Решение № 314 от 12.03.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. Пазарджик, 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20235220101359 по описа за 2023 година взе предвид:

Производството е образувано по иск, предявен от Т. К. И. от с. М. К., общ. П., срещу "Еос Матрикс" ЕООД - София за прогласяване на нищожността на клаузи 3 (общ размер на кредита), 6 (месечна погасителна вноска), 7 (обща стойност на плащанията), 8 (годишен процент на разходите) и 9 (погасителен план) поради противоречие със закона - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 143 и 146 от Закона за защита на потребителите, както и за прогласяване на недействителността на самия договор на основание чл. 22 от ЗПК.

Исковете за прогласяване на недействителност на отделни клаузи би следвало да се считат за предявени в съотношение на евентуалност с иска за прогласяване на недействителност на целия договор.

В исковата молба се сочи, че на 05.11.2010 г. между ищцата и "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е сключен договор за потребителски паричен кредит PLUS-01528680.

Вземането по този договор е предмет на изпълнителен лист от 19.09.2013 г., издаден по заповедно производство - ч. гр. дело 2759/2013 г. на Районен съд - Пазарджик: 4116,23 лв. главница, 1991,33 лв. надбавка, представляваща печалба на кредитора и покриваща разходите по обслужване на заема, 667,81 лв. мораторна лихва за периода 04.11.2011 г. 02.07.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.07.2012 г., и разноски в размер 235,51 лв. С договор за продажба и прехвърляне на вземане от 11.11.2021 г. правоприемникът на заемозателя "БНП Париба Пърсънъл файненс С.А.", клон България прехвърлил на "Еос Матрикс" ЕООД вземането си към ищцата по договора за кредит.

1

Цесионерът е образувал изпълнително производство и е поискал от съдебния изпълнител запор върху трудовото възнаграждение и всяко друго възнаграждение, получавано от ищцата. Ищцата счита, че от самото начало на договорните отношения с ответното дружество се създава в най-пълна степен неравновесие в правата и задълженията им.

Кредитът съдържа уговорки за необосновано високи лихви и надбавки, формирани по неясен начин, които в различни периоди са с различна цифрова стойност. Това придава на тези уговорки качеството на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, към която изрично препраща чл. 24 от ЗПК, е дадена общата дефиниция за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, а именно: всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако не са уговорени индивидуално, каквито процесните не са - излагат се съображения за неиндивидуалното уговаряне, като се добавя, че идентично разрешение е дадено в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в българското законодателство със ЗЗП (§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП). Сочи се, че за неравноправните клаузи съдът следи служебно. Налице е според ищцовата страна явна нееквивалентност между престациите по договора - при размер на кредита от 4768 лв. и недоказаност на значителни разходи или риск за кредитора дължимата сума по договора е в размер 7714,76 лв., както и на неясно определената неустойка в размер 1991,33 лв, която липсва в договора за кредит "като сума и плащане", но е налице в изпълнителния титул, където фигурира като надбавка, представляваща печалба на кредитора и покриваща разходите му по подготовка и обслужване на заема. Вън от това, Т. И. получава по сметката си не 4000 лв., колкото са споменати в договора, а 3800 лв., което прави и лихвения процент и годишния процент на разходите по-високи от посочените в договора. Налице е трайна практика на ВКС, която приема за добросъвестен и съответен на добрите нрави предел на волята на страните трикратния размер на законната лихва.

Клаузите за ГПР и годишен лихвен процент освен това са неравноправни по смисъла на ЗЗП и обуславят недействителност на договора и на това основание. Те водят до драстично неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя, а сумата, която следва да се върне, надвишава два пъти получената сума от 3800 лв. Нищожността на тези клаузи като неравноправни влече недействителност на целия договор, доколкото той не би бил сключен без тях. Налице е нарушение на чл. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9а, т. 10, т. 11 и т. 15 от ЗПК, което обуславя недействителност. В договора и погасителния план липсва информация за задължението като главница, лихва и допълнителни такси, респективно липсва информация каква част от кое задължение се погасява. Погасителният план съдържа само размер на погасителната вноска и датата на плащане, но без разпределение по видове задължение във вноската. Не на последно място, неравноправна съобразно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, съответно нищожна, е клаузата за обезщетение/неустойка в размер 1991,33 лв., за която е неясно какъв характер има и поради какви причини е в този размер, дали е включена в погасителните вноски, или всъщност представлява скрито оскъпяване на кредита, като по този начин влиза отново в противоречие с принципите на 2 справедливост в гражданските и търговските отношения и с добрите нрави, противоречието с които също я прави недействителна. Според постоянната съдебна практика методът на изчисляване на кредита трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура (формула) за определяне на възнаградителната лихва и неустойките, в която да е ясен видът, количествените изражения и относителната тежест на всеки отделен компонент. когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина на формирането на методологията на кредитора, последният не може да се счита за добросъвестен по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Ответникът с отговора оспорва иска. На първо място го счита за недопустим поради настъпила преклузия на възможността да се повдигат възраженията срещу договора - те е трябвало да се направят още с възражението срещу заповедта за изпълнение. Действително липсва законов текст, който да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо, но с изтичане на срока за възражение и на сроковете по чл. 424 от ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо.

