Решение № 405 от 27.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 405 гр. Пловдив, 27.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20235001000441 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №260030 от 27.04.2023 г.,постановено по т.д.№139/2021 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти състав,са отхвърлени предявените от М. Й.,гражданин на Р.Т. с личен номер ***,родена на ** г. и Й. Й.,гражданин на Р.Т. с личен номер ***,родена на *** г.,с посочения адрес за кореспонденция в Република Б.-С., кв.П.,ул.”В.”№10-за М. Й. и Й. Й., конституирани като ищци на мястото на починалия им наследодател С.

Й.,починал на *** г.,против Д. И. И.,ЕГН **********,П.,ул.”Л.”59,ап.41,със съдебен адрес:П.,ул.”Х.”1- Д.-П.,офис 403-адв. Г. и адв.К. за заплащане на сумата от 150 000 щатски долара,чиято левова равностойност е 241 540 лв.,представляваща невърната до 30.09.2018 г. част от получен заем на основание договор за заем,обективиран в декларация 1/18.07.2017 г. и сумата от 83 472,17 лв.,представляваща обезщетение за забава за периода 01.10.2019 г.-до подаването на исковата молба-25.02.2021 г. върху сумата от 150 000 щатски долара,чиято левова равностойност е 241 540 лв.

Със същото решение са осъдени М. Й.,гражданин на Р.Т. с личен номер ***,родена на ** г. и Й. Й.,гражданин на Р.Т. с личен номер ***,родена на *** г.,с посочения адрес за кореспонденция в Република Б.-С., кв.П.,ул.”В.”№10за М. Й. и Й. Й., конституирани като ищци на мястото на починалия им наследодател С. Й.,починал на *** г.,да заплатят на Д. И. И.,ЕГН ********** 1 сумата от 12 000 лв. разноски по делото.

Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от М. Й. и Й. Й.наследници на починалия в хода на делото първоначален ищец С. Й.,като жалбата е подадена чрез общия им пълномощник-адв. М. Ч. и с нея първоинстанционното решение се обжалва изцяло.В същата е изложено становището,че атакуваното решение е неправилно,незаконосъобразно и необосновано и са развити конкретни съображения за обосноваване на това становище.Поддържа се аргумента,че първоинстанционният съд не е отчел същността на договора за заем,а именно,че същият е неформален и не е необходима писмена форма за неговото възникване,както и че не е отчетен факта,че първоначалните уговорки между страните са били едни и в хода на събитията същите са се променили.Жалбоподателите считат,че не е пречка едни взаимоотношения от едни да бъдат трансформирани в други,както е и в настоящата хипотеза /според тях/.Посочват,че са били налице търговски отношения между първоначалния ищец и ответника в лично качество и в качеството му на управител на “Г.Т.”ООД и описват в жалбата тези отношения,но впоследствие е възникнало процесното заемно правоотношение,като представената декларация №1/18.07.2017 г. Посочва основните му белези.Позовават се и на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение,изразяващо се в недопускането до разпит на посочения от тях свидетел на основание забраната,визирана в чл.164,ал.1,т.3 от ГПК.Считат,че тази забрана в случая е неприложима,като излагат и съображения за това.

В обобщение,въз основа на поддържаните в жалбата аргументи,жалбоподателите молят да бъде отменено решение №260030 от 27.04.2023 г.,постановено по т.д.№139/2021 г. По описа на ОС-Пловдив като неправилно,незаконосъобразно и необосновано и да се постанови друго решение,с което да бъде уважена исковата претенция като основателна и доказана по основание и размер.Претендират направените разноски.

Ответникът по въззивната жалба /ответник и в първоинстанционното производство/-Д. И. И. е подал в законния срок писмен отговор на жалбата чрез пълномощниците си адв.Д. Г. и адв. Д. К..В същия отговор се поддържа становището,че жалбата е допустима,но по същество е неоснователна,а обжалваното с нея първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно.Излага подробни аргументи за обосноваване на това становище.В частност счита,че не е налице соченото от жалбоподателите процесуално нарушение и в този контекст-че в случая са процесуално недопустими свидетелски показания с оглед ограничението по чл.164,ал.1,т.3 от ГПК.Поддържа и в отговора си заявеното и в първата инстанция възражение,че между него и първоначалния ищец не е постигано твърдяното заемно правоотношение и такова никога не е възниквало,а поддържаните от ищците твърдения в тази насока не отговарят на истината.Оспорва и заявеното от ищците твърдение,че представената декларация №1/18.07.2017 г.

Удостоверявала по несъмнен начин предаването на процесната сума от праводателя на ищците и получаването й от ответника.Заявява,че по никакъв начин от декларацията не може да се заключи,че С. Й. е дал,а ответникът И. е 2 получил парични суми в какъвто и да е размер.Излага и други доводи срещу жалбата,като въз основа на всички поддържани аргументи моли същата жалба да се остави без уважение,а обжалваното решение на ОС-Пловдив да се потвърди като правилно и законосъобразно.Моли да му се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.

Във въззивната жалба е е заявено доказателствено искане да бъде допуснат до разпит поисканият от жалбоподателите свидетел-Р.Ч.,за установяване на посочените в жалбата обстоятелства,но същото искане е оставено без уважение от въззивния съд с протоколно определение от 25.10.2023 г.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лица,имащи качеството на ищци в първоинстанционното производство и имащи правен интерес да обжалват конкретното първоинстанционно решение с оглед постановения с него краен резултат,а и при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата от ГПК форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд намира,че решението е процесуално допустимо и в тази връзка-че първоинстанционният съд се е произнесъл по иска,с който е сезиран и който иск е допустим.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:

Исковете,по които ОС-Пловдив се е произнесъл с обжалваното решение,са предявени от С. Й.-гражданин на Т.,роден на *** г.,против Д. И.

