Определение № 1244 от 10.12.2024, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1244 гр. Стара Загора, 10.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20245500500711 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано по частна жалба на „С.К.“ ООД, ЕИК ***, подадена чрез адв. Х. М. от САК, против определение № 2213/27.09.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. на Районен съд - Казанлък, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение № 373/08.07.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. на Районен съд – Казанлък в частта за разноските.

Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Навежда доводи, че ищецът не е материално затруднено лице, поради което в случая не е налице основание за оказване на безплатна правна помощ в исковото производство, респ. възнаграждение на процесуалния представител на ищеца не се дължи. Излага съображения, че определеното от съда възнаграждение от 480 лв. не съответства на критериите за обоснованост и справедливост. Първоинстанционният съд не бил съобразил, че делото е заведено при злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК, изразяваща се в образуване на няколко дела вместо на едно. Твърди, че ищецът бил предявил 6 искови молби срещу дружеството с една единствена цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Шестте искови молби срещу дружеството били подадени от едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и с идентично съдържание. Счита, че на ищеца не следва да се присъждат разноски за повече от едно производство. Предвид цената на исковите по всяко едно от делата би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, многократно надхвърлящо размера на исковата претенция, поради което и съобразявайки практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г., ІІІ г.о., може да се приеме, че представлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК. Позовава се и на практика на други съдилища.

1

По отношение на представения договор за правна помощ частният жалбоподател твърди, че върху него не е посочена дата на сключването му.

Било посочено, че правната помощ се изразява в изготвяне и депозиране на искова молба. Било известно на съда, че този договор бил представен по всичките шест дела, водени срещу „С.К.“ ООД. Ищцата не била материално затруднено лице и изобщо не са налице предпоставки за присъждане на разноски по представения договор за безплатна правна помощ. Иска се въззивният съд да постанови определение, с което да остави без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски за оказана безплатна правна помощ. В условията на евентуалност се иска присъждане на разноски за държавна такса и адвокатски хонорар предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК.

Ответникът по частната жалба е изпратил отговор, в който се твърди, че тя е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и редовна.

Разгледана по същество обаче, жалбата е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба от В.И.П. от гр. К., представлявана от адв. Д. М., срещу „С.К.“ ООД със седалище и адрес на управление в гр. С., с която са били предявени два иска – да прогласяване на нищожността на клаузата, предвидена в чл.8 от договор за заем, предвиждаща заплащане на неустойка, и за присъждане на сумата от 5 лв. – частично от общо 658,73 лв., представляваща изначално недължимо платена по договор за паричен заем сума, заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. С молба от 12.06.2024 г. процесуалният представител на ищеца е поискал съдът да допусне изменение на предявения осъдителен иск, като той се счита за предявен за сумата от 299,24 лв., която представлявала пълния размер на вземането на ищцата. Изменението на иска е допуснато с протоколно определение от 13.06.2024 г. Производството по делото е приключило с решение № 373 от 08.07.2024 г., с което предявените от В.И.П. срещу „С.К.“ ООД обективно кумулативно съединени искове са уважени изцяло. Със същото решение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ответникът е осъден да заплати в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ сумата от 480 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

С молба от 15.08.2024 г. ответникът е поискал така постановеното решение да бъде изменено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК в частта му за разноските, а направеното от ищцовата страна искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде оставено без уважение. С обжалваното определение № 2213/27.09.2024 г. тази молба е оставена без уважение. Първоинстанционният съд е приел, че представянето 2 на договор за правна защита и съдействие, в който изрично е вписано, че правната защита се оказва от адвоката на клиента безплатно, както и основанието за това – доверителят е материално затруднено лице, е достатъчно, за да се приеме, че е налице сочената хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Изрично доказване, че лицето, на което е предоставена правната защита, е материално затруднено, не е необходимо. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски, тъй като предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са изчерпателно посочени в нормата на чл.38, ал.1 ЗАдв, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.

2 ЗАдв, като осъди другата страна да го заплати. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че при направено оспорване от насрещната страна, съдът е длъжен да извърши проверка дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице, като се е позовал на съдебна практика на ВКС.

От друга страна първоинстанционният съд е приел, че по делото не са представени годни доказателства, опровергаващи наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. За неоснователни са приети и доводите, че ищцата не е била материално затруднено лице, защото през 2020, 2022 и 2023г. е попълнила три искания за кредит, в които е посочила месечни приходи от заплата, получавана от „Е.О.“; живее в собствено жилище; грижи се за лица под 18 години, защото преценката дали е оказана правна помощ на материално затруднени лица се прави към момента на сключване на договора за оказване на помощта.

Обжалваното определение е правилно.

При наличие на отговорност на насрещната страна за разноски съгласно правилата на чл. 78 ГПК, за да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да се установи наличието на изявления за оказване на безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. В чл. 38 ЗАдв липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния. В нормите на ГПК и ЗАдв не е предвидена и възможност насрещната страна да оспорва наличието на основанията по чл.

38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв и той не може да бъде лишен от него, щом са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за присъждането му (така О-1738-2024 г., II г.о.; О-395-2018, II т.о. и др./. На съда 3 е известно определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС, на което се позовава частният жалбоподател, но не счита, че то съставлява константна съдебна практика. Напротив, това определение е изолирано и не се споделя от другите състави на ВКС, чието становище е обективирано в определение 395-2018-ІІ т.о. определение 27-2020,ІІ г.о.; определение 682-2-12, ІІІ г.о.; определение 708-2015, ІV г.о., определение 257-2018, ІІ т.о. и др.).

Видно от представения договор за правна защита и съдействие, сключен между В.И.П. и ЕАД „Д. М.“, че страните (доверител и довереник) са уговорили оказване на безплатна правна помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Както бе посочено по-горе, в настоящото производство не може да се изследва реалното наличие на материална затрудненост на ищцата. Ето защо, неоснователни се явяват твърденията на жалбоподателя, че в случая не се дължи адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, тъй като ищецът не е материално затруднено лице.

Обстоятелството, че дължимата правна помощ по процесния договор е уговорена за изготвяне и депозиране на искова молба, включително и образуване на изпълнително дело, не ползва ответника, тъй като и за изготвяне на искова молба се дължи възнаграждение. Видно е от съдебните протоколи, че адв. М. не се е явявал в с.з.

Не могат да бъдат споделени и твърденията в частната жалба за недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ищцата. За да се приеме, че в случая е налице злоупотреба с правото на иск, ответникът „С.К.“ ООД, който се позовава на недобросъвестно поведение от страна на ищцата, трябва да установи твърдяната с жалбата цел за увреждане, а именно – подаване на няколко искови молби пред Районен съд – Казанлък, с оглед възлагането в тежест на ответника заплащането на адвокатско възнаграждение в завишен размер. В случая обаче тези твърдения са недоказани. По делото има данни, че между страните има и други дела, по отношение на които е отказано с протоколно определение от 13.06.2024 г. разглеждането им в едно общо производство. Този факт обаче не означава, че ищцата, завеждайки няколко дела срещу ответника, злоупотребява с процесуалните си права.

Нейно право е да реши как ще осъществява защитата на правата си - дали ще ги предяви в едно производство или поотделно. Съгласно чл. 2, ал.5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Така че, независимо от това дали исковете са предявени с една искова молба или с няколко, се дължи адвокатско възнаграждение за всеки иск поотделно. Друг е въпросът, че така наведеното оплакване за недобросъвестност на ищцата касае субективното виждане на жалбоподателя за наличие на злоупотреба с право при предявяване на исковете, като установяването на това обстоятелство подлежи на изследване в отделен процес. Следователно изложените от жалбоподателя доводи в този смисъл са и неотносими към настоящото 4 производство, в което искът е приел за допустимо правно средство за защита и санкция (така определение 142-2019-ІІІ г. о.).

Видно от постановеното по това дело първоинстанционно решение, районният съд е уважил предявените от В.И.П. искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен с ответника, както и иска за осъждането му да заплати на ищцата сумата от 299,24 лв., представляваща платена без основание неустойка по договора, а на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – сумата от 480 лв. в полза на ЕАД „Д. М.“ за възнаграждение за оказаната от безплатна правна помощ. Съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв, в случаите, когато е оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие, щом в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Затова, с оглед изхода на първоинстанционното делото, настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките за присъждане в полза на процесуалния представител на ищеца на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. При определянето му, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението на адвоката следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и съобразно действително извършената работа.