Решение № 10944 от 06.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10944 гр. София, 06.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА В. НЕДЕВА при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело № 20221110157537 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от [***]., с ЕИК [***] срещу В. С. О., ЕГН **********, с която са предявени искове за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 2 1 0 лева, представляваща дължима главница по Договор за заем № [***]/26.10.2020 г., изискуема към 24.06.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 08.12.2021 г. до изплащане на вземането; сумата от 46,17 лева, представляваща възнаградителна лихва по договор за паричен заем № [***]/26.10.2020 г., дължима за периода от 26.11.2020 г. до 24.06.2021 г., и сумата от 80,72 лева, представляваща обезщетение за забава, дължимо за периода от 27.11.2020 г. до 23.11.2021 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 13.01.2022 г. по ч.гр.д. № 70221/2021 г. по описа на СРС, 164-и състав.

Ищецът [***]., ЕИК [***], твърди, че на 24.10.2020 г. ответникът е сключил Договор за паричен заем № [***] с [***], по силата на който последният е отпуснал кредит в размер н а 1210 лв., като процесният договор имал силата на разписка за предаване на сумата.

Договорът бил сключен за рефинансиране на предходен договор за паричен заем, като с част от отпуснатата сума било извършено прихващане със задължението по предходен договор за кредит, сключен между страните. Ответникът се задължил да върне заемната сума заедно с договорна лихва на осем седмични/месечни погасителни вноски, всяка в размер на 156,98 лв. За периода на ползване на заемната сума възнаградителната лихва била в размер на 46,17 лв. Ответникът следвало да погаси целия заем до 24.06.2021 г.- последната падежна дата, но същият не изпълнил това си задължение, тъй като не извършил никакви плащания по кредита. Посочва, че на 30.01.2017 г. [***] е подписал с ищеца Р. договор за прехвърляне на парични задължения (цесия), а впоследствие с подписване на Приложение № 1 към него о т 01.06.2021 г., кредиторът [***] прехвърлил процесните вземания в полза на ищеца.

1

Твърди се, че цедентът упълномощил ищеца да уведоми длъжника за извършената цесия, по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД. В случай, че ответника възразява да е надлежно уведомен от страна на цесионера, ищеца прилага към исковата молба уведомление за извършена цесия, което да бъде връчено на ответника, ведно с исковата молба. Поддържа, че до момента на подаване на исковата молба не е постъпило плащане от страна на ответника, а съдът указал на ищеца на осн. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК за възможността да подаде иск за установяване съществуването на вземанията си в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, с което обосновава интереса си за завеждане на установителния иск по реда на чл.422, ал. 1 от ГПК. Претендира присъждане на разноски. Към исковата молба ищецът е представил писмените доказателства, с които разполага, като по негово искане съдът е приложил в цялост и ч.гр.д.

№ 70221/2021г. по описа на СРС, 164-и състав. В условията на евентуалност е поискал изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, каквато съдът е допуснал, с оглед депозирания отговор от ответника и предприетото от особения представител оспорване.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът В. С. О., ЕГН **********, депозира отговор на исковата молба, чрез особен представител адв. Е. Е.-САК, с който оспорва исковете като неоснователни. Оспорва процесните вземания да са надлежно прехвърлени на ищеца.

Поддържа, че липсва надлежно уведомяване по чл. 99 ЗЗД. Посочва, че не може да се установи между заемодателят и ответника да е сключен Договор за паричен заем № [***] без посочена дата на сключване /задължението по който ищеца твърди да е рефинансирано с отпуснатата сума по процесния договор за заем/ както и каква е била дължимата сума по този договор, вкл. дали са били налице предпоставките за извършеното прихващане. Счита, процесният договор за недействителен, поради неспазване на императивни изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПРкомпоненти и начина на образуването му. Липсвала яснота относно разходите, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани със заема. Поддържа, че уговорената възнаградителната лихва е несъразмерно висока спрямо срока и размера на кредита. Моли за отхвърляне на иска. Прави искане по чл. 190 ГПК да бъде задължен ищецът да представи Договор за паричен заем № [***], предложение за сключването му и СЕФ от 31.12.2015 г.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че на 24.10.2020г. между [***], в качеството на заемодател и В. С. О., в качеството на заемател, е сключен договор за паричен заем № [***], по силата на който на заемателя е отпусната парична сума в размер на 1210,00 лв., която последния се е задължил да върне на 8 равни месечни вноски (всяка по 156,98 лв.) за периода 26.11.2020г. до 24.06.2021 г. Уговорен е с договора фиксиран годишен лихвен процент по заема от 10%; , годишен процент на разходите 10,38%, като обща дължимата сума възлиза на 1255,81лв.

