Решение № 4461 от 09.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4461 гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско дело № 20231100509244 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от В. И. Г., ответник в първоинстанционното производство, чрез адв. Л., срещу решение № 3601 от 19.04.2022 г. по гр. дело № 33118/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 32-ви състав, изменено в частта за разноските с Определение № 14209 от 04.06.2022 г., в частта, в която е уважен предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. 79, ал.

1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, срещу В. И. Г., ЕГН **********, за признаване за установено, че тя дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 334 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 151575 от 06.12.2016 г. заедно със законната лихва от 30.12.2020 г. до изплащане на вземането, и сумата от 37,85 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 19.07.2019 г. до 12.03.2020 г. и за периода от 14.07.2020 г. до 30.12.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 6562/2021 г. по описа на СРС, 32-ви състав.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. Не било доказано валидно правоотношение между ответника и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД. Договорът за потребителски кредит бил недействителен, защото клаузите за заплащане на неустойка и възнаградителна лихва били неравноправни. Не било доказано и надлежното прехвърляне на процесните вземания. Искането 1 към СГС е решението да бъде отменено в обжалваната част като уважените искове бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрк. С., е подала отговор на жалбата и насрещна въззивна жалба. Възраженията, направени в жалбата на ответника, били неоснователни. Неправилно СРС бил приел, че размерът на договорената възнаградителна лихва от 41 % противоречал на добрите нрави. Искането към СГС в насрещната жалба е решението да бъде потвърдено в осъдителната част и да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени предявените от ищеца искове за признаване на установено, че В. И. Г. му дължи сумата над 334 лева до предявения размер от 1041,40 лева, представляваща главница по договора за потребителски кредит, сумата над 37,85 лева над предявения размер от 121 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 06.03.2017 г. до 30.12.2020 г. и сумата от 133,89 лева, представляваща договорна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 01.12.2017 г., за които суми е издадена цитираната по-горе заповед за изпълнение.

Предмет на разглеждане в настоящото производство са и две частни жалби от адв. Б. срещу определения № 14209 от 04.06.2022 г. и № 10997 от 26.06.2023 г., с които молбите й по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските са оставени без уважение.

Искането й към СГС е да и бъдат присъдени разноски в размер на 212 лева за оказаната на В. Г. безплатна правна помощ по частно гр. дело № 6562/2021 г. по описа на СРС, 32-ви състав. Ищецът е подал отговори на частните жалби, в които са изложени съображения за тяхната неоснователност. Искането към СГС е те да бъдат оставени без уважение.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата. Следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на ЗПК са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

По същество въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са 2 неоснователни.

На първо място, в жалбата се оспорва наличието на валиден договор за потребителски кредит между ответника и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД. В исковата молба се заявява, че такъв договор бил сключен на основание ЗПФУР. По този въпрос съдът прие следното:

Доказването на сключен договор за заем се състои от доказване на следните обстоятелства: 1) постигане на съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за пълно и главно доказване на тези обстоятелства носи ищецът.

Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Според дефиницията по § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

В случая, ищецът твърди, че процесният договор за кредит е сключен от разстояние – по електронен път, чрез използването на интернет страница на кредитора. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР кредиторът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора като чл. 18, ал. 2 от този закон предвижда, че за доказване на електронни изявления се прилага ЗЕДЕУУ.

Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията.

Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – електронен подпис се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.

В случая, по делото са представени в писмен вид неподписани стандартен европейски формуляр по чл. 5, ал. 2 ЗПК, обсъжданият договор за кредит, приложимите към него общи условия и погасителен план. Възпроизвеждането на електронен документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание по смисъла на чл. 180 ГПК (така решение № 70 от 19.02.2014 г. на 3

ВКС по гр. дело № 868/2012 г., IV г. о.).

