Решение № 283 от 14.08.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 283 гр. С.З., 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело № 20235501000127 по описа за 2023 година

Обжалвано е решение № 40/19.01.2023г., постановено по гр.д № 4642/2022г. на Районен съд - С.З., с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК от Н. Й. Б. срещу „В.“ ЕООД за признаване за установено, че задълженията на ищцата към ответника по издаден изпълнителен лист от 10.10.2014 г. по ч.гр.д. № 3687/2014 г. на С. районен съд въз основа на влязла в сила заповед № 2178/04.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК /дължими по договор за доставена питейна и отведена канална вода/ и образувано изпълнително дело № 20208690400061 пред ЧСИ И.Б., рег. № 869 в Регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие С. окръжен съд за сумата от 687, 33 лв. - главница, ведно със законната лихва за периода от 28.08.2014 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 143, 35 лв. за периода от 01.07.2010 г. до 01.05.2014 г. и 225 лв. разноски по делото са погасени по давност, като неоснователен и Н. Й. Б. е осъдена да заплати на „В.“ ЕООД сумата от 360 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение.

Въззивникът Н. Й. Б. излага доводи за недопустимост на обжалваното решение и моли същото да бъде обезсилено като постановено по непредявен 1 иск. Твърди се, че Н. Б. не е собственик на имота, за който се претендира заплащане на суми за изразходвана вода. Посочва се, че видно от ИД № 452/2014 г. по описа на ЧСИ И.Б. на въззивницата не е връчвана заповед за изпълнение, като всички книжа по изпълнението са изпращани в с.

Ястребово, общ. С.З.. Развиват се подробни съображения, че всички наложени по изпълнителното дело запори и възбрани са незаконосъобразни и извършените изпълнителни действия са невалидни. Прави се възражение, че вземането е погасено по давност. Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор от „В.“ ЕООД, чрез адв. А. С., с който се оспорват направените във въззивната жалба оплаквания. Направено е искане същата да бъде оставена без уважение, като се потвърди изцяло обжалваното решение. Претендират се разноските пред въззивната инстанция. Няма искания за събиране на доказателства.

Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.

439 от ГПК.

Ищцата Н. Й. Б. моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че не дължи на „В.“ ЕООД сумата в размер на 687, 33 лв. – главница, сумата в размер на 535, 95 лв., законна лихва, считано от 28.08.2014 г. до 04.05.2022 г., както и че не дължи законна лихва, считано от 04.05.2022 г. до момента на решаване на делото, сумата в размер на 300 лв. – неолихвяема сума, сумата в размер на 6,20 лв. – допълнителни разноски и сумата в размер на 150 лв. – начислени такси.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „В.“ ЕООД, в който заема становище за недопустимост и неоснователност на иска, като се излагат подробни съображения.

По делото не е спорно, че против Н. Й. Б. са издадени Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2178/04.19.2014 г. по ч.гр.д. № 3687/2014 г. по описа на С. районен съд /унищожено поради изтичане на петгодишния срок за съхранение – справка, л. 99 от делото/, съгласно които Н. Й. Б. е осъдена да заплати на „В.“ ЕООД сумата от 687,33 лв. - главница, представляваща задължение по договор за доставка на питейна вода ведно със законната лихва 2 за периода от 28.08.2014 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 143,35 лв. за периода от 01.07.2010 г. до 01.05.2014 г. и 225лв. разноски по делото.

Ответното дружество е образувало изп.д. № 20148690400452 по описа на ЧСИ И.Б.. С молбата, взискателят е възложил по чл. 18 ЗЧСИ извършване на действия по принудително събиране на вземанията. За образуваното изпълнително дело е изпратена покана за доброволно изпълнение до ищцата, която не била получена от нея.

На 26.11.2014 г. ЧСИ наложил запор върху пенсията на длъжницата в НОИ гр. С.З. /л. 76-77 от делото/. Впоследствие ЧСИ наложил две възбрани върху недвижими имоти собственост на ищцата – първата възбрана била вписана в Служба по вписванията на 03.06.2015 г., а втората на 18.06.2015 г.

/л. 87-88 от делото/. По това изпълнително дело други изпълнителни действия не са извършени, т.е. последното изпълнително действие /налагането на втората възбрана/ е извършено на 18.06.2015 г.

С постановление от 04.03.2020 г. съдебният изпълнител е прекратил на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело № 20148690400452 тъй като в продължение на две години от взискателя не е поискано извършването на изпълнителни действия. С протокол за предаване от 06.03.2020 г. /л. 94 от делото/ изпълнителният лист е върнат на „В.“ ЕООД.

