Решение № 74 от 18.07.2023, Районен съд - Дряново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 74 гр. Дряново, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100327 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава исковата си претенция на обстоятелството, че страните сключили договор за потребителски кредит № ЕВ- 00002441 от 12.05.2022г. Съгласно раздел от договора за потребителски кредит, именуван „Параметри на получения кредит", ищцата трябвало да върне сумата по кредита в размер на 531,60 лева, при ГПР 34,45 %, годишен лихвен процент 29,95 % при срок на кредита 4 месеца. От ищцата била претендирана сумата от 176,40 лева за обезщетение, разсрочена на 4 вноски от по 44,10 лева и подробно описана в погасителен план към договора. Счита, че не дължи сумата 176,40 лева – обезщетение по договора.

Посочва, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл цитира практика на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната 1 практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение предвидената сума от 176,40лв., като обезщетение по договора била недължима, тъй като противоречала на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като била в размер на 1/3 от сумата на отпуснатия кредит от 500 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Така предвидената сума 176,40 лв., като обезщетение по договора за потребителски кредит била недължима, тъй като противоречала на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект сумата от 176,40 лева, като обезщетение по договора за потребителски кредит № ЕВ00002441/ 12.05.2022г. била недължима, тъй като била в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Обезщетението за неизпълнение на акцесорно задължение, което не било свързано пряко с претърпените вреди (нямало данни за кредитора да бъдат настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение), било пример за обезщетение или неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С така предвидената 2 сума от 176,40 лева, като обезщетение по договора за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.

Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Посочва съдебна практика в тази насока.

С предвиждането на такива разходи за обезщетение се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с претендираната сума за обезщетение в размер на 176,40 лева се нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за обезщетение в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.

1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната, която посочва.

Същевременно – посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за обезщетение била неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО (решение № 1510/ 13.12.2019г. по в. гр. дело № 2373/ 2019 г. на ПОС). Наред с това не ставало ясно на какво законово основание се претендирала тази сума за 3 обезщетение от 176,40 лева, което било допълнителен аргумент за нейната недължимост.

На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатият кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.

9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. приложима била разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл определение № 105/ 12.01.2017 г. на ОС - Варна по В. ч. т. д. № 1594/ 2016 г., определение № 242/ 23.10. 2015 г. на ОС Търговище по В. ч. т. д. № 127/2015 г., определение от 20.05. 2010 г. на ОС Търговище по В. ч. гр. д. № 144/2010 г., определение № 166/ 07.07. 2015 г. на ОС Търговище по В. ч. т. д. № 81/2015 г., определение № 123/ 01.06. 2015 г. на ОС Търговище по В. ч. т. д. № 71/2015 г. и много други. Въз основа на гореизложеното моли съда да обяви за нищожна клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 724467/ 12.05.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1022,32 лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Претендира разноски.

С допълнително молба от 09.09.2022г. уточнява, че правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК произтичал от обстоятелството, че ищцата не дължи сумата 176,40 лв. и било непонятно на какво основание било начислено това обезщетение. Начисляването на такова обезщетение и то по неясна клауза било основание да предяви иска. Ищцата имала интерес да внесе яснота в отношенията си с ответното дружество като установи с влязло в законна сила решение, че не дължи сумата 176,40 лв., търсими като обезщетение по договор от 12.05.2022г.

В дадения от съда срок и по реда на чл. 131 от ГПК е депозиран отговор от ответното дружество. Направени са възражения за недопустимост на производството.

Посочено е, че в случай, че ищецът има правен интерес от предявяване на иска и че последният е допустим, твърди, че същият се явява неоснователен и недоказан.

Твърди се, че доколкото визираното от ищеца обезщетение не било претендирано, изложените съображения в исковата молба били неотносими към правния спор, доколкото никоя от страните не твърдяла, че такова обезщетение било дължимо. Нямало клауза в договора, която да предвижда начисляване на такова обезщетение, което било признато и от ищеца.

В исковата молба не ставало ясно коя уговорка от договора според ищеца противоречала на добрите нрави, била противоправна или нарушаваща принципите на добросъвестност и справедливост. В крайна сметка нямало как едновременно от една 4 страна в договора да имало уговорка, която противоречала на добрите нрави с размера и функцията на договорено обезщетение, а от друга страна в договора нямало изобщо клауза, която да предвижда начисляването на същото обезпечение. Същото следвало да се вземе предвид при разглеждане на твърденията на ищеца за заобикаляне изискванията към размера на ГПР, закрепени в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и за посочване на по-нисък от действителния ГПР.

Твърдят, че до настоящия момент ищцата била извършвала плащания по договора за кредит изцяло в рамките на дължимата от нея главница и лихва, но не и на каквото и да било обезщетение. От нейното поведение произтичал единствено и само извод за изпълнение на уговорените в договора клаузи, а не обратното. Дори да се допуснело, че предявяването на отрицателен установителен иск било просто един от способите, с които кредитополучателят можел да установи, че не дължи обезщетение в размер на 176,40 лв. и единствена възможност да установи това със сила на присъдено нещо, то молят да се има предвид, че в изпълнение на императивните изисквания на чл.

39, ал. 1 и 2 от ЗПК т. 2.19 от договора изрично предвиждала възможност за кредитополучателя да подава жалби до кредитодателя. Чл. 40 от ЗПК предвиждал възможността за извънсъдебно решаване на спорове пред секторна помирителна комисия. Това били възможности, които биха довели до бързото, ефективно и безпроблемно разрешаване на това недоразумение. Отказът от реализация правата на ищцата по чл. 39, ал. 1 и 2 от ЗПК, респ. чл. 40 от договора, за жалба срещу твърдяното от нея несъществуващо задължение сочело отново на липса на правен интерес от водене на производството, защото имала специфичен способ за защита. Напротив, заведеното исково производство говорело по-скоро за недобросъвестно упражняване на правото на иск, което противоречало на основните принципи на процесуалния закон (чл. 3 от ГПК). Ответникът по никакъв начин не бил станал причина и не бил дал повод за завеждане на настоящото производство. Следвало да се има предвид, че дори до длъжника да е била отправена извънсъдебна покана за плащане, тя не би представлявала повод за завеждане на иск за несъществуване на вземането. Нито едно от посочените обаче кредитодателят не бил извършвал, поради което не можело да се твърди, че с поведението си бил предизвикал предявяването на иска. Молят съда да отхвърли иска като неоснователен, като присъди направените разноски.

Разпечатката съдържа 26 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8813cc01-3e8e-4598-96aa-4b4f198d3b48