Решение № 1041 от 23.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1041 гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100506808 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 5.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 58843/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 34 състав, по предявени от „Ц.К.Б.” АД- гр. София /ЕИК *******/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Б. Г. С. /ЕГН **********/ дължи на „Ц.К.Б.” АД /ЕИК *******/ сумата 2935.26 лева- главница по Договор за предоставяне на овърдрафт по ЕДК с реф.№ 91900РКО-А-0013/ 26.06.2003 г., ведно със законната лихва от 05.11.2020 г. /дата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането, и сумата 1 493.18 лева- обезщетение за забава за периода от 05.11.2017 г. до 04.10.2020 г., като искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 1 493.18 лева до пълния предявен размер от 3 354.43 лева и за периода от 23.11.2015 г. до 04.11.2017 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Б. Г. С. е осъдена да заплати на ищеца „Ц.К.Б.” АД сумата 70.41 лева- разноски за исковото производство, и сумата 97.37 лева- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 54590/ 2020 г. на СРС, 34 състав/. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „ЦКБ“ АД е осъден да заплати на ответницата Б. Г. С. сумата 207.14 лева- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от Б. Г. С. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС 1 решение в частта му, в която са уважени предявените срещу нея искове, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „Ц.К.Б.” АД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца „Ф.И.А.“ ЕООД- гр. София не изразява становище по повод подадената от ответницата въззивна жалба.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение за правилно в обжалваната част, в която е уважен предявеният от „ЦКБ“ АД срещу Б. С. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 2 935.26 лв.- главница, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаването му като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

В останалата обжалвана част- относно признатото за дължимо на основание чл.86 ЗЗД „обезщетение за забава“- в размер на 1 493.18 лв., решението на СРС е неправилно и следва да бъде отменено.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд, че ищецът „Ц.К.Б.“ АД /“ЦКБ“ АД/ и наследодателят на ответницата Б. С.- Г.С. /поч. 4.04.2015 г./ са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало въз основа на сключен на 26.06.2003 г. договор за потребителски кредит, наименуван „договор за предоставяне на овърдрафт по ЕДК“, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/. По силата на този договор ищецът „Ц.К.Б.“ АД предоставил възмездно в заем- под формата на овърдрафт, на Г.А.С. сумата 9 300 лева, за срок от 1 година, считано до 26.06.2004 г. Съгласно клаузата на чл.3 от договора /с реф. № 91900РКО- А- 0013/ 26.06.2003 г./ сумата на 2 ползвания разрешен овърдрафт се олихвява първоначално с годишен лихвен процент, равен на сбора от ОЛП, действащ за съответния период, и надбавка от 9 пункта.

Лихвата е изискуема от датата на начисляването, като при просрочие овърдрафтът се олихвява с годишен лихвен процент от 35 пункта /35 %/- чл.3.2 от договора. Съгласно Анекс от 30.01.2015 г. размерът на годишната лихва бил 7 процентни пункта над Базов ЛП на банката по кредити/овърдрафти, който към момента на подписване на анекса бил 6 %, или договореният процент на ГЛП бил 13 %. Кредитът бил усвоен по картова сметка на кредитополучателя под № **********, трансформиран в IBAN:

*****************. Съгласно цитирания Анекс от 30.01.2015 г., сключен въз основа направено от кредито-получателя Г. С. искане за изменение на кредитния договор /л.34 от делото на СРС/, овърдрафтът по разплащателната му сметка бил разрешен, респ. договорен до 15.11.2015 г., при максимално допустим размер на дебитното салдо до 12 700 лева /въз основа на направеното от С. искане дебитното салдо е намалено от 13 500 лв.- според предходния анекс от 21.11.2014 г., на 12 700 лв./. Срокът на договора за овърдрафт е продължаван многократно със сключените през периода м.05.2004 г.м.01.2015 г. анекси към договора /12 бр./, с които страните са уговаряли и промени на максимално допустимия размер на дебитното салдо.

Въз основа на събраните в процеса писмени доказателства и заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, се установява, че предоставените въз основа на процесния кредитен договор и анекси към него заемни средства са усвоени от кредитополучателя, поради което и насрещното му задължение да погасява вноските по сключения с ищеца- кредитодател договор за потребителски кредит от 26.06.2003 г. безспорно е възникнало.

Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата в първо-инстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено, в резултат на всички извършени през 2015 г. операции по разплащателната сметка на Г.С., включващи усвоени средства по кредита /използвани за теглене на АТМ и на каса, преводи, плащане на ПОС и Изипей/, към 31.12.2015 г. дължимата сума по процесния договор за кредит- овърдрафт възлиза на 12 006.19 лв., която сума включва: 11 741.04 лв.- главница, 255.25 лв.- лихви за просрочие, и 9.90 лв.- такси. Освен това според експертното заключение за периода от 1.01.2016 г. до 5.11.2020 г. са начислени лихви за просрочие в размер на 13 162.47 лв. общо. Последното постъпление по банковата сметка на кредитополучателя С. датира от м.04.2015 г. Според посоченото в Приложение № 1- таблична част на заключението, сумата 13 417.72 лв. представлява начислена от банката- ищец наказателна лихва за периода м.11.2015 г.- м.11.2020 г.

