Решение № 5871 от 18.09.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5871 гр. София, 18.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Златка Чолева Въззивно гражданско дело № 20241100509481 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.

Обжалва се решение от 09.05.2023г., постановено по гр. дело № 1360/2013г. на СРС, 50 състав в частта, с която е уважени предявените от Д.

К. В. и К. Д. К. - Б. срещу Р. А. К. и Л. К. К. / като ответници на самостоятелно основание и в качеството им на правоприемници по чл.227 от ГПК на починалия в хода на процеса ответник А.Н. К./ положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено по отношение на Р. А. К. и Л. К. К. и А.Н. К. /починал в хода на процеса с правоприемници по чл.227 от ГПК – Р. А. К. и Л. К. К./, че Д. К. В. е собственик на 3/18 ид.ч., а К. Д. К.- Б. е собственик на 6/ 18 ид.ч. от следния недвижим имот : имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, при съседи с идентификатори:

***,

***,

***,

*** и

***, представляващ незастроено дворно място , находящо се в с.Владая, район Витоша, Столична община, ул.**** , съставляващо У. ХІІ846 от кв.12 по плана на с.Владая, с площ от 420 кв.м. и като последица от това са отменени на основание чл.537,ал.2,изр.3 от ГПК : нот.акт № 038/ 11.10.1999г. по нот.дело № 191/1999г. на нотариус С.П., с който ответницата Л. К. К. е призната за собственик на основание давностно владение на гореописания недвижим имот, както и нот.акт № 63 по нот.дело № 487/2008г. на нотариус П.Т., с който ответницата Р. К. е призната за собственик въз основа на писмени доказателства на гореописания недвижим имот.

Въззивниците Р. А. К. и Л. К. К. в качеството им на страни на самостоятелно основание и като правоприемници по чл.227 от ГПК на 1 починалия в хода на процеса ответник А.Н. К. заявяват искане за отмяна на обжалваното решение и постановяването на друго, с което предявените срещу тях искове да бъдат отхвърлени. Позавават се на изтекла в тяхна полза ,респ.в полза на праводателите им, придобивна давност както към момента на съставяне на констативния нот.акт от 1999г., така и към датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело. Твърдят, че в полза на Л. К. е изтекла както кратката 5 годишна придобивна давност в качеството й на добросъвестен владелец, така и дългата 10 годишна давност към момента на съставяне на констативния нот.акт на нотариус П.. Въззивниците поддържат твърдение, че ответницата Р. К. и ищецът Д. Б. владеят отпреди повече от 40 години всеки поотделно както следва: ответницата процесния имот У. ХІІ846, а ищецът – У. Х.-845, които имоти технически са разделени.

Поддържат, че обстоятелството ценено от първата инстанция като такова, водещо до прекъсване на придобивната давност- наличието на висящия делбен съдебен процес, е приключило с нищожен съдебен акт, който не е произвел никакви правни последици. Въззивниците-ответници считат , че дори да се приеме за правилна тезата на първата инстанция за прекъсване на придобивната давност в резултат на заведеното дело за делба пред СРС, 89 състав, приключило през 1996г. , то още през 2007г.- преди датата на предявяване на исковата молба , по която е образувано настоящото дело през 2013г., в тяхна полза /на ответниците/ е изтекла както кратката, така и общата придобивна давност. С тези доводи ответниците мотивират искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от тях част и отхвърляне на предявените срещу тях искове с присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемите страни Д. К. В. и К. Д. В.а-Б. , представлявани от адв.А.

Г. оспорват жалбата като неоснователна и заявяват искане за потвърждаване на обжалваното решение. Твърдят, че от събраните по делото доказателства се установява правото им на собственост върху установените с решението на първата инстанция идеални части от процесния имот. Твърдят, че правата им, както и тези на ответниците са установени със силата на пресъдено нещо с влязлото в сила решение от 05.02.1996г. на СРС, с което е допусната делбата на процесния имот. Считат, че правилно с обжалваното решение е прието, че дори преди влизане в сила на решението по делба ответниците да са владели процесния имот, то с влизане в сила на решението по делбата придобивната давност текла в полза на ответниците е прекъсната. Заявяват искане за присъждане на разноските по делото за въззивното производство.

Софийският градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

При извършената дължима проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и 2 допустимо в частта на уважените установителни искове. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК. Въззивната инстанция констатира, че в диспозитива на обжалвания съдебен акт е допусната очевидна фактическа грешка относно посоченото придобивно основание за притежанието на правото на собственост на ищеца Д. В. от процесния имот. В исковата молба от ищеца изрично е поддържано твърдението, че придобитата по силата на договора за покупко-продажба , сключен с К. И. идеална част от процесния имот впоследствие е прехвърлена от ищеца Д. В. на дъщеря му, както е прието и в мотивите на обжалваното решение, а процесната идеална част от процесния имот, чието установяване се претендира е различна от придобитата по договора за покупко-продажба и притежанието й произтича от подробно описаните обстоятелства в исковата молба, което също е отразено и прието за доказано в мотивите на обжалвания акт. В противоречие с така приетото в мотивите на първоинстанционното решение в обжалваната част относно придобивното основание за собствеността от ищеца Д. В. идеална част от процесния имот в диспозитива на съдебния акт в частта на уважения иск по чл.124,ал.1 от ГПК е отразено, че тази собствена на ищеца идеална част от имота е придобита на основание договор за покупко-продажба. Това противоречие между мотивите на обжалваното решение и диспозитива му представлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК, която подлежи на изправяне от първоинстанционния съд и не рефлектира върху допустимостта на обжалваното решение.

Настоящият съдебен състав споделя извода на първата инстанция за основателност на предявените срещу жалбоподателките-ответници Р. К. и Л.

К. и праводателя им по чл.227 от ГПК – А. К., положителни установителни искове, с които е призната собствеността на ищците върху идеални части от процесния имот, както следва: 3/18 ид.ч. - за ищеца Д. В. и 6/18 ид.ч. за ищцата К. К..

Притежанието на собствеността на ищеца Д. В. върху 3/18 ид.ч. от процесния имот, както и притежанието на 2/18 ид.ч. от този имот от ответницата Л. К. , а за ответницата Р. К.- собствеността върху 1/18 ид.ч. от имота, е установена на основание чл.282,ал.1 от ГПК /отм./ с влязлото в сила на 09.07.1996г. решение от 05.02.1996г. по гр.дело № 793/1993г. по описа на СРС, 89 състав, с което между ищецът Д. В. и ответниците Р. К. и Л. К. е допусната делба на 1/3 ид.ч. от процесния имот, която идеална част придобита от тези съделители по наследство от общите им наследодатели К. И. и Р. И.а.

Силата на пресъдено нещо относно притежавана от ищеца Д. В. 3/18 ид.ч. от процесния имот обвързва ответниците Р. К. и Л. К., на основание чл.220,ал.1 и чл.221,ал.1 от ГПК /отм./ и идентичните норми на чл.298,ал.1 и ал.2 от ГПК /в сила от 01.03.2008г./. С оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение ответниците биха могли да се позоват само на новонастъпили правно-релевантни факти- след влизането в сила на 3 горепосоченото решение, водещи до придобиването от тяхна страна на установеното с влязлото в сила решение право на собственост на ищеца Д. К. върху процесния имот. Придобивната давност, изтекла след влизане в сила на съдебното решение , с което със силата на пресъдено нещо в отношенията между ищеца и ответниците Л. К. и Р. К. нещо е установена собствеността на ищеца върху процесния имот, в полза на ответницата Л. К. представлява безспорно такова ново обстоятелство, което не е преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Няма правна пречка съделител да се позове в отделен исков процес / извън делбата/ на придобивна давност, изтекла в негова полза след влизане в сила на решението по допускане на делбата в случай на неизвършването й с приключването на втората фаза, независимо от причините за неизвършването по съдебен ред. Наличието на изтекла в полза на ответницата Л. К. придобивна давност за целия процесен имот, обаче, съдът приема, че не се доказва с представения по делото констативен нот.акт под № 171 по нот.дело № 198/1999г. , с който ответницата Л. К. е призната за собственик на имота по давностно владение. Както законосъобразно е прието и с обжалваното решение, от момента на влизане в сила на решението на СРС , 89 състав през 1996г., от който момент започва да тече придобивната давност, до момента на издаване на констативния нот.акт през 1999г., не е изтекъл законоустановения 10 годишен срок по чл.79,ал.1 от ЗС. Само това е достатъчно като основание да се приеме за недоказано придобиването на притежаваната от ищеца Д. В. идеална част от процесния имот от страна на ответницата Л. К.. Като последица от това- извършените разпоредителни сделки от тази ответница в полза на ответницата Р. К. и от последната - в полза на трети лица и обратно в полза на ответницата, не са породили вещно-правно действие относно собствената на ищеца Д. В. идеална част от процесния имот, както законосъобразно и правилно е прието и с обжалваното решение. Позоваването на ответниците за пръв път с въззивната жалба на изтекла в полза на праводателите им още пред влизане в сила на съдебното решение по делбата по делото на 89 състав на СРС освен, че се явява преклудирано в рамките на настоящото производство, на основание чл.266,ал.1 от ГПК, е преклудирано и от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по делбеното дело, както законосъобразно е прието и с обжалваното решение. Напълно неоснователно е възражението на ответниците за нищожност на решението на СРС, 89 състав, с което е допусната делбата на 1/3 ид.ч. от процесния имот, наследена от съделителите от общите наследодатели К. и Р. И.а, с което възражение ответниците обосновават тезата си за недоказаност на притежанието на собствеността от ищеца Д. В. върху 3/18 ид.ч. от процесния имот. Нищожността на съдебното решение не е изрично легално дефинирана , но константната съдебна практика приема, че тя най-тежкият порок на съдебния акт и той е налице в хипотезата, при която съдебното решение е постановено извън правораздавателната власт на съда, от незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да 4 бъде разкрита по пътя на тълкуването, поради което тя може да се релевира по исков ред или чрез възражение безсрочно /чл.270,ал.2 от ГПК/. В конкретния случая влязлото в сила решение на СРС, 89 състав не покрива нито един от гореизброените тежки пороци , поради което възражението на въззивницитеответници за нищожност на същото се явява неоснователно.

Съдът намира, че не следва да бъде обсъждано заявеното от ответниците извън срока по чл.131 от ГПК възражение за придобивна давност, изтекла в тяхна полза към момента на предявяване на исковата молба. Възражението се явява преклудирано, поради липса на подаден от ответниците Р. К., Л. К. и починалия в хода на процеса ответник А. К. отговор на исковата молба в законоустановения преклузивен срок и правната последица от това е свързана с неразглеждане на възражението на ответниците. Това е относимо както към възражението на ответниците, касаещо придобиването по давност от тях и на собствената на ищца Д. В., така и към собствената на ищцата К. К. – Б.. При липсата на отговор, ответниците не са и ангажирали доказателства в подкрепа на това възражение.