От съдържанието на договора (чл. 3), представения от третото неучастващо по делото лице [***] договор за паричен заем № [***]/14.02.2020 г., сключен между ТНЛ като кредитор и заемателя В. О., както и от приетото без възражения от страните заключение по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, по делото безспорно се установява, че заемната сума е изцяло усвоена от заемателя, като е извършено прихващане между двете суми на насрещните задължения по процесния договор № [***]/24.10.2020 г. и остатъчното задължение на О. по Договор за паричен заем № [***]/14.02.2020 г. в размер на 1210,00 лв., като договорът служи за разписка за това обстоятелство. Следователно, цялата отпусната по процесния договор за заем сума от 1210 лв. е използвана за погасяване на задълженията на 2 ответника, по предходен договор за заем, сключен със същия кредитор.

Видно от заключението на ССчЕ, по процесния договор, ответника не е извършвал никакви погасявания, поради което на крайната падежна дата – 24.06.2021 г. същия имал непогасени задължения в общ размер на 1256,17лв., от която сума главница – 1210 лв.; договорна лихва – 46,17 лв. и друг вид разход – 60 лв., формиран като начислени 5 вноски по 12 лв., представляващи разходи за събиране на вземането, които обаче не се претендират в настоящото производство.

В чл.2, т.6 и 6.1. от договора, страните уговорили, че по заема ще се прилага фиксиран ГЛП от 10 %, на годишна основа към сумата на усвоения кредит, а размерът в лева на договорната лихва се равнявал на разликата между общо дължимата сума, посочена в т.7 и заемната сума, в случая – 45,81 лв. Уговорено било още, че ГЛП е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна, изчислен е на база 360 дни в годината и всяка една погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасявала част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските.

Съдът не намира основания в изложените от ответника възражения по отношение действителността на клаузата за възнаградителната лихва, уговорена в договора, тъй като същата не е в противоречие нито с изрична разпоредба на закона /ЗПК или ЗЗП/, нито влиза в противоречие с добрите нрави.

Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на потребител. Уговорената клауза за възнаградителна лихва не влиза в пряка колизия с изрична правна норма, указваща допустим размер на ГЛП. Съобразно съдебната практика, съдът следва служебно да следи за нищожни и неравноправни клаузи /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/ като при констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави и да прогласи нищожността на такава клауза /в този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т. д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО и др./. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В трайно установената практика на ВКС /част от която се явяват Решения № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО; Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II Г О и др./е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Но тази договорна свобода е ограничена, доколкото свободно определеното между страните съдържание на договора, съгл. чл. 9 от ЗЗД, не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В практиката се приема, макар и не еднозначно, че противно на добрите нрави, е да се уговаря възнаградителна лихва, чийто размер надвишава трикратния размер на законната лихва, при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

В конкретния случай, договорът за кредит е със срок от 8 месеца, с главница от 1210 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 10,00 %, като дължимата при този лихвен процент сума за връщане е определена на 1255,81 лева общо. Възнаградителната лихва по същността си представлява цената на договора, тоест възнаграждението, което заемателят дължи за ползването на предоставената сума. Размерът на уговорената между страните по кредитния 3 договор възнаградителна лихва от 45,81лв. в никакъв случай не се явява пр екомерен, като ГЛП е уговорен като фиксиран за целия срок на кредита и е в размер близък до размера на законната лихва, установен в страната за този период 2020-2021 г. Уговоре ната в процесния ДПК възнаградителна лихва н е надвишава нито двукратния, нито трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор - 10 %/. Следователно, уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и в случая не води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението, и то във вреда на кредитополучателя. За последния не са се породили задължения в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Изводът на съда е, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна, поради което и задължение за плащането й е валидно възникнало. При установеното по делото липса на погасяване към датата на крайния падеж по договора за заем и към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда, претендираната от ищеца договорна лихва в размер на 46,17 лв. е и изискуема.

Изпадането на длъжника в забава, което в случая също се установява безспорно обуславя правото на кредитора да търси единствено мораторна лихва за периода съизмерима само с лимитирания размер на законната лихва, като всякакви други договорни клаузи, уговарящи допълнителни задължения, независимо от тяхното наименование като „такси“, „разходи“ и др., които по същността си имат за цел обезщетяване на същата вреда за кредитора от настъпилата забава, са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такива не пораждат действие. Ето защо, установената от вещото лице сума от 60 лв., посочена като разходи за събиране на вземанията е недължима от ответника, но в конкретния случай такава сума не се и претендира от ищеца, поради което и съдът не следва изрично да се произнася по нейната недължимост.

Разпечатката съдържа 24 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/879f8207-2576-4fc5-8b7c-1dc66e8abf55