При така установената по делото фактическа и правна обстановка правилно е 3 прието от първоинстанционния съд, че сумата 2 935.26 лв.- главница по процесния договор за потребителски кредит /1/4 от сумата 11 741.04 лв., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение срещу четиримата законни наследници на длъжникакредитополучател Г.С./, подлежи на връщане от ответницата на ищеца- кредитодател.

Тъй като наследодателят Г.С. е бил неизправна страна по сключения с ищеца договор за потребителски кредит, законната му наследница Б. С. дължи плащане на 1/4съобразно наследственото право-приемство, от неизплатената част от дълга по кредита- в размер на 2 935.26 лв. /главница/, за чието погасяване последната, чиято е доказателствената тежест, нито е направила фактически твърдения, нито е провела доказване по делото. Вземането на банката- ищец е изискуемо и правилно е призната неговата дължимост, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Правилно е прието в обжалваното решение и че това главно вземане не е погасено по давност, тъй като не е изтекъл приложимият общ 5- годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, считано от датата на прекратяване на процесния договор на 15.11.2015 г. /с изтичане срока на действието му/ до датата на подаване на исковата молба на 5.11.2020 г. /чл.422, ал.1 ГПК/. Действително, предвид настъпилата на 4.04.2015 г. смърт на кредито-получателя С., е било възможно прекратяване на договора преди изтичане на посочения срок, но от страна на ответницата С., позоваваща се на изтекъл давностен срок, не са представени доказателства да е уведомила банката- ищец за смъртта на наследодателя си преди 15.11.2015 г., като няма по делото и данни и доказателства банката служебно да е събрала сведения в тази насока. При това положение, тъй като кредитът не е бил погасяван до изтичане срока на действие на договора, изискуемостта на вземането е настъпила от тази дата и към датата на подаване на исковата молба вземането за главница не е погасено по давност.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по основателността на иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД първоинстанционното решение като правилно в тази обжалвана част следва да бъде потвърдено.

В останалата обжалвана част решението е неправилно и следва да бъде отменено.

Правната квалификация на предявения от „ЦКБ“ АД установителен иск по чл.422 ГПК с предмет- акцесорно вземане за сумата 1 493.18 лв., е по чл.92, ал.1 ЗЗД, а не по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като претендираното вземане е за мораторна неустойка /или „наказателна лихва“- според приложените от банката- ищец документи/, а не за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД. Независимо от променената квалификация на спорното материално право- като мораторна неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД, а не мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, основание за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо в тази част липсва, тъй като релевантно и в двата случая е 4 изпадането на задълженото лице в забава, относно което първо-инстанционният съд се е произнесъл, каквото, обаче, според въззивния съд в случая не се установява да е налице по отношение на ответницата С..

Претенцията на ищеца за 1/4 от сумата 13 417.72 лв.- „обезщетение за забава“ за периода 23.11.2015 г.- 4.10.2020 г., се основава на твърдения за просрочване задълженията на кредитополучателя С. за връщане на дълга по кредита- овърдрафт.

Тъй като крайният срок на договора е настъпил на 15.11.2015 г., след смъртта на С., би следвало банката- ищец да е уведомила законните му наследници и да ги е поканила да изпълнят задълженията за погасяване на дълга по кредита- арг. чл.84, ал.2 ЗЗД, за да изпаднат в забава и да бъде ангажирана отговорността им за твърдяното просрочие. По същите съображения неприложима в случая е и договорната клауза на чл.3.2 от процесния кредитен договор, според която „просроченият овърдрафт се олихвява с годишен лихвен процент от 35 %“, каквото именно олихвяване е посоченото в експертното заключение /таблична част/, възлизащо на общо 13 417.72 лв., представляващо по естеството си мораторна неустойка, а не лихва за просрочие.

Липсват безспорни доказателства, при доказателствена тежест, принадлежаща на ищеца, за просрочване на процесния овърдрафт- по смисъла на чл.3.2 от договора, преди смъртта на кредитополучателя С. /4.04.2015 г./, за което би могла да бъде ангажирана договорната му отговорност за неточно- във времево отношение, изпълнение на договора. Просрочието след 15.11.2015 г., посочено в експертното заключение, откогато именно датират начисленията за „наказателна лихва“ /в действителност мораторна неустойка/, с оглед цитираната разпоредба на чл.84, ал.2 ЗЗД, не може да бъде отнесено във вреда на наследниците, тъй като не е изпълнено задължението на банката- кредитор да ги покани да изпълнят след смъртта на наследодателя им.