Определение № 1281 от 29.10.2025, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1281 гр. Благоевград, 29.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н.й Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно гражданско дело № 20251200501044 по описа за 2025 година

Подготвително заседание по чл. 267, ал. 1 ГПК.

С първоинстанционното решение № 230 от 03.07.2025 г. по гр. д. № 1628/2024 г. по описа на Районен съд *: 1/ е признато за установено на основание чл. 108 ЗС, по отношение на ответниците К. В. З., ЕГН **********, и И. К. П., ЕГН **********, че ищецът Н. Г. Н., ЕГН **********, е собственик на 178,78/1609 кв.м. идеални части от Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-70/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР засягащо поземления имот е от 08.03.2024 г., с адрес на поземления имот: гр. *, местност *, с площ от 1609 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска; начин на трайно ползване: пасище, категория на земята: осма, предишен идентификатор: няма; номер по предходен план: 007209; при съседи: ***; ***; ***; ***, като предявеният иск е отхвърлен над уважената идеална част до претендираната в исковата претенция; 2/ на осн. чл. 108 от ЗС ответниците К. В. З. и И. К. П. са осъдени да предадат владението на Н. Г. Н. на 178,78/1609 кв.м. идеални части от Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-1870/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР засягащо поземления имот е от 08.03.2024 г., с адрес на поземления имот: гр. *, местност *, с площ от 1609 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска; начин на трайно ползване: пасище, категория на земята: осма, предишен идентификатор: няма; номер по предходен план: 007209; при съседи: ***; ***;

***; ***.

Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК К. В. З. и И. К. П. са осъдени да заплатят по-равно на Н. Г. Н. сумата от 50 лева – сторени разноски по делото.

Въззивното производство е образувано по две въззивни жалби, депозирани от ответниците К. В. З. и И. К. П..

Въззивна жалба с вх. № 6465/21.07.2025 г. е подадена от И. К. П., чрез адв. В.

П.. В нея жалбоподателката изразява становище за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Счита, че съдът е достигнал до грешни изводи относно възприетата от него фактическа 1 обстановка. Не споделя съображенията на съда относно възражението на ответника К. З. досежно постановените решения на ПК, след като е имало първоначален отказ от възстановяване на правото на собственост върху имота на осн. чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Поддържа становището, че ако такъв отказ е постановен, е недопустимо повторното заявяване на същия имот или последващо заявяване от друг наследник.

Счита, че всички постановени решения следва да бъдат обявени за нищожни.

Намира за установено, че 300 кв.м. от процесния имот са били присъединени към имот, който е наследствен на ответницата И. П., още преди реституцията на земеделските земи. Навежда доводи, че се доказва, че ответниците са осъществявали владение. Сочи, че са оградили части от имота и че не са допускали ищеца до него. Счита, че ищецът не е оборил установеното в констативния нотариален акт. Намира, че не се е установило ищецът да е собственик на процесния имот, поради което счита, че искът по чл. 108 ЗС е неоснователен.

Твърди, че до подаването на исковата молба той не е извършвал действия по владение, ползване или стопанисване на имота. Навежда се, че И. К. П. не е наследник, поради което спрямо нея е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС.

Моли решението да се отмени и да се постанови друго, с което да се отхвърли искът по чл. 108 ЗС. Претендира разноски.

Въззивна жалба с вх. № 6966/06.08.2025 г. е подадена от К. В. З., чрез адв. М.

Р.. В жалбата се посочва, че същата е насочена срещу частта от първоинстанционното решение, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС, присъдени са разноски и не са били присъдени разноски в полза на ответниците с оглед на неуважената част от иска. Жалбоподателят счита, че районният съд не е обсъдил всички доказателства, доводи и възражения по делото. Намира, че неправилно са били кредитирани част от свидетелските показания, което е довело до формирането на неправилни изводи относно възприетата фактическа обстановка.

Навежда доводи за необоснованост на решението. Счита, че не са били обсъдени възраженията и доказателствата относно нарушенията на административната процедура по възстановяването на собствеността на процесния земеделски имот.

Поддържа, че процесният имот първоначално не е бил заявен за възстановяване със заявление пред ПК град *, а два пъти е бил заявен по реда на чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ пред съд. Счита, че за да бъде допустим искът по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ е необходимо да бъде удостоверено пред съда, че имотът не е заявен в срока по чл.

11, ал. 1от ЗСПЗЗ пред административния орган. Поддържа, че от доказателствата по делото се установява, че имотът не е бил заявен в срока по чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Счита, че незаконосъобразно имотът е бил неколкократно заявяван от различни наследници. Намира, че това е опорочило действията и актовете на административния орган по възстановяването на имота, поради което намира същите за нищожни или евентуално за незаконосъобразни. Според жалбоподателят преди постановяването на решение № 1749 от 27.02.2018 г. на ОСЗ *, влязло в сила на 22.03.2018 г., което ищецът представя като титул на правото си на собственост, има постановени други възстановителни решения по отношение на процесния имот, с които административната процедура по възстановяването е приключила.

Отправя възражение по чл. 17, ал. 2 ГПК, че поради повторното заявяване последвалите решения на ПК са нищожни и незаконосъобразни. Оспорва извода на районният съд, че влизането в сила на решение № 1749 от 27.02.2018 г. на ОСЗ * на 22.03.2018 г. е началния момент, от който е могла да тече давността относно процесния имот. Твърди, че преди този момент спрямо имота са налице възстановителни решения на ПК. Навежда, че имотът е бил отпреди това индивидуализиран, както и че в района възстановяването на собствеността е било в запазени или възстановими реални граници. Поддържа, че предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не прекъсва давността спрямо третите лица частни правоприемници в хода на производството, както и че силата на пресъдено нещо на решението не ги обвързва. Счита, че завеждането на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е 2 прекъснало давността по отношение на А. М. Ч. и И. К. П.. Поддържа, че според гласните доказателства те са осъществявали владение върху имота. Навежда, че ищецът е водил производства срещу друг сънаследник – А. Г.. Счита, че от свидетелските показания се установява, че след 2000 г. никой не е възпрепятствал владението на А. М. Ч. и И. К. П., нито те са го изоставяли. Твърди, че след смъртта на А. Ч. и сключването на сделките с наследниците му К. З. е влязъл във владение на имота. Счита, че по делото се доказва, че ищецът не е собственик на ид. ч. от правото на собственост върху него поради нарушения на процедурата по възстановяването на правото на собственост върху него. Същевременно намира за доказано, че ответниците са собственици по давност отпреди завеждането на делото по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Навежда, че решението е незаконосъобразно и в частта му за разноските, вкл. с оглед на неуважената част от иска. Моли решението да се отмени в обжалваната му част и да се постанови друго, с което да се отхвърли предявения иск и да се присъдят разноски по делото в полза на жалбоподателя.

Преписи от въззивните жалби са били връчени на въззиваемия Н. Г. Н. на 15.09.2025 г. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК той не е упражнил правото си да подаде отговор на въззивна жалба.

Въззивните жалби са редовни, тъй като отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и са допустими, понеже са подадени в срок от легитимирани страни с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване.

От чл. 273 във вр. с чл. 129, ал. 4 и чл. 130 ГПК следват служебните задължения на въззивният съд да се произнесе по надлежното си сезиране като съд по съществото на правния спор, т. е. по допустимостта на предявените искове и редовността на исковата молба (Красимир Влахов и Таня Градинарова. „Въззивно обжалване на съдебни решения и определения“, ИК „Труд и право“, София, 2023, стр. 369). Съгласно мотивите на т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той прилага чл. 129, ал. 2 ГПК и дава указания на ищеца да ги отстрани, за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора, а в случай че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, а производството по делото се прекрати.

Окръжен съд Благоевград констатира, че исковата молба е нередовна.

В хода на първоинстанционното производство са били давани указания по реда на чл. 129 ГПК, в изпълнение на които са били отстранявани нередовности на исковата молба. Към настоящия момент исковия процес се води по искова молба на ищецът Н. Г. Н., ЕГН **********, с която той е предявил иск с правна квалификация по чл. 108 ЗС срещу ответниците К. В. З., ЕГН **********, и И. К.

П., ЕГН **********. Според мотивите към т. 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота.

В исковата молба ищецът е изложил следните обстоятелства, въз основа на които основава своя иск (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Ищецът поддържа, че след постановяването на влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и на решение на ОСЗ * въз основа на наследствени правоприемства с оглед на разпоредбите на ЗН той е станал собственик на 2/9 идеални части от процесния имот или 357,55/ 1609 кв.м. идеални части от него.

Делът или идеалната част е само аритметическа величина на съотношението между правата на собственост от състава на съсобствеността върху 3 една и съща вещ (акад. Любен Василев, „Българско вещно право“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1995 г., стр. 33). Спорната реална част следва да бъде описана в исковата молба по белези, позволяващи ясното й отграничаване в рамките на съществуващия имот - индивидуализицията й може да бъде извършена както чрез посочване на местоположението й чрез граници и площ, така и чрез скици, приложени към исковата молба, отразяващи графично застъпването на имоти, нанесени в планове или карти с приблизително посочване на площта (определение № 379 от 15.07.2019 г. по гр. д. № 152/2019 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС).

Докато идеалната част е само аритметическа величина, реалната част се индивидуализира чрез посочването на нейната площ (кв.м.). В случая с исковата молба ищецът поддържа, че притежава 357,55/1609 кв.м. идеални части от имота.

От съдържанието на исковата молба не става ясно дали ищецът претендира, че притежава идеална част от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** или претендира, че е титуляр на вещни права върху реална част от него. Налице е нередовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК на исковата молба, поради което следва да се укаже на ищецът да уточни дали претендира, че притежава идеална част или реална част от процесния имот.

Исковата молба е нередовна и не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т.

4 и т. 5 ГПК, когато относимите към спора факти не са посочени или са посочени непълно и са вътрешнопротиворечиви (решение № 50066 от 03.05.2023 г. по гр. д.

№ 1568/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Дори и да се приеме, че ищецът претендира идеална част от правото на собственост върху имота, твърденията му са вътрешно противоречиви, понеже той поддържа, че притежава 2/9 ид. ч. от правото на собственост върху него, като същевременно поддържа, че има 357,55/1609 кв.м. идеални части. Затова по реда на чл. 129 ГПК следва да му се укаже да посочи каква конкретна идеална част от имота претендира, ако не претендира реална част от него.

Разпечатката съдържа 38 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/88112c20-d313-4bc0-be3c-bd9ab17281d4