Извън уредените в заповедното производство способи за защита длъжникът няма право на друг иск за защита. Поради това се иска прекратяване на производството, като ако съдът не го прекрати, ответникът иска да се разгледа делото в негово отсъствие.

Съдът намира, че допустимостта на възраженията за нищожност на договора след изтичането на срока за възражение по заповедното производство е по-скоро въпрос по същество - по основателността на иска, а не по неговата допустимост.

Не се твърдят нито новонастъпили, нито новоузнати от ищцата обстоятелства или нови писмени доказателства, т.е. искът не може да се квалифицира по чл. 439 или 424 от ГПК.

Поддържа се правно становище, че след като съдът по заповедното производство не е разгледал изрично въпроса за неравноправност на клаузи от договора, особено предвид че до 2019 г. в ГПК не е имало норми, задължаващи го да следи служебно за това, правото на ЕС, и по-конкретно Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г., изисква националните съдилища да приемат, че оспорване на вземането на такова основание е допустимо дори при заповед за изпълнение, влязла в сила след неподаване на възражение.

Налице са наистина решения на СЕС по няколко преюдициални запитвания, които приемат във връзка с различни хипотези, че Директива 93/13 не допуска национална правна уредба, която отрича възможността за контрол на неравноправния характер на клаузите от потребителски договор, когато за вземането, произтичащо от тях, е налице влязла в сила заповед за изпълнение, ако силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, обхваща имплицитно действителността на съответните клаузи, без съдът изрично (експлицитно) да се е произнасял по нея. С определение N 4203/20.12.2023 г. по гр. дело 1767/2023 г. на IV ГО ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивно решение, с което са разгледани само доводите за изтекла давност, но не и тези за нищожност при вземане по такава влязла в сила заповед за изпълнение за задължение на потребител. Допускането до касационно обжалване е на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК - очевидна неправилност, с оглед преценка на съответствието на обжалваното решение с решенията на 3

СЕС от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и от 17.05.2022 г. по дело С-600/19. По това дело още няма постановено решение (насрочено е заседание по същество на 28.03.2024 г.), но ако неразглеждането и на доводите за нищожност наред с тези за изтекла давност води до неправилност на решението, тъй като не съответства на цитираните две решения на СЕС или на решението по съединени дела C‑693/19 и C‑831/19 от 17.05.2022 г., то настоящият иск, който се основава също на такива доводи за нищожност, следва да е допустим.

В хода на делото страните се представляват от пълномощници и поддържат становищата си.

По делото се установява следната фактическа обстановка:

Договорът за потребителски паричен кредит е сключен между ищцата и частния праводател на ответника - "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, така, както е посочено в исковата молба - на 05.11.2010 г. С него е уговорено отпускане на кредит в размер 4000 лв., който да бъде върнат заедно с лихва от 18,42% годишно, чийто размер е фиксиран за срока на договора, на общо 48 месечни вноски, за срок от 4 години. Било предвидено да се сключи застраховка "защита на плащанията", по която се дължи застрахователна премия в размер общо 768 лв., а за нея се отпускал кредит допълнително в този размер. Всяка месечна вноска била в размер 160,72 лв. месечно (последната - 160,92 лв.), от които 16 лева застрахователна премия, а останалото - за погасяване на главницата и лихвата по кредита. Предвиждала се и такса за усвояване от 140 лв., която се приспадала от главницата от 4000 лв., т.е. нетната сума за получаване от кредитополучателя била 3860 лв. В договора за кредит е посочен годишен процент на разходите от 37,89% и обща стойност на плащанията 7714,76 лв. В него се съдържа и погасителен план с посочени падежи и размер на вноските и оставаща главница след всяка вноска. Удостоверено е с подписа на заемателя, че му е представена изискващата се преддоговорна информация.

Уговорена е възможност за увеличаване на лихвения процент с индекса на инфлацията при инфлация, по-голяма от 24% на годишна база или 2% на месечна, като условие за прилагането на това условие не е настъпило.

Ищцата е платила десет вноски, което се установява от справка, представена от ответната страна.

По гр. дело 2759/2013 г. на Пазарджишкия районен съд е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумите 4116,23 лв. главница, 1991,33 лв. надбавка, представляваща печалба на кредитора и покриваща разходите му по подготовка и обслужване на заема, 667,81 лв. мораторна лихва за периода 04.11.2011 г. - 02.07.2013 г. и законната лихва от 17.07.2012 г. (вероятно 2013 г., предвид годината на образуване на заповедното производство). Заповедта за изпълнение е издадена в полза на първоначалния кредитор "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, впоследствие прекратено с правоприемник "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А. - Франция, действащо чрез клон в България. Поради неподаване на възражение е прието, че заповедта е влязла в сила и е издаден изпълнителен лист от 19.09.2013 г. Ищцата не твърди, че заповедта не и е връчена редовно.

С договор за продажба на вземания от 11.11.2021 г. "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А.

4 прехвърлило на "Еос Матрикс" ЕООД вземането си по изпълнителния лист към ищцата.

Било предприето принудително изпълнение, като изпълнителното производство продължава и в момента.