Решение № 2471 от 10.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2471 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110145909 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. и възражение за прихващане по чл. 104 ЗЗД

Ищецът Ю. С. С. твърди, че е адвокат и че в това свое качество представлявал ответника по изп.д. № ** на ЧСИ Наско Георгиев, рег. № 802 на КЧСИ. За това представителство страните не били сключили договор, поради което по чл. 36, ал. 3 ЗАдв. ищецът поискал от Софийския адвокатски съвет да му определи възнаграждение, което било сторено с решение на САК от 03.07.2024 г., с което било определено възнаграждение от 2696,19 лв. Ищецът твърди, че поканил ответника да му плати сумата, но плащане не последвало. Ето защо ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 2696,19 лв., главница, представляваща възнаграждение за представителство от адвокат по изп.д. № ** на ЧСИ Наско Георгиев, рег. № 802 на КЧСИ, ведно със законна лихва за периода от 01.08.2024 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.

Ответникът „Холдс енд Уолс“ ЕООД оспорва иска. Твърди, че не било уговаряно отделно възнаграждение за адвоката за изпълнителното дело по събиране на вземането, а уговореното възнаграждение по обезпечителното дело и гражданското покривало и действията по изпълнителното дело. Прави възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение съобразно реално извършената работа и с оглед решението на СЕС за противоречие на Наредба № 1/2004 г. с правото на ЕС. Счита, че решението на САК е незаконосъобразно по същество и постановено при избирателно представени от ищеца доказателства, а не такива, разкриващи действителните отношения между страните. Ето защо счита, че предявеният иск е неоснователен, а в условията на евентуалност прави възражение за прихващане със сумата от 390 лв., надплатена сума за разноски за пътуване от 1 и до Бургас София на адвоката за периода 17.03.2022 г.-22.04.2024 г. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв.

Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАДв. адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, което по втората алинея на същия член се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента.

При липсата на договор според правилото на чл. 36, ал. 3 ЗАдв по искане на адвоката, адвоката от Европейския съюз или клиента адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно Наредба № 1/20214 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.

Нормата урежда специфична хипотеза на гестия – адвокатът или адвокатът от ЕС е извършил адвокатска услуга за клиента си, но без между тях да има договорно правоотношение. Поставяйки адвокатите в привилегировано положение, ЗАдв им спестява воденето на гестионни искове или искове за неоснователно обогатяване по ЗЗД, като им дава възможност да искат определянето на възнаграждение за извършената адвокатска работа от орган на самата адвокатура – съответния адвокатски съвет. Същото право ЗАдв. дава и на „клиента“ (лицето, на което е предоставена адвокатска услуга; при липсата на договор това лице не би трябвало, строго погледнато, да се нарича клиент). По искане за определяне на възнаграждение по чл. 36, ал. 3 ЗАдв съответният адвокатски съвет се произнася с решение.

По настоящото дело е налице именно такова решение – решение на САК по протокол № 19/03.07.2024 г., с което по искане на адвоката Ю. С. С. му е определено възнаграждение за представителство от адвокат без договор по изп.д. № ** на ЧСИ Наско Георгиев, рег. № 802 на КЧСИ, в размер на 2696,19 лв. В производството по издаването на това решение няма данни да е участвал „клиентът“, нито да е връчено на адвоката молител или на „клиента“, макар по чл. 122, ал. 1, т. 4, пр. 2 ЗАДв то да подлежи на обжалване пред Висшия адвокатски съвет. Липсата на изрично законово задължение в производството по определяне на възнаграждение по чл. 36, ал. 3 АДв да участва и „клиентът“ и решението да бъде връчено и на последния, може да се обясни с ограниченото персонално действие на това решение. Съгласно чл. 122, ал. 2 ЗАдв. решенията на Висшия адвокатски съвет, вкл. и това по жалба против решение на АК по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, са задължителни за адвокатите и органите на адвокатурата. По арг. за по-силното основание от посочената норма и решението по чл. 36, ал. 3 Адв е задължително за – но само за! – адвоката молител и за АК.

