Решение № 2515 от 23.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2515 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100506470 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20054869 от 28.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 76 448/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 60 състав е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че М. П. П., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата 1 097,67 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот – апартамент № 61, находящ се в гр.София, ж.к.“Свобода“, бл****, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.01.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 13,97 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2017 г. до 03.01.2018 г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.02.2018 г., издадена по ч.гр.д.№ 2 689/2018 г. по описа на СРС, 60 състав, като за разликата над уважения размер от 1 097,67 лева до пълния предявен размер от 1 262,19 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 31.10.2014 г. искът относно главницата и за разликата над сумата 13,97 лева до пълния предявен размер от 162,52 лева и за периода от 16.09.20154 г. до 15.09.2017 г. искът относно лихвата за забава са отхвърлени като неоснователни.

Със същия акт М. П. П. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата 568,15 лева – разноски за заповедното и исковото производство, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Снежана К. – САК на основание чл.38, ал.2 Закона за адвокатурата във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата 72,46 лева – адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на ищеца относно главницата за топлинна енергия и обезщетението за забава е обжалвано от ответницата М. П. П.. В жалбата се поддържа, че в атакуваната част решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон; че не могат да бъдат споделени правните мотиви на решението поради липса на достатъчно убедителни писмени 1 доказателства, които да обосновават извод за дължимостта на сумите. Наведени са доводи, че липсват доказателства за облигационни отношения между жалбоподателката и ищеца и че същата е потребител на топлинна енергия; че неправилно СРС не е приложил тригодишната давност съгласно константната съдебна практика, възражение за което е направено своевременно още в заповедното производство, а след това и в исковото такова, както и че удължаването на погасителната давност е забранено с императивната норма на чл.113 ЗЗД. Сочи се и че предвид особеното исково производство по чл.415, ал.1 ГПК претенцията за установяване дължимостта на законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата и неоснователна.

Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърли изцяло предявените от ищеца искове. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирал отговор на въззивната жалба. С депозирана молба на 30.11.2022 г. е оспорил въззивната жалба с доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Претендира присъждането на разноски по производството.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете на „Топлофикация София“ ЕАД не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

Съдът е сезиран при условията на обективно кумулативно съединяване с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.415, ал.1 ГПК с правно основание чл.415, ал.1 във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника М. П. П. главено и акцесорно вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в полза на „Топлофикация София“ ЕАД.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г., „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен 2 газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.05.2014 г. до м.4.2017 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От представения в производството договор за продажба на недвижим имот от 13.12.2006 г., сключен на основание Закона за общинска собственост и Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, вписан в АВ на 13.12.2006 г. том ХХХV, № 88, вх.рег.№ 88 780, неоспорен в процеса, се констатира, че на посочената дата ответницата е придобила правото на собственост от третото за спора лице Столична община върху процесния недвижими имот – апартамент № 61, находящ се в гр.София, ж.к.“Свобода“, бл****. Като носител на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период жалбоподателката има качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди за същия.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. и Общите условия, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.

Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответната страна-жалбоподател не твърди и не установява да е упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.

В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процес-ния имот, с оглед на което наведеното възражение във въззивната жалба по този въпрос се явява изцяло неоснователно.