Решение № 887 от 26.11.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 887 гр. гр. Хасково, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640100362 по описа за 2024 година

Производството е образувано искова молба на Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр.**************, съдебен адрес: гр.**************, адв. А.Д., член на САК, личен № 1000768210, против “ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, бл.Силвър център, ет.2, ап.73Г, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 26.08.2022г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022. Съгласно чл.2 от договора, заемодателят се задължавал да предаде в собственост на заемателя сумата от 300 лева. Условията по кредита били следните: размер на погасителната вноска: 38.54 лева, в която били включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане; срок на з а е м а : 22 седмици; брой вноски: 11; дати на плащане на всяка от погасителните вноски посочените в договора; фиксиран годишен лихвен 1 процент по заема: 40,32%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден 0,11%; общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане: 423.94 лева - сбор от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т.8; Годишен процент на разходите на заема: 49,46 %; вид на заема – потребителски; условия за усвояване на цялата сума: в брой. Съгласно чл.1 ал.2-4 от договора, заемателят заявявал, че преди подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, за която услуга дължал такса за експресно разглеждане в размер на 95.26 лева, която сума следвало да се заплати разсрочено, на равни части, включени в размера на всяка от погасителните вноски. Съгласно чл.4, ал.1 от договора заемателят се задължавал в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора, да предостави едно от посочените в договора обезпечения – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, съгласно чл.4 , ал.2 от договора, заемополучателят дължал неустойка в размер на 63.58 лева, която страните уговорили да се разсрочи и да се заплати на равни части към всяка от погасителните вноски, в който случай размерът на дължимата погасителната вноска ставал 44.32 лева, а общото задължение по договора – 487.52 лева.

Ищцата твърди, че към датата на подаване на исковата молба, същата заплатила по заема сума в размер на 532.40 лева. Според нея тя имала качеството „потребител“, поради което приложим бил ЗПК. Счита, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и излага съображения за това. На първо място твърди, че изискваната от нея такса за експресно разглеждане на документи представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на ГПР, което не било направено, тъй като никъде в договора не било посочено таксата да е част от него, а от това следвало, че императивно заложения в чл.19 ал.4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест – било налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период, което поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл.

2

4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал той и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според ищцата следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно следвало да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Въпреки, че в договора изрично било посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не било задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му било наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението, тъй като липсвала логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, което било около една пета от размера на отпуснатия кредит, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност, а не реално предоставени такива. В заключение, таксата за експресно разглеждане на документите се явявало скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се включи в ГПР.

В случая това не било направено, поради което било налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнявала на липсващ ГПР. Освен това, записването на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявала „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68, ал.1 и ал.2 т.2 ЗЗП. Предвид на това, целият договор за кредит се явявал нищожен, на основание чл.22, вр. чл.11, т.10 ЗПК.

На следващо място се поддържа в исковата молба, че в процесния договор не било упоменато кои разходи са включени в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира. В съдебната практика се приемало, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици от поетото от него задължение. Поддържа се, че в ГПР по ясен и разбираем начин следвало да са инкорпорирани всички разходи, които били пряко свързани с кредитното правоотношение и посочването му само като цифрово изражение не било достатъчно, за да се приеме, че са спазени всички законови изисквания. В посочената величина /бидейки глобален израз на 3 всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, а посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно. Целта на разпоредбата на чл.

11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР пък представлявало предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи формират ГПР, било налице нарушение на чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Посочва се още, че съгласно чл.11а, ал.1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но ал.2 от същия забранявала на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените в пакета услуги действия напрактика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Те напрактика нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а посочените в споразумението допълнителни услуги по естеството си касаели действия по усвояването и 4 управлението на кредита, за които законът забранявал събирането на такси от страна на кредитора. От това следвал извод, че с посочената договорна клауза се целяло събирането на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заемната сума, както и че тя била уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбатга на чл.19 ал.4 ЗПК. Поддържа се, че това възнаграждение следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя това представлявали разходи по смисъла на чл.19 ал.1 ЗПК и изключването им от размера на ГПР представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, т.е. - клаузата се явявала недействителна и на основание чл.19, ал.4, вр. ал.5 ЗПК. По отношение на клаузата на чл.5, ал.2 от договора също се поддържа нищожност от ищцата. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят, напрактика правели задължението неизпълнимо.

При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции.

Освен това, непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.5 ал.2 от договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетите в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Такава уговорка противоречала на добрите нрави 5 по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение. Според ищцата, основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер. Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.