Решение № 11999 от 20.06.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11999 гр. София, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело № 20241110168943 по описа за 2024 година

Ищецът М. П. твърди, че на 29.09.2022г. е сключила с ответника „Макроадванс„ АД, договор за потребителски кредит № * при който била предоставена в заем главница от 500лева, при посочен в договора ГЛП 41 % и ГПР 49,65 % за срок на връщане на договора 4 месеца, 4 вноски при общо дължима сума 543,44 лева, като съгласно чл. 20,2. от договора се предвижда предоставяне на обезпечение, като съгласно чл.10,1 и 2 при неизпълнението, е предвидено заплащане на неустойка за непредставено обезпечение 5,10 лева + 0,340 % от усвоения размер на кредита за първи ден на забава и по 0340 % от усвоения размер за всеки следващ първия ден, като в приложение 1 към договора, съдържащо погасителен план е посочено, че неустойката възлиза на 204 лева, платима разсрочено, заедно с вноските по кредита, като в този случай общото задължение възлиза на 747,44 лева. Счита, че договорът е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи – неустойката следва да се включват в ГПР, като по този начин, неговият размер надвишава 50 %, Разпоредбата за неустойка е нищожна – противоречие със закона и добрите нрави, като се стига до неверен ГПР, нарушена е разпоредбата на чл. 19,4 ЗПК, както и чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, и клаузите са неравноправни. При твърдението за плащане на цялата сума 747,44 лева, предявява: иск за признаване на договора за кредит за нищожен, съединен с осъдителен иск за връщане на сумата 5 лева – частичен иск от общата претенция за сумата 247,44 лева – платената над главницата сума. Претендира разноски.

Ответното дружество в срока за отговор, оспорва редовността на иска, с довод, че не е посочена банкова сметка / с молба по делото, ищецът по указания на съда е посочил/, оспорва иска за връщане на сумата, с довод, че няма плащания, като сочи, че предявява насрещен осъдителен иск за сумата 500 лева – главница по договора, ведно със законна лихва от предявяването му. Ответното дружество заявява, че признава установителния иск. Претендира разноски.

В срока за отговор по насрещния иск, първоначалната ищца сочи, че не оспорва твърдението, че е получила сумата 500 лева, като оспорва дължимостта на обезщетение за забава в размер на законната лихва, с довод - решението на СЕС по 1 дело 520/2021, като заявява, че предвид признанието, не поддържа искането за експертиза.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото в о.с.з., е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че страните по него на 29.09.2022г. са сключили Договор за потребителски кредит № *, по силата на който на М. П. е била предоставена заемна сума в размер на 500 лева, при посочен в договора ГЛП 41 % и ГПР 49,65 % за срок от 4 месеца, платима на 4 вноски, при общо дължима сума от 543,44 лв. Съобразно чл. 20 вземането се обезпечава чрез поръчителство, което следва да бъде предоставено в 3-дневен срок от сключването на сделката, като в ал. 3 са предвидени и изискванията, на които следва да отговаря поръчителят. С чл. 10, т. 1 и т. 2 е уговорено заплащането на неустойка за непредставено обезпечение в размер на 5,10 лева + 0,340 % от усвоения размер на кредита за първи ден на забава и по 0,340 % от усвоения размер за всеки следващ първия ден, като в приложение 1 към договора, съдържащо погасителен план, е посочено, че неустойката възлиза на 204 лева, платима разсрочено, заедно с вноските по кредита, като в този случай общото задължение възлиза на 747,44 лева.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че аритметично, ако неустойката по чл.

10, т. 1 и т. 2 от договора се включи в ГПР, същият ще надвиши 50 %, както и че ищцата П. е усвоила сумата от 500 лева, представляваща преведена от ответното дружество заемна сума, като в първото по делото о.с.з. е прието за безспорно, предвид изявлението в отговора по насрещния иск, че П. не е заплащала суми за погасяване на задълженията по този кредит. В изпълнение на чл. 155 ГПК съдът е указал на страните, че служебно му е известно, че към датата на сключване на договора за кредит, размерът на законната лихва възлиза на 10 %.