По делото е ангажирана съдебна техническа експертиза, от заключението по която се установява, че на 06.12.2016 г. от името на В. И. Г. е попълнена заявка за кредит, с нейните лични данни, на сайта на „Ай Ти ЕФ Груп“ АД, www.smilecredit.bg, и е сключен договор за кредит № 151575 от 06.12.2016 г.

От данните в електронната система на кредитора се установявало, че бил активиран линка „приеми договор“ от IP адрес 193.25.162.57 като по този начин бил приет стандартния европейски формуляр, договора за заем и общите условия по него. В заключението е посочено съдържанието на заявката за кредит, в която са описани личните данни на ответника.

На основание цитираните разпоредби и обсъдени доказателства, СГС направи извода, че активирането на линка „потвърди договор“, представлява електронно изявление от ответника, с което той дава съгласие да сключи с „Ай Ти ЕФ Груп“ АД процесния договор за кредит. Това волеизявление е подписано при условията на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, тъй като в чл. 3.5 от общите условия за потребителския кредит се съдържа уговорка между страните, че придават на електронния подпис по чл. 3, т. 10 от посочения Регламент правна сила на саморъчен подпис.

Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ регламентира фикцията, че писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Ето защо, е спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма.

По делото е приета е разписка № 0700051436167 от 06.12.2016 г., издадена от „Изипей“ АД, която удостоверява извършването на паричен превод от „Ай Ти ЕФ Груп“ АД към В. И. Г. на сумата от 1500 лева с посочено основание „договор за кредит 151575“. Разписката е подписана от ответника в поле „клиент“ и не е оспорена от него по реда на чл. 193 ГПК. Плащането се потвърждава и от заключението по приетата съдебно счетоводна експертиза, доколкото е отразено в счетоводството на дружеството. По този начин по делото се установява и втората предпоставка за валиден договор за кредит между ответника и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД.

По тези съображения, СГС намери, че между В. Г. и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД е породено облигационно правоотношение по разглеждания договор за потребителски кредит, а оплакването на жалбоподателя в противен смисъл е неоснователно.

На следващо място, съдът обсъди възражението в жалбата, че по делото не е доказано валидното цедиране на процесното вземане от „Ай Ти ЕФ Груп“ АД на ищеца. По делото е приобщен договор за продажба на вземания от 19.07.2019 г., сключен между „Ай Ти ЕФ Груп“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на който ищецът купува процесното вземане, посочено в приложение № 1 към него в поле номер 2343. Договорът и приложението са представени в нотариално заверен препис, с което ищецът е 4 изпълнил задължението си по чл. 183, ал. 1 ГПК, вменено му от СРС с определение от 05.10.2021 г. Възражението на ответника, че приложението не било представено в цялост е неоснователно, тъй като ищецът е представил именно релевантната част от него, която е предмет на делото. По делото е представено уведомление от цедента до длъжника за извършената цесия (лист 38). Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД (така Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по търг. дело № 2352/2013 г., II т. о.). Ето защо, именно ищецът е материално легитимирания кредитор да претендира спорното вземане, поради което възражението на въззивника е неоснователно.

По-нататък, СГС разгледа довода в жалбата, че договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, и прие следното:

Както бе посочено по-горе, съдът установи, че на 06.12.2016 г. между В.

И. Г. и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД е сключен договор за потребителски кредит № 151575 по смисъла на чл. 9 ЗПК. По силата на този договор ищецът се задължил да предостави на ответника сумата от 1500 лева, а последният се задължил да я върне в срок до 12 месеца на равни месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва в размер на 41.00 % и годишен процент на разходите 49,66 %. От заключението по ССЕ се установява, че размерът на вноската е 254 лева, а размерът на общото задължение е 3048 лева. В това задължение били включени главница от 1500 лева, възнаградителна лихва в размер на 353,64 лева и неустойка в размер на 1194,36 лева.

Разпечатката съдържа 36 от 78 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/87dad21a-487f-4dc8-8041-6f4ed5d97e0d