Решение № 11667 от 14.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11667 гр. София, 14.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20251110151791 по описа за 2025 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК и при прилагане на чл. 3, чл. 4, чл. 11, чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ, вр. Решение на Съвета /ЕС/ № 2025/1407 от 08.07.2025г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026г.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 372163/13.11.2025г. на СРС, подадена от Ж. И. И. срещу „Максо България“ АД.

Ищцата Ж. И. И. чрез адв. В. М. – АК-Перник, е предявила срещу ответника „Максо България“ АД иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22 З П К р , за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит ХТRA № 100105***/17.12.2024г. Ищцата твърди, че на 17.12.2024г. сключила с „Максо България“ АД

Договор за потребителски кредит ХТRA №

100105***/17.12.2024г., по силата на който получила в заем сумата от 2193,18 лева. Същата следвало да се върне на 12 месечни вноски до 31.12.2025г. при ГПР от 61,65% и годишна лихва от 49%. Тъй като заемодателят бил застрахователен посредник и предлагал застраховки, към дължимата по договора сума била прибавена и сумата от 193,18 лева, която била застрахователна премия за сключен договор за застраховка „Живот“. Така общата сума, дължима по договора, била 2817,84 лева. Заемателката изплатила 2348,20 лева. Твърди се, че застрахователната премия не била включена при изчислението на ГПР, а трябвало, което на собствено основание обосновавало нищожност на договора. Не бил посочен начин на изчисление на ГПР. Заемодателят бил трето правоимащо лице по договора за застраховка, като можел да получи застрахователното обезщетение, но не и да търси премиите. Неясно оставало как, въпреки че същите се изплащали на заемодателя, не се включвали в ГПР. При това размерът на премията бил определен на 27.12.2024г., а договорът за застраховка бил сключен на 28.12.2024г. Нарушен бил и чл. 19, ал. 4 ЗПКр досежно размера на ГПР, а възнаградителната лихва противоречала с размера си на добрите нрави. Изтъква се, че част от документите към договора не били написани на шрифт с размер не по-малък от 12. Не бил посочен размерът на дължимия лихвен процент на ден.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Максо България“ АД чрез ст.юрк. А.Б. е подал Отговор на исковата молба, вх. № 36787/05.02.2026г. на СРС, с който оспорва 1 предявения иск като недопустим и неоснователен. Не оспорва, че е сключен посоченият в исковата молба договор за кредит. Признава, че единственият разход, включен при изчислението на ГПР, е възнаградителната лихва. Сочи, че заемателката не е погасявала редовно дължимите по него суми. Усвоена била главницата от 2193,18 лева, а сумата от 193,18 лева, дължима за застрахователна премия, обективно била договор за стоков кредит и изплатена на третото лице – застраховател. Сключването на застрахователен договор не било задължително за отпускането на кредит. Изтъква се, че по договора за застраховка била застрахована не само невъзможността за плащане на сумите по кредита, но и рискове, при които обезщетението се заплащало директно на застрахованото лице – заемател.

В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „Максо България“ АД чрез ст.юрк. А.Б. е подал Искова молба по насрещен иск, вх. № 36792/05.02.2026г. на СРС, с който е предявил срещу първоначалната ищца иск с правно основание по чл. 9, ал. 1 ЗПКр и чл. 6 ЗПФУР и чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за осъждане на Ж. И. И. да заплати на „Максо България“ АД сумата о т 226,17 евро, представляваща незаплатени и падежирали вноски по Договор за потребителски кредит ХТRA № 100105***/17.12.2024г. за периода 30.11.2025г.-30.12.2025г., ведно със законната лихва от подаване на насрещния иск /05.02.2026г./ до окончателното ú изплащане, както и сумата от 13,95 евро, представляваща неплатени и падежирали вноски за договорна лихва за периода 30.11.2025г.-30.12.2025г. По посочения договор за кредит ищцата получила сумата от 2193,18 лева, а със сумата от 193,18 лева било финансирано закупуване на застраховка. Заемателката платила общо 2360,26 лева, от които 1750,84 лева били разпределени за погасяване на главницата по кредита, 597,53 лева – за договорна лихва, 6,08 лева за погасяване на лихви за забава. Останали дължими и неплатени посочените по-горе и претендирани по делото с насрещните искове суми.

В срока по чл. 131, ал. 1 вр. чл. 211, ал. 2 ГПК ответницата по насрещния иск Ж. И.

И. чрез адв. В. М. – АК-Перник, е подала Отговор на искова молба, вх. № 75622/10.03.2026г. на СРС, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че, доколкото договорът за кредит е нищожен, тя не дължи нищо на ищеца, още повече, че платената в негова полза сума надхвърляла чистата стойност на кредита.

