за приключване на наказателното дело, като определенията на съда не са съобразявани.
С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо 3 мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. "Възродителен процес".
Останалите събрани доказателства по делото са неотносими към спора предмет на делото.
Предявен е иск по чл.2б от ЗОДОВ- за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок
Съдебният състав приема,че искът по чл. 2б от ЗОДОВ за процесуално допустим – по аргумент за противното не е необходимо да е изчерпана административната процедура по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ , за да бъде допустим за разглеждане настоящия иск, търсещ обезщетение за вреди от бавно правосъдие по висящ спор, тъй като няма данни прекратяването на досъдебното производство да е съобщено на пострадалите и постановеният акт да е стабилизиран.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че искът е недопустим за периода преди влизане в сила на нормата на чл. 2б от ЗОДОВ /15.12.2012 г. /. Влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ не определя допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането на иска тази разпоредба н а ЗОДОВ е била в действаща и уреждаща обществени отношения. Следва да се посочи, че за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 г., ищецът може да се позове директно на чл. 6, § 1 от Конвенцията, към която норма препраща чл.2б от ЗОДОВ и във връзка с която разпоредба от Конвенцията чл.2б от ЗОДОВ е създаден като вътрешно правен механизъм за обезщетяване на вреди на граждани.
В националното и европейското законодателство няма определение за „разумен срок“. Съгласно чл.2б от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, като за определяне дали е нарушено изискването за решаване на дело в разумен срок съдът следва да вземе предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
Посочените в чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ обстоятелства, относими към извода имали допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС са общовалидни , извлечени от практиката на ЕСПЧ, като тяхното изброяване в закона не изключва преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии- в този смисъл решение № 50280/2023 по гр.д. № 4210/2021г на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът следва да 4 съобрази установените от националното разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. право правила, в конкретния случай
При тълкуването на разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл.6, пар.1 от КЗПЧОС се приема, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В постановената практика по сходни казуси- на лица, пострадали от Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдиепродължителността на производството по сл.д. № 1/1991г и преобразуваните от него дела- ВКС константно приема, че тези лица имат правата на пострадали от престъплението, предмет на разглеждане по сл.д. №1/1991г, тъй като висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права, чийто титуляр е именно пострадарлия/жертвата/ на престъплението. С решение №6/22 по гр.д. № 1555/2021г и решение № 60265/2021г по гр.д. № 1701/2021г и двете на 4-то ГО на ВКС еднозначно се приема, че при преценката дали едно наказателно производство, непреминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС , понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения” обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат от производството, включително и лицето пострадало от престъплението, каквото лице може да има качество и на частен обвинител, дори и при отсъствие на искане за парично обезщетение.
С оглед така установената практика по сходни казуси и за да се гарантира предвидимост на правосъдието съдебният състав следва да приеме, че ищецът, като жертва на Възродителния процес и провежданата асимилационна политика в НРБ през 80 години на миналия век има правата на лице, при определяне на чиито граждански права , зависещи от производството по сл.д. №1/1991г и преобразуваните от него дела, което има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове- на съответно обезщетение за претърпените вреди. С оглед това материалноправната легитимация на ищецът е установена по делото.
По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на РБ е материалноправно легитимирания орган, чрез който държавата , при разглежданата хипотеза , следва да отговаря за вреди от бавно правосъдие.
Разпечатката съдържа 40 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8817c15b-9027-4f63-ad41-425e6840b35d