Решение № 1166 от 19.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1166 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Николай Метанов

Миглена Йовкова при участието на секретаря Мариела П. Миланова като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно гражданско дело № 20251000501997 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение №1721/21.03.2025г. по гр.д. №12956/2022г. на СГС е признато за установено по отношение на Д. К. Г., с ЕГН: **********, с адрес *** и „Банка ДСК“ АД, с ЕИК: 121830616, със седалище и адрес на управление ул. „Московска“ № 19, че Д. К. Г. дължи на „Банка ДСК“ АД на основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 3, предл. първо ГПК във вр. с чл. 430, ал.

1 ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от: 21 514,90 лв. – главница по договор за кредит „Експресо“ № 370325/22.04.2014 г., ведно със законната лихва от 18.06.2019 г. до изплащане на вземането, като искът за разликата до предявения размер от 29 792,91 лв., както и исковете за сумата от 3724,10 лв. – възнаградителна лихва за периода от 30.12.2016 г. до 16.05.2019 г. ; за сумата от 1116,56 лв. – обезщетение за забава в периода от 30.12.2016 г. до 16.05.2019 г.; за сумата от 273,10 лв. – обезщетение за забава за периода от 16.05.2019 г. до 18.06.2019 г. и за сумата от 44,79 лв. – нелихвоносно вземане за застрахователни премии за периода от 30.12.2016 г. до 16.05.2019 г. са отхвърлени като неоснователни.

Решението се обжалва в отхвърлителните му части от ищеца, който иска да бъде отменено и постановено ново, с което да се уважат исковите му претенции. Излага подробни оплаквания за необоснованост и неправилност на същото, като акцентира върху основния спорен момент, предоставена ли е на кредитополучателя сумата от 855лв., представляваща такса за одобрение и усвояване на кредита и намален ли е изкуствено размерът на ГПР с включването й в общия размер на задължението. Оспорва изводите на първоинстанционния 1 съд, че с тази сума неправилно е определен ГПР и той е по – висок от посочения в договора.

Ето защо иска да не бъде споделен изводът в решението, че процесният договор съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, поради което е недействителен. Излага доводи, че в казуса са неприложими нормите на чл. 22 от ЗПК относно недействителността на същия и на чл. 23 от ЗПК предвиждащ недължимост на вземанията по акцесорните искове.

Въззиваемият Д. Г. – чрез адв. А., оспорва наведените в жалбата доводи и моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски за въззивното производство.

С оглед така очертания предмет на настоящото въззивно производство, решаващият състав приема следното :

Видно е от приобщените доказателства в делото, че на 22.04.2014 г. между Д. К. Г. и М. И.

Г. от една страна и „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ( с последващо наименование „Експресбанк“ АД, преобразувано чрез вливане в „Банка ДСК“ ЕАД) от друга е сключен договор за кредит „Експресо“ №370325/22.04.2014г. Предмет на същия е предоставена на кредитополучателите сума от 36 000 лв. при възнаградителна лихва от 8,5 %, формирана от БЛПSGEB за лева, увеличен с надбавка от 2,75% пункта на година. Посочено е в договора, че към момента на сключването му БЛПSGEB за лева е 5,75%. Договорено е връщане на заетата сума, в това число договорна лихва, застрахователна премия и такси за срок от 120 месеца. В част I, т. 6 е посочена банковата сметка, по която следва да се усвои общият размер на кредита от 36 000 лв. Съгласно част I, т. 7 от договора, неразделна част от него е погасителният план, който е приложен в делото и на същия е отбелязана датата 22.04.2014 г.

В документа е посочено, че е подписан от кредитополучателя Д. Г..

Видно е от Покана за изпълнение, адресирана до Д. Г., получена от него лично на 19.04.2019г., че е уведомен за размера на задълженията му по договора за кредит, който е в просрочие 836 дни, като му е дадена възможност да ги погаси доброволно до 14.05.2019г., след която дата кредитът ще се счита изцяло предсрочно изискуем.

Банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 16.05.2019 г.

Със заявление вх.№3042494/19.06.2019г. по гр. дело №35093/2019г. „Експресбанк“ е поискала от СРС издаване на заповед за изпълнение срещу длъжниците, поради забава с повече от 90 дни, считано от 30.12.2016 г. и обявяването на кредита за изцяло предсрочно изискуем. Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д. №35093/2019г. по описа на СРС, който на 27.09.2019 г. е издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено Д. Г. и М. Г. да заплатят солидарно на „Експресбанк“ АД сумите: 29 792,91 лв. главница по договор за кредит „Експресо“ № 370325/22.04.2014 г., ведно със законната лихва от 19.06.2019 г. до изплащане на вземането;

3724,10 лв. възнаградителна лихва за периода от 30.12.2016 г. до 16.05.2019 г.; 1116,56 лв.– обезщетение за забава в периода от 30.12.2016 г. до 16.05.2019 г.; 273,10 лв. обезщетение за забава за периода от 16.05.2019 г. до 18.06.2019 г.; 44,79 лв. нелихвоносно вземане за застрахователни премии за периода от 30.12.2016 г. до 16.05.2019 г.; 749,03 лв. – разноски по 2 заповедното производство. Срещу заповедта е подадено възражение от Д. Г..

Според заключението на ССчЕ, от данните в разплащателната сметка на Д. Г. се установява, че на 22.04.2014г. в нея е постъпила сума в размер на 36 000лв. с посочено основание на операцията „усвояване на кредит“, като за погасяване на задължения по него, кредитополучателя е извършил плащания в общ размер от 13 630, 10лв. Констатирани са просрочия в погасяването на задълженията за главница за периода от 30.12.2016г. до 16.05.2019г. и за задълженията за възнаградителна лихва за периода от 28.02.2017г. до 16.05.2019г., възлизащи на 3 724, 10лв., като след 06.04.2017г. няма плащания по кредита.

Експертът е изчислил, че към датата на обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем – 16.05.2019г. непогасеният остатък от редовната(непадежиралата) главница е 22 135, 84лв., а на тази с настъпил падеж 7 657, 07лв. Заедно с това е определил размера на неплатените възнаградителни лихви за просрочената главница за периода 30.12.2016г. до 16.05.2019г., която е в размер на 3 724, 10лв., като е съобразена промяната в годишния лихвен процент в този период, както и размерът на обезщетението за забава за просрочена главница за същия период, което е в размер на 1 116, 56лв. Според заключението, неплатената мораторната лихва(неплатено обезщетение за забава след датата на настъпване на изискуемостта) върху непогасената главница от общо 29 792, 91лв. за периода от 16.05.2019г. до 18.06.2019г.(депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение), е в размер на 281, 38лв. Към датата на обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем – 16.05.2019г. неплатеното задължение за застраховки в размер на 347, 48лв. е било сторнирано, според счетоводните записвания в банката, поради което такова не съществува в счетоводните данни от нея.

Апелативен съд - София, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението за валидно и допустимо.

По правилността на обжалваното решение, апелативният съд излага следното :

Безспорно е в казуса, че ищецът „Банка ДСК“ АД е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а ответникът Г. е потребител, съгласно легалната дефиниция, съдържаща се в §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Заедно с това по силата на §13, т.12 от същия закон, банковото кредитиране е финансова услуга, която е в предметния обхват на защитата по ЗЗП. С оглед на това, правната регулация на възникналото между банката – ищец и ответника договорно отношение се урежда в Закона за защита на потребителите, действащ към датата на сключване на процесния договор.

Съдът служебно следва да провери за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, както и възраженията на потребителя за такива, с оглед разпоредбата на чл. 7, ал.3 от ГПК.

