Решение № 359 от 15.10.2025, Районен съд - Лом

РЕШЕНИЕ

№ 359 гр. гр. Лом, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Лилия Й. Любенова Димитрова при участието на секретаря Моника Ц. Василева като разгледа докладваното от Лилия Й. Любенова Димитрова Гражданско дело № 20241620102483 по описа за 2024 година

Делото е образувано по предявени от Е. Ц. П. с ЕГН: ********** с посочен адрес: ********* и установен по делото постоянен и настоящ адрес:

********* чрез адв. Р. Р. - вписан в АК - Пловдив, със съдебен адрес:

*********, срещу ********* АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ********* ИД С. А., първоначално обективно съединени искове за обявяване на недействителност на Договор за потребителски кредит № *********/06.11.2023г., сключен между ищцата и ответника, поради противоречие със закона, евентуално поради противоречие с добрите нрави, евентуално за прогласяване на недействителност (нищожност) на клаузата от същия договор, предвиждаща заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение - правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

Предявен е в срока за отговор на исковата молба насрещен иск от ********* АД, ЕИК ********* срещу Е. Ц. П. с ЕГН: **********, като се иска в случай на обявяване на процесния договор за недействителен (при уважаване на иск за недействителност на процесния договор) да бъде осъдена ответницата по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск главница в размер на 1460 лева, неплатена част от 2000 лева (размерът на отпуснатия кредит), представляваща сбор от непогасена, изискуема, падежирала и предсрочно изискуема главница по кредита, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба – 10.01.2025г., до окончателното плащане на задължението – правна квалификация по чл. 124, ал. 2 ГПК вр. чл. 23 ЗПК.

В първоначалната искова молба се твърди, че на 06.11.2023г. Е. Ц. П. с 1

ЕГН: ********** е сключила с ответника ********* АД, ЕИК ********* Договор за потребителски кредит № *********/06.11.2023г., по силата на който й е отпусната сумата от 2000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 45,56 % и годишен процент на разходите - 56,40 %. Сочи се, че съгласно Приложение № 1 и чл. 10 от ОУ на дружеството, неразделна част към Договора за потребителски кредит, кредитополучателя е задължен в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да предостави едно от посочените в исковата молба обезпечения. При неизпълнение на това задължение ищцата твърди, че съгласно договореното дължи неустойка, определена в Приложение № 1 към договора, в размер на 2934.96 лв. Общата сума на всички предвидени по договора плащания, сочи щцата, била в размер на 6168.03 лв.

Според ищцата сключеният Договор за потребителски кредит № *********/06.11.2023г. е нищожен. Евентуално се сочи, че клаузата в Приложение № 1 към процесния договор, предвиждаща заплащане на посочената неустойка, е нищожна. Съображенията за това са, че посоченият в процесния договор фиксиран лихвен процент от 45,56 % не отговаря реално на приложения, т.к. предвидената неустойка представлява скрита печалба и добавък към договорната лихва, като по този начин договорът за кредит според ищцата противоречи на добрите нрави. Твърди се, че е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, като се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Релевира се, че реално приложената възнаградителна лихва не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулира и уговорената неустойка. Ищцата се е позовала на съдебна практика във връзка с тези си съображения.

Сочи се още, че процесният договор за кредит е нищожен поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Твърди се още, че предвидената в договора неустойка представлява скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява и така се заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че това е масова практика и че чрез пpeдвиждане на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които се събират за осигуряване на фирмигаранти, небанковите институции си осигуряват допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно така се преодолява законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Твърди се, че заемодателят предварително е предоставил на ищцата погасителен план, в който е предвидено заплащането на неустойката, като част от анюитетните вноски, т.к. е бил наясно, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да може да бъде изпълнено. Сочи се, че е налице заблуждаваща търговска практика, като е извършено позоваване на практиката на СЕС. Твърди се, че са нарушени разпоредби от ЗПК. В процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са 2 включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 56,40 %/.

Посочен е лихвен процент по кредита - 45,56 %, /който е фиксиран/, но освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 56,40 %. Релевира се, че законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват. Сочи се, че с оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната икономически страна в гражданския оборот, законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК. Ищцата се е позовала на съдебна практика.

В исковата молба се сочи още, че в случай, че съдът не приеме аргументите за нищожност на целия договор на посочените основания, то клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и на осн. чл.

19, ал. 5 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че процесната неустойка е загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни събития, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на длъжника и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размера на 2934.96лв. е загубила според ищцата присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е над 100 % от заемната сума в размер на 2000 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на потребителя, което, твърди ищцата, е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Сочи се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.

Същата има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, 3 което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението на задължението препятствия, противоречи според ищцата на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Поради невключване на неустойката в посочения в договора за кредит размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, като с клаузата за неустойка ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва, поради което според ищцата същата е нищожна.

Претендира се адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор от ответника е постъпил. В същия се сочи, че исковете на ищцата са изцяло неоснователни и необосновани. Възразено е срещу цената на главния иск, като са изложени съображения за това. Възразено е срещу твърденията, че Договор за кредит № ********* е нищожен.

Сочи се, че на 06.11.2023г. между „*********” АД в качеството си на кредитодател и Е. Ц. П. в качеството си на кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № *********, по силата на който е отпусната сума в размер на 2000лв. Договарянето между страните е било осъществено чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит е сключен във формата на електронен документ и правоотношението е реализирано при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „*********” АД. Твърди се, че сключването на процесния договор между страните е извършено по инициатива на кредитополучателя - Е. Ц. П., като подробно е описан начинът на сключване на договора за кредит от разстояние. Възразено е срещу твърденията на ищцата, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Развити са съображения в тази насока. Твърди се, че практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения е преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличава размерът на 5 пъти, който се явява по-адекватен. Сочи се, че съгласно договора за кредит годишна фиксирана лихва за ползване на кредита е в размер на 45.56% върху главницата по кредита. Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Твърди се, че т.к. възнаградителната лихва не надвишава петкратния размер на законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително не го надвишава, то не следва да се счита, че уговорката за заплащането на възнаградителна лихва е недействителна към момента на сключване на договора. Видно от приложения по делото договор, твърди ответникът, размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със 4 законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установява според ответника наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. Твърди се, че видно от текста на договора, общите условия и погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Ответникът не споделя довода, че клаузата за възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите нрави и че същата е прекомерна и неравноправна. Твърди се, че елемент от ГПР е възнаградителната лихва. В процесния договор единственият разход, който формира ГПР, сочи ответникът, е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед изложеното ответникът счита, че не е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод се достига след преценка на конкретните данни - срока на договора, размера на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и риска от сделката, който носи кредиторът, с оглед факта, че като небанкова финансова институция се издържа от собствената си печалба, както и автономията на волята и факта, че кредитът не е обезпечен.