Решение № 3884 от 25.09.2026, Административен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 3884

Велико Търново, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административния съд Велико Търново - IV състав, в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

ЙОРДАНКА МАТЕВА

При секретар Д.С. като разгледа докладваното от съдия ЙОРДАНКА МАТЕВА административно дело № 20267060700683 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 и чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „Б“ от КСО.

То е образувано на основание изпратена от ТП на НОИ – Велико Търново жалба от В. Р. А. от гр. Велико Търново против Решение № 1040-04-29/02.06.2026 г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е потвърдено Разпореждане № 041-00-600-3/23.04.2026 г. на оправомощено лице за ръководител на осигуряването за безработица в същото ТП, с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Решението се оспорва от жалбоподателя като издадено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Оспорва се компетентността на ответника са разгледа подаденото заявление за обезщетение за безработица, след като органът счита, че друга е държавата – компетентна по въпроса и дължаща обезщетението. В тази връзка намира, че е следвало да му се дадат указания кого да сезира, а забавянето по произнасянето води до пропусната възможност за обезщетение от Полша, защото своевременно не е бил насочен към социалните служби на тази държава от служителите на НОИ.

В съдебно заседание са развити съображения, че обичайното пребиваване на оспорващия към момента на искането за отпускане на обезщетение за безработица е в България, където живее със съпругата си, имат адресна регистрация и притежават имоти. По тези съображения, от съда се иска да отмени решението и да върне преписката за ново произнасяне със задължителни указания да се отпусне претендираното обезщетение за безработица. Претендира се присъждане на направените разноски.

Ответната страна – директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна. В представена писмена защита излага подробни доводи, че компетентната държава да отпусне претендираното от А. обезщетение е тази с която той е бил в трудовоправна връзка, като посочената връзка е трайно извън страната с полски работодател. В тази връзка, сочи, че сам жалбоподателят е декларирал период на престой и заетост в чужбина, където живее в собствено жилище, което изключва компетентността на НОИ като осигурителна институция на РБългария да плати обезщетението, претендирано по това дело. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установена следната фактическа обстановка:

В. Р. А. от гр. Велико Търново е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) чрез подаване до директора на ТП на НОИ - Велико Търново на Заявление с вх. № 041-00-600 от 03.01.2026 г., в което е заявил период на последна трудова заетост от 01.01.2022 г. до 31.12.2025 г. в Полша.

Ответникът е изискал от заявителя заявление за удостоверяване на осигурителни доходи и периоди от Полша по образец и декларация за определяне на пребиваване.

Във връзка с необходимостта от събиране на доказателства от чужбина, производството по това заявление е спряно с Разпореждане № 041-00-600-1 от 03.02.2026 г., за да се провери декларирания от лицето период на осигуряване в чужбина.

Със заявление от 16.02.2026 г. А. е посочил последна трудова заетост от 01.01.2022 г. до 31.12.2025 г. в Полша, като е декларирал, че по това време и съпругата и останалата част от роднините му са живели в България, където притежавал собствено жилище. Декларирал е и че през периода на заетост в чужбина е живял в собствено жилище, там са плащани данъците върху доходите му, връщал се е няколко пъти годишно в България по причини отпуска. Отрекъл е да има намерение да остане за постоянно в държавата по последна заетост в чужбина.

От администрацията е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, в резултат на който е получен документ СЕД Н006 – отговор на искането за информация за пребиваване. Със същия е установен периода на осигурена заетост по законодателството на Полша от 01.01.2022 г. до 31.12.2025 г., като изрично в същия документ като държава на пребиваване на А. е посочена Полша, вкл. е посочена и институцията в тази страна, отговорна за обезщетенията за безработица.

След получаването на отговора на искането за информация за пребиваването, производството е възобновено с Разпореждане № 041-00-600 от 17.04.2026 г.

Тъй като жалбоподателят по настоящото дело е посочил, че е полагал трудова дейност в Нидерландия, а с представения СЕД Н 006 е отразено пребиваване в Полша е изискана допълнителна информация от ответника от А. с писмо изх. № 1012-04-36-1/12.05.2026 Г.

В отговор жалбоподателят е посочил, че пребиваването му в Нидерландия е било временно – за изпълнение на трудовия у договор с полското дружество – негов работодател като болногледач, като работният му модел бил два месеца приблизително работи в Нидерландия, а две месеца пребивава в България. Заявил е, че през цялото време центърът на неговите лични, семейни и социални интереси е бил в България, като е осигуряван от полския работодател и за времето на предстоя в България. Не е подавал заявление за обезщетение за безработица нито в Полша, нито в Нидерландия.

При тази фактическа обстановка от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Велико Търново е издадено разпореждане № 041-00-600-3/23.04.2026 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Административният орган е изложил мотиви, че с получения структуриран електронен документ за жалбоподателя е удостоверено, че Полша е държава по прекратяване на трудовата му дейност и пребиваване и предвид, че през последния период на заетост Република България не е държавата на пребиваване, то съгласно чл. 61 и чл. 65, § 2 и § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е било оспорено от В. А. пред директора на ТП на НОИ – Велико Търново, който го е потвърдил с оспорваното в настоящето производство решение. Решаващият орган е изложил съображения, че продължителността на заетостта на жалбоподателя при полски работодател, работата му за последния в трета страна и предстоят му там за продължителен период от време подкрепят декларираното и чрез СЕД от полска страна обстоятелство, че Полша е държавата компетентна по въпроса за търсеното обезщетение и това изключва получаването на обезщетение за безработица в България. Според ответника обстоятелствата, че жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес и че притежава недвижим имот в България, са неотносими при определяне на пребиваването му, тъй като последващото намерение, след прекратяването на осигуряването на лицето да се завърне в България е ирелевантно, тъй като значение за извода за компетентна администрация се извършва към момента на прекратяването на дейността и осигуряването.

Недоволен от решението, жалбоподателят го е оспорил пред съда с жалба, подадена чрез ответника на 15.06.2026 г.

В хода на съдебното производство са приети доказателствата от административната преписка. По искане на жалбоподателя са изслушани показанията на съпругата на жалбоподателя. Тя очи, че от години и тя, и съпругът й не работят в България, живеели и работили първо в Англия, от където тя понастоящем получава пенсията си в България, а съпругът и след това работил и за полска фирма, като полагал труд в Нидерландия, където трайно живеел и работел в рамките на 2 месеца, а след всеки два работни месеца се прибирал в отпуск в България, като запазвал правата си на осигурено лице (плащали му здравни и социални осигуровки без заплата). Тези доказателства съдът ще обсъди по-долу.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена срещу акт, който негативно засяга интереса на жалбоподателя в предвидения от закона преклузивен срок, след изчерпване на фазата на административния контрол. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

При извършената служебна проверка се установи, че оспореното решение е издадено от компетентен орган. Спазено е изискването за форма с оглед разпоредбите на чл. 117, ал. 3 и ал. 5 от КСО вр. чл. 59 АПК, като решаващият орган е изложил мотиви, обосноваващи изводите му за неоснователност на подадената пред него жалба. Тези съображения важат и за разпореждане № 041-00-600-3/23.04.2026 г. на оправомощено лице за ръководител на осигуряването за безработица в същото ТП. Не се установява при издаването на тези актове да са допуснати съществени процесуални нарушения.

По приложението на материалния закон:

Европейското право определя общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от Регламента. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Нормата на чл. 65, § 2 от цитирания Регламент гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Съгласно чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. a) Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.