В насроченото по делото открито съдебно заседание ищцата не се явява, като нито тя, нито ответникът изпращат представител. Всяка от страните е депозирала становище в писмен вид, като поддържа позицията си.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, насрещната искова молба, съответно заявените възражения, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Същото се отнася и до насрещната искова молба и предявения с нея иск.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по отрицателните установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл.

22 ЗПКр е за ответника. Същият следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните са сключени процесните договори за кредит, че ищцата е дала съгласие за сключването им, че същите отговарят на изискванията на ЗПКр, ЗПФУР и останалите нормативни актове, че клаузите им, включително на приложимите общи условия, ако има такива, са валидни и не са неравноправни, като въз основа на тях са възникнали дължими и изискуеми вземания в тежест на ищцата. В тежест на ищцата е да установи обстоятелствата, обосноваващи според нея недействителност на договора. В тежест на всяка 2 от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Доказателствената тежест по насрещните искове с правно основание по чл. 9, ал. 1 ЗПКр и чл. 6 ЗПФУР и чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ е за ищеца по тях. Същият следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че между него като заемодател и ответницата И. е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, предоставянето на съответната сума на заемателката по уговорения от страните начин и задължаване на същата да я върне и настъпването на падежа на вземанията за главница и възнаградителна лихва. В тежест на ищеца е да докаже, че са изпълнени задълженията за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получено съгласието на потребителя за сключване на договора, включително ако договорът е сключен по реда на ЗПФУР. В тежест на ищеца е да докаже, че клаузите на сключения договор за заем не са неравноправни, както и че ответникът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение. В тежест на заемателя-ответник е да установи погасяване на чистата му стойност изцяло/частично. В тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит ХТRA № 100105***/17.12.2024г., при условията и параметрите съобразно представената по делото разпечатка, че ищцата е получила сумата от заем сумата от 2193,18 лева, която следвало да се върне на 12 месечни вноски до 31.12.2025г. при ГПР от 61,65% и годишна лихва от 49%, че заемателката платила на заемодателя общо 2360,26 лева, от които 1750,84 лева били разпределени за погасяване на главницата по кредита, 597,53 лева – за договорна лихва, 6,08 лева за погасяване на лихви за забава, както и това, че при изчислението на ГПР е включен единствено разходът за възнаградителна лихва. Видно от Приложение № 1 към Договора, общият размер на предоставения кредит е 2193,18 лева, от които 2000,00 лева е сумата, отпусната в заем, а 193,18 лева е за застрахователна премия.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора сключването на договор за застраховка не е задължително условие за сключване на договора за кредит, като, поне според текста на клаузата, потребителят при подаване на заявлението сам избира какъв точно пакет да ползва. При сключване на договор за застраховка застрахователната премия се превежда от заемодателя директно по банковата сметка на застрахователя, за което заемателят с подписването на договора се счита, че дава своето изрично съгласие. По делото е представен Застрахователен сертификат № 545619/18.12.2024 за застраховка „Живот“ на клиентите на „Максо България“ АД, по който застрахована е Ж. И. И. по застрахователен пакет „Разширен+“ и период на покритие 18.12.2024г.-13.12.2025г. Отбелязано е, че застраховката е сключена с посредничеството на „Максо България“ АД. От Уведомление, вх. № 130858/24.04.2026г. на СРС, от „Застрахователно Дружество Евроинс Живот“ ЕАД може да се направи извод, че застрахователната премия от 193,18 лева е платена на застрахователя.

По начина, по който е оформено вземането в Приложение № 1 към Договора, става ясно, че обективно е налице и още един договор за предоставяне на кредит - за заплащане на застрахователната премия за застраховка. Така „кредитът“ за закупуване на застрахователен пакет по естеството си съставлява още един разход по кредита, но представен по начин, позволяващ да се заобиколи номинално изискването за ясно и разбираемо формулиране на клаузите в договора и дължимите по него суми, като формално бъде посочен ГПР от 61,65%.

Този процент обаче не е действителен, тъй като в него не са отчетени разходите за 3 закупуване на застрахователния пакет, които съставляват част от разходите от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр, § 1, т. 1 ЗПКр и чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, поради което реалният ГПР по договора не е този, посочен в него: изчислен съобразно чл. 162 ГПК и с помощта на съответен софтуерен продукт, реалният ГПР възлиза на приблизително на 98%, като по този начин надхвърля пределите по чл. 19, ал. 4 ЗПКр /65,02% - към 17.12.2024г. основният лихвен процент е 3,04%/. Наред с това по този начин потребителят бива въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. В подкрепа на изложеното е и съдебната практика – р.2401/17.04.2025г.-в.гр.д.2703/2025г.-СГС,ІІ-Б възз.с-в. Това е достатъчно за уважаване на предявения иск, поради което обсъждането на останалите заявени от страните доводи се явява безпредметно, доколкото не могат да обосноват извод, различен от горния. Тъй като главният предявен от И. иск бива уважен, то отпада необходимостта от произнасяне по евентуално съединения с него такъв.