Процесния договор за кредит попада и в предмета на регулацията на ЗПК, на който се позовава и ответникът, сочейки, че е недействителен на осн.чл. 22 във вр. с чл.10, ал.1, чл.

11, ал.1, т. 7-12 и т.20 и ал. 2 и чл. 12, ал.1, т.7-9 от ЗПК.

Длъжникът Г. иска да бъде обявен за неравноправен договорът за кредит, сключен на 3

22.04.2014г., тъй като е изписан с шрифт по – малък от 12, съгласно правилото на чл. 10, ал.1 от ЗПК. Последното обаче е неприложимо за настоящия договор, тъй като е прието като изискване към договорите за потребителски кредит след датата на сключване на процесния.

Със същите мотиви следва да се приеме, че за договора между страните в делото е неприложимо и правилото на чл. 11, ал.2 от ЗПК, според което Общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по него. Това правило е прието и е в сила след сключването на настоящия договора, а именно ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.

На гореобсъдените норми не е дадено обратно действие, поради което същите са условие за действителност на договорите сключени след влизането им в сила. По изложените съображения решаващият състав приема, че горните възражения на ответника за недействителност на договора за кредит, сключен на 22.04.2014г., са неоснователни.

Такива са и възраженията основани на разпоредбите на чл. 12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, защото последните регламентират формата и съдържанието на конкретен вид договор за потребителски кредит, при който кредитът се предоставя под формата на овърдрафт.

Процесният договор за потребителски кредит няма такива характеристики.

Въззивният състав извърши проверка за това дали договорът за кредит, сключен между страните, изпълнява изискванията за форма и съдържание, поставени в чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т.20 от ЗПК, несъответствието с които влече недействителност на същия. Изводите от нея са, че договорът формално покрива изискванията на посочените норми, а именно съдържа информация за общия размер на кредита и условията за усвояването му – Част І и Част ІІ чл.2 – 3 и чл.5 -6 от договора и Приложение №1 – Погасителен план; за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент- чл.4; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите – чл. 7 от договора; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването - Приложение №1 – Погасителен план; наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата при отказ от договора, както и за размера на лихвения процент на ден – чл.9 от договора.

Във въззивната инстанция спорът е за това коректно ли е посочен размерът на Годишния процент на разходите(ГПР), който е изчислен към момента на сключване на договора и следва ли таксата по т. 14 от договора в размер на 855лв. да се счита за част от реално предоставения размер на кредита или паричната сума предмет на договора за кредит следва 4 да бъде намалена със стойността на тази такса. Отговорът на този въпрос рефлектира върху коректното определяне на действително предоставения размер на сумата по договора, върху правилното определяне на дължимата възнаградителна лихва, както върху вярното изчисление на ГПР към момента на сключване на договора.

Видно е от клаузата на чл. 5 от процесния договор, че еднократната такса, която кредитополучателят се е задължил да плати на Банката в размер на 855лв. ще му бъде удържана от разплащателната му сметка при отпускане на кредита. От изложеното следва, че тази суми той не може да ползва за целите, за които му е отпуснат кредита и тя реално не е на негово разположение, а е усвоена от Банката. Логичният извод от това е, че действителният размер на кредита е 35 145лв., получен след изваждането на сумата от 855лв., която е преведена по разплащателната сметка на кредитополучателя, но не му е предоставена, тъй като е удържана от кредитора. Дефиницията на „общ размер на кредита" е дадена в §1, т.3 от ДР на ЗПК, според която той е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставена по договора за кредит. С оглед на това, Договор за потребителски кредит Експресо от 22.04.2014г., сключен между Банка ДСК“ АД и Д. Г. не отговаря на необходимото съдържание по чл. 11, ал.1, т. 7 от ЗПК, за вярно посочване на общия размер на кредита, тъй като в клаузата на т.3 от Част І и в Приложение 1 – Погасителен план е записан по – висок общ размер на кредита от действително предоставения.