Въз основа на същия изпълнителен лист и по молба на ответника от 10.03.2020 г. било образувано второ изп.д. № 20208690400061 по описа на ЧСИ И.Б., рег. № 869 на КЧСИ, като с молбата взискателят поискал образуване на изпълнително дело, да се проучи имотното състояние на длъжника и да се предприемат съответните действия по принудително изпълнение като на основание чл. 18 ЗЧСИ е възложил на съдебния изпълнител извършване на всички необходими действия за нормалния ход на изпълнителното производство. Със същата молба е поискал и насрочване на опис на движими вещи собственост на длъжника. Във връзка с тази молба по посоченото изпълнително дело и след извършване на съответните справки за имущественото състояние на длъжницата е бил наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата - 21.07.2020 г. /л. 56 от делото/ и на средства в банкова сметка на длъжницата в „**“ АД – 26.08.2020 г. /л. 57 от делото/.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави 3 следните правни изводи:

По направеното възражение от страна на ищцата, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и съответно обжалваното решение е недопустимо, въззивният съд намира следното:

Пред първоинстанционния съд и пред настоящата въззивна инстанция, освен възражение за изтекла погасителна давност, ищцата излага възражения, ч е не е собственик на имота, за който се претендира заплащане на суми за изразходвана вода.

Въззивният съд е изискал и по делото са представени и приети съхранените в архива на РС С.З. писмени доказателства от ч. гр. д. № 3687/2014г. /унищожено/, както следва: заповед № 2178 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 04.09.2014г.; съобщение до „В.“ ЕООД, с което му е връчена издадената заповед на 12.09.2014г.; съобщение до Н. Й. Б., с което й е връчена заповедта на 23.09.2014г. лично в канцеларията на съда от съдебния деловодител Д. Ж. и разпореждане от 10.10.2014г. за издаване на изпълнителен лист.

От тези доказателства е видно, че направените възражения, че заповедта не е връчена на Б. са напълно неоснователни, тъй като същата й е връчена в канцеларията на РС С.З. от съдебния деловодител Д. Ж. и е получена лично от въззивницата на 23.09.2014г..

Настоящата съдебна инстанция следва да посочи, че Н. Й. Б. е имала възможност да оспори дължимостта на сумата, предмет на заповедта за изпълнение, като подаде възражение по чл. 414 от ГПК и изложи всички обстоятелства относно твърденията й, че не дължи сумите по заповедта, включително дали е собственик на имота или не, дали е ползвала такава услуга или не, и т.н. Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК , има за последица влизане в сила на издадената заповед за изпълнение, която става годно изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1 от ГПК въз основа, на което може да се издаде изпълнителен лист. Ето защо в този случай оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането е вече преклудирано. Поради това Н. Й. Б. разполага единствено с възможността да подаде възражение по чл. 423 от ГПК пред въззивният съд /каквато хипотеза не е налице в случая/ или да предяви исковете по чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК при наличието 4 на посочените в тези разпоредби предпоставки.

Така изложените от ищцата факти относно собствеността върху имота, нямат качеството нито на новооткрити обстоятелства или доказателства, нито на новонастъпили /настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение/ факти.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че правилно първоинстанционният съд е квалифицирал предявеният иск с правно основание по чл. 439 от ГПК с оглед изложените от ищцата обстоятелства за изтекла погасителна давност, поради което обжалваното решение е допустимо.

Разпоредбата на чл. 439 от ГПК дава възможност на длъжника по изпълнително дело да оспори чрез иск изпълняемо право. Това право може да е установено с влязло в сила решение или да е предмет на издаден изпълнителен лист. В последния случай длъжникът по изпълнението може да оспорва дължимостта на сумите по заповед за изпълнение, като се позова на факти настъпили след издаването му. Настоящият иск се основава на твърдения за факти, възникнали след издаване на изпълнителния лист, което обуславя неговата допустимост съобразно предвидените в чл. 439 от ГПК предпоставки.

В настоящия случай правото на принудително изпълнение на вземането на кредитора спрямо ищеца – длъжник е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3687/2014 г. по описа на Районен съд – С.З.. В случая е приложима общата петгодишна давност по отношение на всички вземания по процесната заповед за изпълнение. Това е така, защото вземанията, чието изпълнение се оспорва, са установени с влязла в сила заповед за изпълнение и приложима е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба срокът на новата давност е винаги пет години, ако вземането е установено със съдебно решение. Издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК има всички последици на съдебно решение установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните и субективните предели факти, стабилитет и изпълнителна сила. В този смисъл е установената съдебна практика, като с решение № 3/04.02.2022 г., гр. дело № 1722/2021 г., ІV г. о., ВКС е прието, че разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с 5 влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Така в настоящия случай с влизане в сила на заповедта за изпълнение, е започнала да тече петгодишна давност за всички вземания по заповедта за изпълнение по силата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД.

Въззивниат съд намира, че по изп.д. № 20148690400452 по описа на ЧСИ И.Б. са извършвани изпълнителни действия, които са прекъсвали давността по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД , поради което изложените във въззивната жалба доводи са неоснователни по следните съображения:

По отношение на последиците от образуването на изпълнително производство относно института на погасителната давност, са постановени ППВС № 3/18.11.1980 г. и ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно даденото с ППВС № 3/80 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на изпълнителното производство давност не тече, а считано от евентуалното му прекратяване започва да тече нова давност.

С приетото ТР № 2/26.06.2015 г. е дадено съвсем различно разрешение, според което по време на изпълнителния процес давността не спира и се прекъсва от всяко изпълнително действие/ насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица/, като ППВС № 3/80 г. е обявено за загубило сила.