Решение № 313 от 20.09.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 313 гр. София, 20.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Спас Иванчев

Членове:

Христина Михова

Татяна Грозданова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Н. Ив. П. като разгледа докладваното от Спас Иванчев Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200012 по описа за 2023 година Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесети март през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар Елеонора Михайлова , при становището на прокурора Н.

П., изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 12 по описа за 2023г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от осъдения П. М. М. чрез защитника си срещу въззивна присъда № 14 / 31.10.2022г., постановена по ВНОХД № 409/2022г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

С атакуваната присъда е отменена оправдателната част на присъда № 17 / 27.06.2022г. по НОХД № 2109/2020г. на Пловдивски окръжен съд за 1 деяние по чл.142 от НК. Деецът е признат за виновен и осъден по това обвинение – по чл.142, ал.3, т.1, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК, като по реда на чл.54 от НК му е определено наказание от 12 години лишаване от свобода. Увеличено е наложеното наказание за деяние по чл.

152, 3, т. 5, вр. ал.1, т. 2, вр. чл.29, ал.1, б. „а“ от НК от 6 на 8 години лишаване от свобода.

По реда на чл.23, ал.1 от НК е определено като общо най-тежкото наказание за изтърпяване от 12 години лишаване от свобода при първоначален строг режим.

Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част.

Недоволен е останал касаторът, като в подадената жалба е ангажирал и трите касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК.

Иска постановяване на решение, с което подсъдимият да бъде оправдан поради недоказаност на обвинението.

Алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния или въззивния съд поради допуснати отстраними процесуални нарушения.

В допълнение към касационната жалба защитата на първо място претендира за нарушение на закона, като според нея възприетите от съда фактически обстоятелства не разкривали признаците на осъществени от обективна и субективна страна престъпления отвличане и изнасилване.

Изреждат се твърдения за доброволни действия, включително и такива от интимен характер, което според защитата следвало да доведе до правен извод за действия против волята от една страна, а от друга – не може да формира у подсъдимия умисъл за противоправни действия от негова страна. Прави се конкретно позоваване на изпратено текстово съобщение до нейна приятелка – П. с предлагане на различна интерпретация и искане за приложение на „in dubio pro reo“.

Приетите от въззивната инстанция множество нови фактически положения според защитата не сочели на насилствен полов контакт.

Защитата изрежда твърдения за факти, които според нея не сочели на ясно деклариран отказ за съвкупление, както и нетърсене на помощ по телефона, за което имала възможност.

Защитата оспорва извода на въззивната инстанция, че пострадалата е 2 взела решение да не се съпротивлява на изнасилването, като отбелязва съгласие на подсъдимия с редица искания на пострадалата относно половия акт.

Твърди, че обвинението си противоречи, като прима, че има изнасилване, но не повдига обвинение за блудство при налично полово удовлетворение без съвкупление – след половия акт. След като не се повдига обвинение за блудство, според защитата това означава, че се приема наличие на доброволност, което пък се съотнасяло и до съвкуплението. При липса на съставомерност от обективна страна, не било възможно подсъдимият да съзнава, че извършва престъпление.

Било показателно, че при обръщането си към полицейските органи пострадалата В. нямала намерение да се оплаква за извършено отвличане и изнасилване, а е търсела съдействие да се преустановят обажданията и нови срещи с подсъдимия. Според защитата това било породено не от друго, а от крайно вулгарното и неуважително отношение към пострадалата от подс. М..

Обвинителната теза според защитата е била буквално съчинена в полицейското управление, след което са били моделирани показанията на св.

В.. Поради това защитата поддържа оплакването си за неправилно приложение на закона и искането си за отмяна на присъдата с оправдаване на дееца.

По оплакването си за допуснати съществени и отстраними нарушения на процесуалните правила защитата се позовава на укриване на доказателства по делото на първо място. Това били записи от камери за наблюдение от мястото, където се е качила пострадалата В. в автомобила на подс. М. и където е слязла на следващия ден, от камерите на бензиностанция за зареждане. Тези записи били необходими, за да се установи поведението на пострадалата в действителност, а не само от нейния разказ.

На второ място се поставя акцент върху показанията на св.П. и съдържанието на получено от нея текстово съобщение от пострадалата – дали е било със съдържание, че отива с подсъдимия до София или до Новотел Пловдив. Неоправдано било възприето от съда по същество, че съдържанието било във втория смисъл, в противен случай би се обезсмислила обвинителната теза. Свидетелката променила показанията си след прекъсване на съдебното заседание и среща с прокурора и повереника, което било 3 отразено в съдебния протокол. Необективно и тенденциозно съдебният състав възприел промяната в свидетелстването, допуснал превратно тълкуване на фактите, което решило изхода на делото.

Защитата сочи, че не е възможно текстовото съобщение да е във вида, приет от съда, тъй като по това време не е отивала до хотела, понеже се била срещала с подсъдимия по-рано същата вечер именно там. При втората среща, лично определена от нея, била пред аптека в близост до дома й.

Твърди се, че ако пострадалата е искала да остави следа, в случай, че нещо лошо се случи с нея, както твърдяла самата тя, то тя нямала никакъв интерес, според защитата, да заблуждава приятелката си, че ще ходи до хотел „Новотел“ Пловдив. Поради това било по-логично и достоверно съобщението да е било със съдържание за отиване до град София с подсъдимия. Защитата твърди, че именно поради това въпросното съобщение е скрито от страните и съда, за да се попречи на обективното установяване на истината.

