Решение № 21391 от 24.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21391 гр. София, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20251110117663 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от **************, ЕИК *********, срещу В. С. Н., ЕГН **********, с която е предявен иск по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 840 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., ведно със законна лихва за период от 08.10.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.11.2024 г. по ч. гр. д. № 59782/2024 г. по описа на СРС, 166-и състав. В исковата молба се твърди, че между **************, в качеството си на кредитор, и В. С. Н., в качеството си на кредитополучател, бил сключен от разстояние Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г. Поддържа, че ответникът не погасил задълженията си по заема в уговорения срок. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът В. С. Н., ЕГН **********, подава отговор на исковата претенция, чрез адв. С. М., с който оспорва иска като неоснователно поради погасяване на процесната сума чрез плащане.

1

Поддържа, че клаузите в договора са неравноправни, като не са индивидуално уговорени. Твърди, че стойността на договорната лихва противоречи на добрите нрави, поради което последната е нищожна. Твърди, че размерът на ГПР надхвърля законоустановения максимален праг. Счита целият договор за кредит за недействителен. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира следното:

Искът по реда на чл.422 ГПК е допустим, подаден в едномесечният срок от получаване на указанията за предявяване на иск, поради постъпило възражение в срока по чл. 414 ГПК.

За уважаване на исковете в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между **************, в качеството на кредитодател, и В. С. Н., в качеството на кредитополучател, е възникнало валидно правоотношение по Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., по което кредитодателят е предоставил на кредитополучателя посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричните си задължения, за което е указано на ответника, че не сочи доказателства. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици. На страните е указано, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора, страна по който е потребител, както и че с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС и доколкото са предявени искове за реално изпълнение на задължения по договор следи служебно за нищожност на същия поради противоречието му със закона, поради заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите нрави.

Между страните е безспорно, а и се установява от писмените доказателства по делото, че между **************, в качеството си на кредитодател, и В. С. Н., в качеството си на кредитополучател, е сключен от разстояние Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., по силата на който ищецът е отпуснал на ответника сумата от 1500 лв., при погасителен план на 2 вноски по 23,36 лева и 7 вноски по 227,84 лева, при ГПР в размер на 49,61 %, ГЛП в размер на 40,05 %, с дата на първо плащане на 07.11.2022 г. и дата на последно плащане на 27.02.2023 г. с обективиран в договора за кредит 2 погасителен план, включващ план с неустойка в общ размер на 680,40 лева, платима на вноски по 258 лева за срока на договора и общ размер на всички задължения по договора за кредит, които следва да бъдат погасени, а именно 2322 лева. Съгласно чл. 5 от договора, страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, което отговорят на предвидените в договора условия в чл. 2.1 до 2.6 или безусловна банкова гаранция. Съгласно чл. 11 от договора, страните се съгласяват заемателят да предостави обезпечение по начина и реда, отговорящо на условията, предвидени в договор, като при непредоставяне на обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 680,40 лева. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в настоящия договор погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

При преценка на събраните по делото доказателства и становищата и възраженията на страните, съдът приема, че между тях не е спорно, че е сключен Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г. Ответникът въвежда правоизключващия възражения за нищожност на договора за заем. На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора, страна по който е потребител, както и с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС за нищожност на същия поради противоречието му със закона, поради заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите нрави.

С договора за заем е уговорена неустоечна клауза, която въвежда за потребителя изисквания, които са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 1500 лева. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на 3 изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.

Съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 49,61 %, а при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият 4 привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена, то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК / в този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.

Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В своя молба от 24.10.2025 г., ищецът признава, че е заплатена сумата от 660 лева от ответника, поради което и на осн. чл. 175 ГПК това изявление следва да бъде прието като признание на факт. Следователно непогасеният остатък от главницата по договора за кредит е в размер на 840 лева, какъвто е претендирания размер от ищеца. Не се установи от ответника погасяване на тази сума. Доказателствената тежест е право и задължение на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.

Изходът от това задължение при недоказване е да се приеме, че недоказаното не се е осъществило. /БГПП, 1978 г., Ж.Сталев/. Ето защо, съдът приема, че остатъчният непогасен размер на главницата, дължим от ответника е в размер на 840 лева. Следователно предявеният иск се явява доказан по основание и 5 размер и следва да бъде уважен изцяло.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените разноски от ищеца в заповедното производство, а именно: 33,96 лв. В исковото производство на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат възложени сторените разноски за държавна такса в размер на 25 лева и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.

1, предл. първо ЗЗД от **************, ЕИК *********, срещу В. С. Н., ЕГН **********, че В. С. Н., ЕГН ********** дължи на ************** сумата от 840 лв. (осемстотин и четиридесет лева), представляваща главница по Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., ведно със законна лихва за период от 08.10.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.11.2024 г. по ч. гр. д. № 59782/2024 г. по описа на СРС, 166-и състав.