Решение № 7863 от 22.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7863 гр. София, 22.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100504635 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 4107 от 07.03.2024 г. постановено по гр.дело № 57746/2023 г. по описа на СРС, Г.О., 167 състав, е осъдено „Виваком България“ ЕАД, ЕИК 831642181, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****, да освободи и върне на Етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр.София, ж.к.“****, на основание чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД, държането върху следния недвижим имот, нает по договор за наем от 11.12.2017 г., а именно: общи части от покрива на сградата с идентификатор 686134.206.192.1, находяща се в гр.София, ж.к.“****, с обща площ 14,5 кв.м., обозначени на план скица Приложение 3 към договора за наем от 11.12.2017 г. като букви А2 и А3, както следва: т.2 - площ от 10 кв.м. в югозападната част на покривното пространство при граници и съседи на площта: на север, на запад, на юг и отгоре - въздух, отдолу подпокривно пространство /общо помещение/; т.3 - площ от 4,5 кв.м. в централната южна част на покривното пространство, при граници и съседи на площта: на север, на запад, на юг, на изток и отгоре - въздух, отдолу подпокривно пространство /общо помещение/. С решението на съда е осъдено „Виваком България“ ЕАД, ЕИК 831642181, със седалище и адрес на 1 управление: гр.София, бул.“****, да заплати на Етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр.София, ж.к.“****, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1080 лв., представляваща разноски по делото пред СРС.

Срещу решението на СРС, 167 с-в е постъпила въззивна жалба от „Виваком България“ ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.Н.П., с искане същото да бъде отменено, като неправилно и необосновано, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения иск с правно основание чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Етажни собственици на сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр.София, ж.к.“****, чрез пълномощника си адв.И. Я. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна 2 инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от Етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр.София, ж.к.“****, срещу ответника „Виваком България“ ЕАД, гр.София, иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1-во от ЗЗД за предаване на държането на процесния недвижим имот. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Като неоснователен следва да се прецени в процесния случай, основния изложен довод във въззивната жалба на ответника, че по делото не се установява надлежно прекратяване на договора за наем от страна на наемодателя. Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема с оглед събраните по делото доказателства, че с изтичане на едномесечен срок, считано от връчването на уведомление на 07.12.2018 г. на ответното дружество, а именно считано от 07.01.2019 г, договорът за наем сключен между страните е прекратен, но ответника е продължил да ползва имота. Наемното правоотношение между страните е прекратено считано от 3

07.01.2019 г. След прекратяване на наемното правоотношение между страните, същото не може да бъде продължено или подновено едностранно от бившия наемател, при което положение съгласно разпоредбата на чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД той е длъжен да върне наетата вещ, която задържа без правно основание. В практиката на ВКС се приема, че наемното правоотношение се прекратява с достигане на писменото предизвестие /изявление, уведомление, покана и т.н./ до адресата. Връчването на уведомление е само един от начините за удостоверяване на това достигане, а исковата молба по чл.233, ал.1 от ЗЗД има характер на предизвестие по смисъла на чл.238, ал.1 от ЗЗД. Един месец след връчването на препис от исковата молба на ответника договорът за наем е прекратен по отношение на него. Съгласно чл.233 от ЗЗД, наетата вещ трябва да се върне в деня на прекратяване на наемното правоотношение. В този смисъл е решение № 325 от 28.04.2010 г. по гр.дело № 498/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 113 от 28.07.2009 г. по т.дело № 753/2008 г. на ВКС, II т.о. и др. В процесния случай, дори условно да се приеме, че не е настъпило прекратяване на наемния договор с отправеното уведомление до ответника, наемните отношения между страните по делото са били прекратени с факта на подаването на исковата молба по чл.233, ал.1 от ЗЗД, която също има характер на предизвестие по смисъла на чл.238, ал.1 от ЗЗД съгласно постоянната практика на ВКС. След прекратяване на наемните правоотношения, същите не могат да бъдат продължени или подновени едностранно от бившия наемател, при което положение съгласно разпоредбата на чл.233, ал.1 от ЗЗД той е длъжен да върне наетата вещ, която задържа без правно основание.

Съгласно разпоредбата на чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД, наемателят е длъжен да върне наетата вещ. При прекратен договор за наем, наемателят е длъжен да върне наетата вещ. При преустановяване на наемното правоотношение законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащо от прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ. Задължението за връщане на наетата вещ от страна на наемателя след като облигационната връзка престане да съществува е предвидено от закона с разпоредбата на чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД и подлежи на доказване от наемателя. В настоящия случай съдът приема с оглед събраните по делото доказателства, че ответника не е върнал на ищеца наетия от него недвижим имот след прекратяване на договора за наем и е продължил да ползва същия въпреки противопоставянето на наемодателя. С оглед събраните по делото доказателства съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответникът ползва процесния недвижим имот. Това обстоятелство не се оспорва от страна на ответника. Доводите на ответника за ползване на процесния недвижим имот на валидно правно основание съдът намира за изцяло неоснователни. От друга страна на ответника, като наемател принадлежи процесуалното задължение/ доказателствена тежест/ да установи, че е изпълнил своето задължение по закон да върне на наемодателя наетата вещ, след прекратяване на договора за наем. Ответникът не е установил в процеса на доказване 4 това правнорелевантно обстоятелство. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника в тази насока, а именно че е върнал на ищеца след прекратяване на договора за наем наетата вещ. В тази връзка съдът намира, че предявения иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1-во от ЗЗД е основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционният съд, като ответника е бил осъден да върне държането на процесния недвижим имот на ищеца по делото.

На следващо място, всички останали бланкетни доводи изложени за първи път от ответника във въззивната жалба, не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани. Същите не попадат в изключението- хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК.

Ето защо в съответствие именно с процесуалните правила установени от ГПК, въззивният съд не следва да разгледа в процесния случай въведените нови факти във въззивната жалба по делото, като преклудирани.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските за въззивното производство.

С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000 лева по договор за правна защита и съдействие от 20.05.2024 год.