Следващото оплакване е за необсъждане в цялост на защитната позиция на подсъдимия, с което било нарушено правото му на защита, която пък позиция се състояла в характерно социално позициониране на подсъдимия и търсене на контакти с лица от противоположния пол, които били с определена ценностна нагласа, търсещи изява в конкурси за външен вид и красота, или пък техни приятелки.

Защитната теза се състои в различна интерпретация на поведението на подсъдимия при контакти с противоположния пол с рязка смяна на отношението – от прилично поведение при отказ се преминавало към брутално и цинично такова. Този, според защитата, характерен стил се проявил и при контакта с пострадалата В., като желанието си да я види втори път подсилил с отправяне „серия от изключително грозни заплаха и обиди“, с изпращане на „клипове с отрязани глави“ и парадиране „с криминалното си минало“. Защитата твърди, че така подс. М. считал, че е „неотразим“ и по този начин успявал да получи десетки пъти внимание и интимна близост с лица от противоположния цел с посочения по-горе социален профил.

Защитата заявява, че това се било случило и с пострадалата В., която е описана като склонна към инцидентни сексуални контакти, и този с подс. М. бил именно такъв, без да е използвана осъзнавана от него принуда.

Твърдението й за заплаха с брадва било режисирано, за да отстоявала тя 4 своите бъдещи процесуални претенции, а „изключително унизителното отношение“ към нея пред трето лица при връщането и в град София допринесло за решението й да изтрие профила си от социалните мрежи, както и да отказва нови разговори и срещи, като за да се предпази от последните, тя отива да търси съдействия в полицията.

Касаторът в подкрепа на своите доводи изтъква заключението на назначената от съда от първата инстанция съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, според която пострадалата в нито един момент не е загубила контрол върху собственото поведение. Твърди в заключение, че тази защитна позиция не била обсъдена от въззивната инстанция в цялост, фрагментирано, с подмяна и изопачаване на някои от защитните тези с неверен извод, че защитната позиция се състояла от множество алтернативи, каквито в действителност не се предлагали и липсвала каквато и да е алтернативност в защитните доводи относно фактическата обстановка.

Касаторът твърди, че от мотивите на съда не ставало ясно защо не било възможно съвместяването на предположените увлечение по криминалното минало на дееца и импулс да се наслади на шофирането с предположената стратегия за извличане на имуществена изгода от връзката с подсъдимия.

Защитата оспорва доводите на въззивната инстанция, че не е възможно да са едновременно налице изтъкваните мотиви за оплакването на пострадалата – обида от хулиганското поведение на дееца на следващата сутрин на първо място, на второ – раздразнение от привидността на демонстрацията за заможен и благонадежден любовник, на трето – опасения „любовното приключение“ да не стане достояние на св. И. и на четвърто – полицейска манипулация за извличане на лъжовни показания. Защитникът твърди, че изградената логическа постановка от съда, че четвъртия предположен мотив изключвал първите три възможности, не е мотивиран.

Посочва, че изложените мотиви на пострадалата по никакъв начин не противостояли на „ясно обективираната злонамереност на полицейските служители“, която пък се била проявила при обсъдената вече манипулация на доказателствената съвкупност.

На поредно място оспорва изложените от съда доводи относно пострадалата, че твърдяната (от защитата) обида от поведението на подсъдимия по пътя обратно към гр. Пловдив е преувеличен, че 5 психологическият й профил, очертан от цитираната експертиза, не показвал такава висока степен на отмъстителност, че не било логично цитираното обидно поведение да накара пострадалата да заеме активна позиция като частен обвинител. Според защитата подобни изводи не можели да се направят от експертизата, тъй като там липсвали такива и не ставало ясно, защо да не може обидата от поведението на подсъдимия на връщане към гр. Пловдив да подбуди пострадалата да участва като частен обвинител.

На последно място защитата се оплаква от непълнота и вътрешно противоречие в мотивите на атакувания въззивен съдебен акт поради непроизнасяне по основния защитен довод, основан на повторната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, че поведението на пострадалата по време на деянията не било повлияно от страхови изживявания и че тя е запазила контрол над собственото си поведение. Съдът бил кредитирал това заключение, а не бил обсъдил този решаващ за делото експертен извод, който опровергавал цялата обвинителна теза, почиваща на твърденията, че свидетелката е била под изключителен стрес, парализирал волята й и довел до липсата на всякаква съпротива при извършване на инкриминираните деяния. Защитата посочва, че според нея съдът превратно обсъждал доказателствата по делото.

Относно касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание, защитата го поддържа при условията на алтернативност, като отбелязва, че така определено, то не съответства на целите по чл. 36 от НК и не отчита в достатъчна степен смекчаващите отговорността обстоятелства, които са обсъдени от съда. Иска, при условие, че не се удовлетвори желанието за оправдаване на дееца или връщане на делото за ново разглеждане, намаляване на наказанията по двете обвинение, както и на общото наказание.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира за неоснователност на касационната жалба, като посочва, че възраженията в касационната жалба са били поставени и на вниманието на въззивната инстанция и е бил даден от последната задълбочен и аргументиран отговор. Според държавния обвинител несъгласието с аналитичната дейност на апелативния съд и прочитът на материалите по делото, направен от защитата, не давали 6 основание да се приеме, че второстепенният съд се е отклонил от задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК.