Определение № 1640 от 19.10.2026, Районен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1640 гр. Б***, 19.10.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – Б***, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Частно гражданско дело № 20261210102838 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 115, ал. 1 от ЗОНПИ.

Образувано е по искане на директора на ТД – С*** при КОНПИ по реда на чл. 115, ал. 1 от ЗОНПИ вр. чл. 62, ал. 6, т. 4 ЗКрИ и чл. 91, ал. 2, т. 4 ЗПФИ за разкриване на банкова тайна и сведения по чл. 133 ЗППЦК.

Съгласно чл. 115, ал. 1 от ЗОНПИ Комисията и директорите на териториалните дирекции могат да поискат от съда разкриване на банковата тайна, на търговската тайна по чл. 35, ал. 1 от ЗПФИ и сведенията по чл. 133, ал. 2 от ЗППЦК, когато това е необходимо за постигане на целта на закона.

Според молба с вх. № 25152/19.10.2026 г. искането на директора на ТД – С*** при КОНПИ касае разкриване на банкова тайна и на сведения по чл. 133 ЗППЦК. В искането се посочва, че в ТД – С*** при КОНПИ е постъпило уведомление от Окръжна прокуратура Б*** за привличането на С***, ЕГН **********, като обвиняем за извършени престъпления по чл. 255, ал. 3 вр. ал.

1, т. 2, т. 6 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 256, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 от НК.

Сочи се, че с Протокол МФ 4-ТД10СФ/УВ-7584/07.10.2026 г., директорът на ТД-С*** на КОНПИ, на основание чл. 107, ал. 2 от ЗОНПИ, е разпоредил извършването на проверка и събиране на доказателства за установяване произхода и местонахождението на имущество, придобито от лицето, начина на придобиване и на преобразуването му, както и други обстоятелства, съгласно чл. 114 и чл. 115 от ЗОНПИ. Отправя се искане информацията да се предостави за лицата: С***, Б*** ЕТ, Топливо 2001 ООД, Скади ЕООД, Евро Хот ООД, Броукс ЕООД за различни периоди.

В доктрината (С***. Десето преработено и допълнено издание. Второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“ АД, С***. 2020, стр. 123) се приема, че местната подсъдност поставя въпроса пред кое от многото районни или окръжни съдилища трябва да се предяви искът, като законът отговаря на този въпрос според връзката на делото с териториалния район на съответния съд – делото е подсъдно на този районен или окръжен съд, с чийто район то стои в посочената от закона връзка. Законът използва различни териториални връзки на делото. Разликата в използваната от закона връзка води до различни видове местна подсъдност, важаща за различни категории граждански дела.

1

Законът не посочва изрично каква е местната подсъдност за произнасяне по искане по чл. 115, ал. 1 от ЗОНПИ. Затова трябва да се направи внимателна преценка относно приложимата териториална връзка на делото. Непълнотата на нормативния акт обуславя необходимост по реда на чл. 46, ал. 2 ЗНА да се приложи по аналогия правило, което се отнася до подобни случаи, като това следва да отговаря на целта на акта. За да се прецени кои случаи са подобни и кога прилагането по аналогия ще отговаря на целта на акта, трябва първо да се прецени какъв е характера на производството по чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ.

Според Тълкувателно решение № 1 от 04.06.2020 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСГК на ВКС съдебната практика е безпротиворечива за това, че при извършване на проверката и по трите закона, комисията действа като административен орган. КОНПИ е административен орган (виж решение № 3787 от 04.04.2016 г. по адм. д. № 1973/2015 г., V отд. на ВАС, решение № 192 от 09.01.2024 г. по адм. д. № 5636/2023 г., V отд. на ВАС, решение № 135 от 14.04.2022 г. по адм. д. № 56/2022 г. на Административен съд – Добрич и др.).

Комисията е административен орган, тъй като осъществява функции в сферата на държавното управление, изпълнява закон, има постоянно действащ характер, като част от правомощията й са свързани с реализиране на типична административна дейност (виж Николов, Николай – „За съотношението между производството по АПК и съдебното производство за отнемане на незаконно придобито имущество“).

За встъпване в административноправни отношения е достатъчно наличието на административна правосубектност, т.е. нормативно призната способност на административните органи да имат административни правомощия (виж „Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика“, ИК „Труд и право“, С***, 2013, стр. 145). Разпоредбата на 115 от ЗОНПИ се намира в глава Глава единадесета на закона, която е озаглавена „Правомощия на органите на комисията при извършване на проверка по повод установяване на незаконно придобито имущество“. Следователно отправянето на искане по чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ представлява упражняване на административно правомощие. Становището, че то не представлява административно правомощие не би могло да бъде вярно, понеже ако се възприеме и логически бъде продължено до край (reductio ad absurdum), би се достигнало до извода, че в случая вместо административно правомощие на административен орган Комисията или директора на ТД упражнява свое субективно гражданско право в качеството си на субект на частното право, което категорично не би могло да бъде правилно.

Според § 1, т. 1 от ДР на АПК "Административен орган" е органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, включително лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги. Затова независимо дали се приеме, че правомощието по чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ принадлежи на орган на КОНПИ или се приеме, че с отправянето на искането той упражнява правомощие на Комисията, по дефиниция то се упражнява от носител на административни правомощия, т.е. от административен орган (в тази връзка виж „Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика“, ИК „Труд и право“, С***.

2013, стр. 146). Следователно отправянето на искане по чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ 2 представлява упражняване на административно правомощие от страна на административен орган в хода на проверка по чл. 107, ал. 2 ЗОНПИ.

Административните органи издават административни актове, но също така извършват действия, които биха могли да са юридически или фактически, както и да са основани на закона или да са незаконосъобразни (виж „Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика“, ИК „Труд и право“, С***, 2013, стр. 1463-1474). Държавата може да носи деликтна отговорност за вредите от незаконосъобразните действия (чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ). Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите и на длъжностните лица по ЗОНПИ, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или службата им (чл. 2а ЗОДОВ).

От гледна точка на незаконосъобразните действия Държавата би могла и без да се допита до съд да се снабди със сведенията по чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ.

ЗОНПИ посочва, че като закон той се прилага при спазването на принципите, които са посочени в неговия чл. 4. Част от тях са посочените в чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗОНПИ принципи на зачитане и гарантиране на правата и свободите на гражданите, както и на пропорционалност на намесата в личния и семейния живот. Необходимостта предварително да се отправи искане до съд е проявление именно на тези принципи – гарантиране на човешките права и пропорционалност в намесата в личния живот.

Правото на зачитане на личния и семейния живот е уредено в чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Понятието „личен живот“ не изключва дейности от професионален или бизнес характер, нито упражняването на свободна професия (виж § 29 на Решение от 16.12.1992 г. по дело N***, жалба № 13710/88). Копирането и запазването на банкови сведения попада в обхвата на чл. 8 ЕКПЧ (виж § 51-55 на Решение от 07.07.2015 г. по дело M.N. and others v. S***, жалба № 28005/12). Справката в банкови извлечения може да обоснове нарушение на правото на личен живот (виж Решение от 1.12.2015 г. по дело B***l, жалба № 69436/10). В съдебната практика на ЕСПЧ, обективирана в § 63 от Решение от 27.04.2017 г. по дело S***, жалба № 73607/13, се посочва, че като се има предвид ниският праг за проверка на банковата сметка на жалбоподателя, широкият обхват на исканията за информация, последващото разкритие и продължаващото съхранение на данните на жалбоподателя, както и недостатъчността на процесуалните гаранции, Съдът заключава, че намесата не е била пропорционална и следователно не е била „необходима в демократично общество“, поради което е констатирал нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Въз основа на практиката на ЕСПЧ трябва да се заключи, че с уважаването на искане по чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ се засяга правото на личен живот по чл. 8 от ЕКПЧ и е възможно това засягане да обуслови нарушение на Конвенцията.

Конституционният съд на Република България е посочвал (виж Решение № 11 от 1 юли 2024 г. по конституционно дело № 11 от 2024 г.), че в контекста на необходимостта да се зачита примата на обвързващите Република България международни договори съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията, при защита на конституционните права трябва да се държи сметка за обвързващите 3

Република България международни стандарти относно правата на човека, установени в КЗПЧОС и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), при което тълкуването на съответните разпоредби на Конституцията в материята на правата на човека следва да бъде съобразено във възможно най-голяма степен с тълкуването на нормите на КЗПЧОС. Конституционният съд в своята практика приема, че по отношение на конституционно установените основни права не са налице различия в смисъла и съдържанието на правата, гарантирани от Конституцията, и сходните им, гарантирани от Конвенцията, и при упражняване на правомощието си по чл. 149, ал. 1, т. 2, пр. 1 от Конституцията, свързано с правата, гарантирани от Конституцията и от Конвенцията, да взема предвид и поясненията, гаранциите и развитието на визиращите тези права норми, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека.

Следователно практиката на ЕСПЧ е относима и спрямо чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България.

ЕКПЧ предвижда определени изисквания, които трябва да са налице за да е законосъобразно засягането на правото на личен живот. Според чл. 8, пар. 2 ЕКПЧ намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

В практиката си ЕСПЧ приема, че засягането на правото на личен живот обуславя нарушение на чл. 8 ЕКПЧ, освен ако е предвидено в закона, преследва една или повече от легитимните цели посочени в чл. 8, пар. 2 ЕКПЧ и е необходимо в едно демократично общество (виж § 46 от Решение от 16.02.2000 г. по дело Amann v. Switzerland, жалба № 27798/95, както и § 71 от Решение от 07.07.2015 г. по дело M.N. and others v. S***, жалба № 28005/12).

Според § 73 от Решение от 07.07.2015 г. по дело M.N. and others v. S***, жалба № 28005/12 изключенията в чл. 8, пар. 2 ЕКПЧ следва да се тълкуват стеснително, като същевременно необходимостта от тях в конкретния случай трябва да бъде убедително установена. Това се посочва и в § 34 на Решение 21.01.2010 г. по дело Xavier Da Silveira срещу Франция, жалба № 43757/05, където Съдът напомня, че той трябва да се убеди и в съществуването на адекватни и достатъчни гаранции срещу злоупотреби. Такива гаранции трябва да са налице и срещу произвол – виж § 73 от Решение от 07.07.2015 г. по дело M.N. and others v. S***, жалба № 28005/12, в който параграф ЕСПЧ посочва, че трябва да е налице и възможност за ефективен контрол.

Следва да се отчете, че по принцип всякога, когато съдът е постановил разкриването на сведения по реда на чл. 115, ал. 1 ЗОНПИ, тяхното разкриване ще се осъществило в случай, който е предвиден в закона (виж § 72 от Решение от 07.07.2015 г. по дело M.N. and others v. S***, жалба № 28005/12, който посочва, че изразът „в случаите, предвидени в закона“ изисква не само мярката да има правно основание във вътрешното законодателство, но се отнася и до качеството на въпросния закон, като изисква и законодателството да е достъпно за засегнатото лице и да е предвидимо относно последиците си).