Решение № 475 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 475 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Н. И.

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Полина Люб. Амбарева Въззивно гражданско дело № 20251100508091 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от ищцата К. И. Б. срещу Решение № 4757/19.03.2025 г., постановено по гр. д. № 55508/2024 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, с което е отхвърлен предявеният от нея установителен иск срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 ,с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на нищожността на Заповед за изпълнение № 18087/14.06.2024год. по гр.д.№31989/2024год. по описа на СРС,60 състав, издадена по реда на чл.410 от ГПК като ищцата е осъдена да заплати на ответника „Топлофикация София“ЕАД ,на основание чл.78,ал.1 от ГПК сумата от 100лв.,разноски по делото.

Във въззивната жалба се излагат съображения, че обжалваното решение е нищожно , необосновано и неправилно ,постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения.. Навежда доводи ,че съдът се бил произнесъл по непредявен иск като се оспорва и доклада на съда,в който не били отразени правилно ,обстоятелствата ,на които въззивника основавал претенциите си.Твърди се че страната е сочила,че не са били налице основания за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК ,като 60 съдебен състав не бил извършил проверка за съществуването на отрицателни предпоставки за издаването й.Позовава се на недопустимост на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК ,в смисъл ,че било приложено невалидно платежно нареждане от заявителя ,както и че държавната такса 1 била занижена ;представляващият го юрисконсулт не бил легитимно назначен в Дирекция“Правна“ ;не били представени доказателства за статута на „Топлофикация София“ЕАД,нейната регистрация и предмет на дейност в Агенция по вписванията.Липсвало облигационно отношение между страните,не бил приложен договор за продажба на топлинна енергия.Решението се оспорва и като немотивирано,тъй като не били изложени мотиви по твърденията на страната като не били анализирани и приетите по делото доказателства.По същество излага ,че заповедта за изпълнение нарушава установен в правото ред ,постановена е при липса на материален закон като се твърди противоконстутиционност на заповедното производство.Заявителят не бил доказал паричното задължение ,поради което се прави заключение ,че липсва предмет в постановената заповед за изпълнение.Оспорва се и използваният образец,като се позовава и на неспазена форма и съдържание на постановената ЗИ. Моли съда да постанови решение ,с което да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново ,с което да уважи претенцията на ищцата.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „Топлофикация София“ЕАД , с която я оспорва . Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Твърди, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява валидността на оспорваните съдебни актове, респективно – липса на което и да е основание, водещо до най – тежкия порок – нищожност. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

Атакуваното решение е валидно - постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, изразената в него воля е напълно разбираема. Решението е и допустимо – постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск. Районният съд се е произнесъл по предявения иск , който му е родово подсъден .

Съгласно практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /определение № 64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017 г. по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС и др. /, искът е допустим.

Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба непреклудирани оплаквания е правилно по следните съображения:

От събраните доказателства се установява следното от фактическа страна:

2

Производството по делото е образувано въз основа на предявен установителен иск ,с правно основание чл.270,ал.2 от ГПК срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, с която се иска да се прогласи нищожността на Заповед за изпълнение № 18087/14.06.2024 г., по гр.д. № 31989/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 60 състав, издадена по реда на чл. 410 ГПК.

От приложеното заверено копие на гр.д. № 31989/2024 г. по описа на СРС,60 състав се установява същото е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 174187/29.05.2024 г. , по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 18087/14.06.2024 г., с която е разпоредено К. Б. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумите 4102,11 лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2021 г. – 30.04.2023 г. за имот, находящ се в град София, с абонатен № 364061, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.05.2024 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва в размер на 587,29лв. за периода 15.09.2022 г. – 13.05.2024 г., сумата от 44,96лв.,цена на услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2021год. до 30.04.2023год.,ведно със законната лихва от 29.05.2024 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва в размер на 10,49лв. за периода 16.07.2021 г. – 13.05.2024 г., и 94,90лв. д.т. и 50лв. юрисконсултско възнаграждение.

Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването; Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави.

Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС – и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.

Следва да се посочи, че при осъществяване на инстанционен контрол на съответното съдебно решение съдът е длъжен служебно да извърши проверка за валидност на съдебните актове. Същевременно разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното решение /в тази връзка разбирано като определение, разпореждане, заповед/ да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност да е постановена под условие актът да е претърпял инстанционен контрол /съответно в хипотезата на чл.410 от ГПК - върху същата не се упражнява самостоятелен инстанционен контрол – чл.413 ал.1 от ГПК/. Доколкото иск за нищожност на съдебното решение е допустим и когато същото е преминало инстанционен контол, на още по – силно основание е допустим и когато съдебният акт не подлелжи на самостоятелен такъв.

В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК 3 е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави.

Заповедта съдържа всички изискуеми реквизити според разпоредбата на чл. 412 от ГПК като е издадена и според образеца ,съгласно приложение №3 към чл.4 на Наредба № Н-2 от 18.02.2020 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (2020 г.)

Не е налице и противоречие на законовите разпоредбите в гл. 37 от ГПК с регламент на Европейския съюз – чл. 15, ал. 2 от ЗНА, при което последния да има приоритет. Въззивникът се позовава на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Същият обаче е приложим към граждански и търговски дела по трансгранични спорове независимо от характера на съда или правораздавателния орган, като според чл. 3, т. 1 от същия регламент трансграничен случай е такъв случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава-членка, различна от държавата членка на сезирания съд. Предмет на процесната заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е претендирано вземане от топлофикационно дружество със седалище и адрес на управление в Република България срещу К. Б. ,с настоящ и постоянен адрес в Република България т. е. ясно и недвусмислено се налага извода за неприложимост на цитирания регламент спрямо реда и начина на постановяване на атакуваната заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Следователно посоченото не обосновава нито произнасяне извън правораздавателната компетентност, нито при неспазване на процедурата и образците /което вече има отношение към законосъобразността и правилността на съдебния акт, но не и към неговата нищожност/.

Неоснователни са възраженията срещу законността на „заповедното производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България В настоящият случай не се установява глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен международен акт по смисъла на чл.5 ал.4 от КРБ. / международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат /. Със заповедното производство се цели единствено проверка на обстоятелството дали едно вземане е спорно между страните като в процесуалния закон е предвиден ред, по който длъжникът може да възрази срещу издадената заповед, което води до иницииране от страна на заявителя на исков процес.

Неотносима за валидността на съдебния акт е твърдяната липса на индивидуализация на вземането на кредитора. По делото не са ангажирани доказателства във връзка с твърдението, че в заявлението били претендирани суми, различни от тези, за които е издадена заповедта, но дори това да е така, то не би могло да обуслови извод за нищожност на заповедта за изпълнение, а евентуално за нейната недопустимост. Подобен 4 порок на заповедта обаче е ирелевантен в производството по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК.