Решение № 121 от 05.07.2022, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. В. 05.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: А. М. П.

Членове:

С. Ж. С.

Г. П. Й. при участието на секретаря Н. Ц. К. като разгледа докладваното от Г. П. Й. Въззивно гражданско дело № 20221300500115 по описа за 2022 година

Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

С решение №299/29.10.2021 г. по гр.д.№411/2020 г. по описа на Районен съд-В. са отхвърлени предявените от „Б. П. П. Ф. С.А.”, чрез „Б. П.

П. Ф.С.А.”, клон Б., ЕИК.. със седалище и адрес на управление: гр. С. Б. П. С. сгр. 14, със законен представител Димитър Димитров-заместник управител, срещу ПЛ. ОГН. СЛ. е ЕГН: ********** е адрес гр.В. иск е правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал. 2 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ПЛ. ОГН. СЛ. е ЕГН:

********** е адрес гр.В. дължи на „Б. П. П. Ф. С.А.”, чрез „Б. П. П. Ф. С.А.”, клон Б. следните суми: главница в размери 1328.12 лева главница, ведно със законната лихва,считано от 26.09.2019г. до окончателното издължаване, 38.28 лева възнаградителна лихва за периода 01.09.2018г.-07.02.2019г., 80.01 лева мораторна лихва за периода 07.02.2019г.-11.09.2019г., за които суми е издадена Заповед № 1886/02.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2767/2019 г. на ВРС.

1

Отхвърлено е искането на „Б. П. П. Ф. С.А.”, чрез „Б. П. П. Ф. С.А.”, клон Б. ЕИК .., седалище и адрес на управление: гр. С., със законен представител Д. Д.-Заместник управител, за присъждане на разноски по гр.дело № 411/2020г.на ВРС и ч.гр.д. № 2767/2019 г. на ВРС.

Така постановеното решение е обжалвано от „Б. П. П. Ф. С.А., П. Ф. чрез „Б. П. П. Ф. С.А., клон Б., гр. С. чрез юрисконсулт П. П. .

Поддържа се ,че не може да бъде споделен решаващият извод на съда, че са налице два договора по кредит - страница № 3 от обжалваното решение.

Между страните било налице едно облигационно правоотношение .Чрез услугата „Покупка на изплащане в мрежата от търговски партньори“ кредитополучателят изплащал избраната от него стока или услуга ,като за всяко ползване на тази услуга се подписвало приложение към Договора.Изразяват се подробни съображения в тази насока ,като с оглед на горните съображения се иска да се отмени обжалваното решение в цялост и да се постанови друго, с което да се уважи предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск срещу Пламен О. С..

Иска се в полза на Б. П. П. Ф. С.А да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 100.00 лева.

Депозиран е отговор на въззивна жалба вх.№ 266961/2021г. от П. О. С., ЕГН **********, пост. адрес: гр. В., ответник по гр.д. 411 / 2020г. по описа на ВРС,чрез назначения му особен представител адв. Д. Д.,съдебен адрес: гр. В..

Оспорва се неоснователна. подадената въззивна жалба като нередовна и

Поддържа се ,че постановеното Решение № 299/ 29.10.2021г. по гр. дело № 411/ 2020 г. на ВРС е правилно и законосъобразно.

Възражението във въззивната жалба, за неправилност на решаващия извод на съда, че са налице два договора за кредит, изцяло противоречало на изложението в Исковата молба, стр.1 от същата, където се твърдяло, че „при сключването на договор за кредит за покупка на стоки и услуги № СRЕХ15660784, П. О. С. бил дал съгласието си, освен усвоения кредит, да му бъде отпуснат и револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта Master card . Ищцовото дружество посочвало, че ответникът активирал 2 предоставената му кредитна карта № САRD 15660795 с максимален кредитен лимит от 1500 лв. Твърдяло се, че кредитът бил револвиращ, който кредитополучателят усвоявал посредством всякакви транзакции - теглене в брой на банкомати АТМ, плащания, чрез терминални устройства (Р OS) и др., осъществени чрез издадената кредитна карта. Сочело се, че върху усвоената сума се начислявала годишна лихва и такси за обслужване на използвания период съгласно определения годишен лихвен процент. Твърди, че ответникът бил преустановил редовното плащане по кредитната карта на 01.09.2018 г., като балансът по нея бил минус 1366,40 лв., което наложило ищецът да блокира използването й.

Горните обстоятелство не се подкрепяли от събраните по делото доказателства.