За „клиента“ то не е „задължително“, в смисъл че той може винаги да оспори определеното на адвоката вземане по основание и размер. Включително да направи т.нар. „възражение за прекомерност“, каквито възражения съдилищата по същество редовно слушат при така предявени искове по чл. 36, ал. 3 ЗАдв.

В настоящия случай с отговора на исковата молба ответникът, т.е. „клиентът“, оспорва основателността на претенцията, както и размера й – посредством „възражение за прекомерност“. Първото възражение е неоснователно, а второто е частично основателно.

2

Видно от текста на договор за правна защита и съдействие от 30.07.2021 г. страните по настоящото дело са уговорили хонорар от 4000 лева за подаване на искова молба по чл.

142, ал. 3 ТЗ пред ОС-Бургас. Посочено е, че при постигане на спогодба допълнително възнаграждение на адвоката не се дължи.

При тълкуване на текста на този писмен договор между адвокат и клиент следва да се имат предвид не само употребените изрази в самия документ, но и предходната и последващата практика между страните. А от представените и от двете страни писмени доказателства е видно, че за всяко отделно производство, в което ищецът е участвал като процесуален представител адвокат на ответника, е уговарян и заплащан отделен хонорар – за производство по налагане на обезпечение на бъдещ иск, по налагане на „дообезпечение“ (правна фигура, която явно битува в Бургаския съдебен район), в производство по частна жалба и т.н. С други думи тезата, че ищецът се е съгласил да получи един форфетерен (глобален) хонорар, само за исковото гражданско дело, и да представлява безплатно ответника, търговско дружество, в други производства, е неподкрепена с доказателства.

Напротив, трудът на адвоката поначало е възмезден. Изразът „при постигане на спогодба допълнително възнаграждение на адвоката не се дължи“ следва да се тълкува в смисъл че на адвоката не се дължи отделно възнаграждение за усилията да бъде постигната спогодба. За усилията, изразяващи се в адвокатски труд, да бъде изпълнена в полза на клиента спогодбата, като бъде събрана признатата сума в полза на клиента, адвокатът има право на възнаграждение.

Съгласно чл. 36, ал. 3 ЗАдв адвокатският съвет определя възнаграждението съгласно Наредба № 1/20214 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.

Както е посочено в решението на САК, възнаграждението е изчислено по минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а не по възражение. В случая при това ответникът хем прави такова възражение, хем настоява възнаграждението да е под минимумите по Наредба № 1/2004 г.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма 3 право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7200 лв.

При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на година за почивка за адвоката), това прави около 98,70 лв./час.

Съдът намира, че извършените действия на адвоката по получаване на изпълнителен лист, депозирането на молба за образуване на дело пред ЧСИ и извършването на още няколко действия на подаване на документи по изпълнителното дело, предварително зададени точно като последователност в самата спогодба, заедно с времето за краткотрайна кореспонденция с ЧСИ, обема общо 5 часа труд. С оглед сравнително елементарния характер на действията на пълномощника, съдът намира, че дейността на адвоката се свежда до общо 5 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде 5х98,70=493,50 лв. (252,32 евро).

До този размер искът следва да се уважи, ведно със законна лихва за периода от 01.08.2024 г. до изплащане на вземането, а за разликата над уважения размер от 493,50 лв.

(252,32 евро) до пълния предявен размер от 2696,19 лв. (1378,54 евро) да се отхвърли.

По възражението за прихващане по чл. 104 ЗЗД

Ответникът прави в условията на евентуалност възражение за прихващане със суми о т 390 лв., надплатена сума за разноски за пътуване от и до Бургас София на адвоката за периода 17.03.2022 г.-22.04.2024 г.

Във вече посочения договор за правна защита и съдействие от 30.07.2021 г. страните 4 по настоящото дело са уговорили заплащане на гориво и изразходвано време на адвоката за пътуване от и до Бургас по 500 лв. за всяко ходене до там. Представените от ответника копия от преводни нареждания установяват преводи на малко по-големи суми – 550 лв., 540 лв. и пр. в периода 17.03.2022 г.-22.04.2024 г., като сборът на разликите дава 390 лв.

Възражението за прихващане обаче е неоснователно. Плащайки сумите, ответникът е посочвал основание за превода „по д-р за правна защита от 30.07.2021 г. с индексация“.