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за нищожност на Договор за потребителски кредит № */23.03.2022г. поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, противоречие със закона, евентуално на чл. 10 от процесния договор, съединени при условията на кумулативно съединяване с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предявен е и насрещен иск с правно основание чл. 23 ЗПК за връщане на главницата.

От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чрез който се предоставя информация на кредитополучателя за 2 размера на всички разходи по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Законодателят е регламентирал и краен предел на този годишен процент, който съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК не следва да надвишава петкратния размер на законната лихва забава по просрочени задължения в левове и валута, определен с Постановление на Министерски съвет.

Като твърдян порок на договора за кредит се сочи, че неустойката не е включена в ГПР, като по този начин се цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът намира доводите, релевирани с исковата, за основателни поради следните съображения: Установява, се че действително, неустойката не е включена в посочения ГПР, като посоченият процент е формиран единствено от главницата и договорната лихва. Изначалното включване на клаузата за неустойка както в договора за кредит, така и погасителния план е индиция, че същата е призвана да бъде средство за генериране на допълнителни разноски за сметка на потребителя, чийто размер е известен на кредитодателя към момента на сключването на договора. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от чл. 5 от процесната сделка, в който са уговорени множеството ограничения и конкретно определени изисквания относно обезпечението, както и изключително краткия срок, в който следва да бъде предоставено, които правят задължението изключително трудно изпълнимо. При това положение, макар да носи наименованието неустойка, тази клауза по естеството си представлява допълнително възнаграждение в полза на кредитодателя, което съставлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК. При включването в размера на ГПР, същият би надхвърлил многократно посочения размер от 49,65 %. Именно поради тази причина съдът намира, че е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заобикалянето на закона като основание за нищожност на дадена правна сделка е налице в случаите, когато чрез позволени от правото средства се цели постигането на забранен от закона резултат. В разглежданата хипотеза е видно, че чрез невключването на неустойката в размера на ГПР се достига до стойност, която е по-ниска от нормативно установения петкратен размер на законната лихва, като на практика се заобикаля забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва обаче да се държи сметка, че предвиждането на неустойката и нейното оповестяване в съдържанието на сделката е и в противоречие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото чрез нея в договора бива посочен ГПР в размер, който е по-нисък от действителния. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, предвидени в чл. 3, б. „ж” Директива 2008/48/ЕО, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както и непосочването на процент въобще.

Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/.

3

От изложените съображения следва извод за нищожност на договора за кредит в цялост, доколкото поради естеството на уговорката за ГПР, не може да бъде заместен по право с правилата на закона и волята на страните. Главната искова претенция следва да бъде уважена, а договорът – да бъде прогласен за нищожен.

Съобразно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разноски.

За пълнота на изложението и с оглед изискването по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви и по отношение на останалите релевирани пороци. Основателни се явяват и доводите на ищеца, че уговорената неустойка е неравноправна. Съобразно чл. 143, ал. 1 ЗЗП клауза по договор с потребител е неравноправна, когато е предвидена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. Последната може да бъде подведена под хипотезиса на чл. 146, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение създава в тежест на кредитополучателя да заплати необосновано висока сума при липса на насрещна престация. Процесната уговорка не държи сметка за разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, която предписва задължение в тежест на кредитора преди сключването на договор за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и ако счете последния за недостатъчно платежоспособен, да не му предостави парични средства в заем. По този начин се постига резултат, при който рискът от неизпълнението на това задължение се прехвърля върху потребителя. Освен гореизложеното, уговорката за неустойка се явява неравноправно и поради това, че не е индивидуално уговорена съобразно чл. 3, § 1 Директива 93/13/ЕИО. С определението по чл. 140 ГПК съдът е разпределил в доказателствената тежест на ответника да установи, че клаузите на договора са индивидуално определени, като доказателства в тази насока не са ангажирани.