Твърди се ,че по делото не се установило от писмените доказателства и от изготвеното по делото експертно заключение по назначената съдебносчетоводна експертиза страните да са постигнали съгласие за сключване на два договора за кредит между тях. Установило се сключването на договор за кредит, с който било извършено усвояване чрез функционалността покупка на изплащане по револвиращ кредит с горепосочения номер- САRD -15660795 и била закупена описаната стока -многофункционални озвучителни системи SONY MNC GT4D - 1 бр. на цена 1249.00 лева, както и че била сключена застраховка по групова полица 5/2008г., като ищецът бил превел сумата по сметка на продавача . Не се установявало в сметката да е имало други суми, различни от преведената от ищеца на продавача и застрахователя.

Съгласно погасителния план към договора, погасяването му следвало да бъде на 11 равни месечни вноски от 141.09 лева с падежи от 01.03.2018г. до 01.11.2018г. Видно от заключението на вещото лице, внесена била първата вноска на падежа и били направени още две плащания. Не се установявало от доказателствата по делото ответникът да е правил други плащания със суми от картата. Не се установявало от събраните доказателства ответникът да е получил карта и ПИН към същата, нито такава да е ползвана, поради което съдът правилно бил приел, че липсват правоотношения между страните на посоченото договорно основание при посочените права и задължения.

Освен изложеното, следвало да се има предвид, че договорът за заем е реален договор, поради което елемент от фактическия състав на неговото 3 сключване било действителното предаване на сумата. От приложената по делото товарителница на „М. Е. ООД от 24.01.2018г. не можело да се приеме, че на ответника е предадена кредитна карта. Върху товарителницата не били описани конкретните изпратени на ответника документи, поради което и от представените по делото доказателства не би могло да се направи категоричен и безспорен извод, че издадената от кредитора кредитна карта е била получена от ответника, както и че именно последният е извършвал трансакции, усвоявайки предоставения му кредитен лимит. Що се отнася до представените по делото извлечения от сметка, то същите представлявали едностранно изготвени електронни документи на хартиен носител, които не се ползвали с материална доказателствена сила и не се подкрепяли от останалите събрани по делото доказателства.

Твърденият от ищеца и обективиран в приложените към исковата молба писмени доказателства договор за револвиращ кредит имал характер на потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК, поради което като условие за неговата действителност намирали приложение императивните изисквания уредени в ЗПК. В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора се поддържа, че процесният потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. В процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено е посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР.

Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 44,90 % /. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита / следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсвала. Посочен бил лихвен процент по заема /който бил фиксиран /, както 4 и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Следвало да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия ,било недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни и на практика така се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в тарифата към заема освен лихвения процент били предвидени и такси за администриране на просрочени вноски, месечни такси за обслужване, такси за теглене на пари в брой от банкомат, за справки за разполагаем лимит в банкомат. От така изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени.

Съобразно гореизложеното, дори да се приеме, че е налице сключен договор за заем с ответника, усвоим чрез предоставена на последния кредитна карта, то кредитното правоотношение между страните се явявало недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не било състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.

На следващо място, макар първоинстанционният съд да не бил разгледал възражението за неравноправни каузи,се поддържа,че е налице неравноправност на клаузата, в която е уговорена дължимата възнаградителна лихва в размер на 35% с оглед евентуалното й противоречие с добрите нрави. Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави следвало да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. По отношение размера на възнаградителната лихва в съдебната практика се приемало, че максималният размер, до който съглашението за плащане на такава е действително, не следва да бъде по-голям от трикратния размер на законната лихва. (В този смисъл решение № 906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003г., II г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр. дело № 5

315/2005г., II г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г., II г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г., IV г. о., ВКС и др.). През годината на сключване на процесния договор за кредит законната лихва за забава се определяла съгласно Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения на Министерски съвет и била в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. През 2018 г. ОЛП на БНБ бил 0%, видно от справка на интернетстраницата www.bnb.bg, следователно размерът на законната лихва за забава бил 10%. Определеният в приложението към процесния договор лихвен процент надвишавал повече от три пъти този размер. С оглед на гореизложеното,се поддържа , че пределената в процесния договор възнаградителна лихва е договорена в нарушение на добрите нрави, следователно клаузата е нищожна по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

Прави се възражение за нищожност, като неравноправна, на клаузата по т. 15 от Договора за отпускане на револвиращ потребителски кредит, според която кредиторът може да преразглежда размерът на лихвата и таксите всеки месец. В договора не се съдържали условията по кредита, регламентиращи методиката, по които заемодателят може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, които „били предпоставка за действителност на договора, съгласно чл. 21 във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. В договора не бил посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъствало и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които принципно биха били основание за промяната.