И. за заплащане на сумата от 150 000 щатски долара,чиято левова равностойност е 241 540 лв.,представляваща невърната до 30.09.2018 г. част от получен заем по договор за заем,обективиран в декларация 1/18.07.2017 г. и за заплащане на сумата от 83 472,17 лв.,представляваща обезщетение за забава за периода от 01.10.2019 г. до датата на подаване на исковата молба3 25.02.2021 г.,върху главницата от 150 000 щатски долара с левова равностойност от 241 540 лв.Всъщност,първоначално исковете са били предявени и против дружеството “Г.Т.”ООД с ЕИК *** на база твърдения,че същото има качеството на поръчител,но с определение №260006 от 04.01.2023 г.,постановено от ОС-Пловдив по т.д.№139/2021 г.,производството по делото е прекратено по отношение на това дружество поради изтичане на срока по чл.147,ал.1 от ЗЗД и същото определение е влязло в законна сила.

Наред с това,след образуване на първоинстанционното дело,първоначалният ищец С. Й. е починал /на датата *** г./,поради което с определение №260884 от 18.10.2022 г. същият е заличен като страна по делото и на негово място като ищци са конституирани законните му наследници М. Й.-гражданин на Р.Т. с личен номер ***,родена на ** г. и Й.

Й.-гражданин на Р.Т.,с личен номер ***,родена на *** г.,които са и настоящи жалбоподатели.

В исковата молба /и в уточняваща молба с вх.№270372 от 24.03.2021 г./ са изложени твърдения,че С. Й. /първоначалния починал ищец/ е бил съдружник в дружеството “Г.Т.”ООД,управител на което тогава е бил ответникът Д. И. и по същото време ищецът е инвестирал суми,които предавал на този ответник в личното му качество на физическо лице,а последният казал,че предоставените му суми ще служат за инвестиране в дружеството.Впоследствие обаче С. Й. констатирал,че голяма част от предоставените от него парични средства не били инвестирани в дружеството и с оглед на това прекратил партньорските си отношения с ответника И.,както и участието си като съдружник в горното дружество.Ответникът И. потвърдил с декларация №1/18.07.2017 г. получените от ищеца Й. суми и страните постигнали устна уговорка,че сумата по декларацията в размер на 300 000 щатски долара представлява предоставен от посочения ищец заем.Тази сума ответникът И. признал с декларацията като получена от него и предоставена му от С. Й. и на база устна уговорка между двамата поел задължението да върне сумата в брой в РТ.,на две вноски със съответни падежи,посочени в декларацията.Първата вноска в размер на 150 000 щатски долара била върната от ответника И. на първоначалния ищец С. Й.,но останала дължима втората вноска в размер на 150 000 щатски долара с падеж-30.09.2019 г.,заплащането на която се претендира с предявения по първоинстанционното дело главен осъдителен иск.

Вследствие на горните твърдения,изложени в исковата молба и в уточняващата молба от 24.03.2021 г.,става ясно,че процесната главница се претендира като дължима на основание сключен между първоначалния ищец С. Й. и ответника Д. И. договор за паричен заем.При това положение и съгласно приложимата към процесния случай разпоредба на чл.240,ал.1 от ЗЗД,същият ищец,респ. конституираните на негово място ищци,следва да докажат,че търсената искова главница е била предадена от С. Й. в собственост на ответника Д. И.,а последният се е задължил да върне тази сума на първия.В случая,както правилно е прието в обжалваното решение,не се установява постигнато съгласие за предоставяне от С. Й. на Д. И. в заем на сумата от 300 000 щатски долара,респ. на частта от тази сума,претендирана с 4 главния осъдителен иск,нито се установява поето от ответника И. задължение за връщането на тази сума,което обосновава и крайния извод за неоснователността на предявения главен иск.

В контекста на гореизложеното следва да се посочи,че представената с исковата молба декларация №1 от 18.07.2017 г.,подписана от ответника Д. И. като “декларатор”,съдържа единствено изявление на последния,че се задължава да плати на С. Й. сумата от 300 000 щатски долара на две вноски от по 150 000 щатски долара,падежа на първата от които е до 30.09.2018 г.,а на втората-до 30.09.2019 г.С други думи,в декларацията е обективирано едностранно поетото от страна на Д. И. задължение да плати на С. Й. горната сума,но липсва каквото и да е волеизявление относно основанието за заплащане на същата сума.В частност от тази декларация по никакъв начин не става видно въпросната сума да е предоставена в заем на ответника И.,както и той да се е задължил да я върне на Й. като предоставен му от последния паричен заем.Наред с това,декларацията изобщо няма характер на договор,т.е. на постигнато между две /или повече/ лица съглашение,а съдържа,както вече се посочи,само едностранно изявление на Д. И. с горното съдържание.Същият ответник,макар и да не е оспорил автентичността на декларацията,изрично признавайки,че тя е подписана от него,е противопоставил заявеното в първата инстанция и поддържано във въззивното производство възражение,че между него и С. Й. не са съществували никакви договорни правоотношения и в частност-че не е възниквало помежду им твърдяното от ищците заемно правоотношение.Очевидно е при това положение,че сключването на сочения от ищците договор за заем,на който е основана главната искова претенция,не е безспорно в настоящото исково производство обстоятелство и несъмнено подлежи на доказване от ищците,ползващи се от така твърдяното основание на претенцията им.Декларацията обаче,както се отрази по-горе,не доказва това основание.Тя наред с това не удостоверява факта на предаване на посочената в нея сума /или на част от нея/ от Й. на Д. И.,респ. получаването й от последния и то като предоставен му от първия паричен заем.Единствено съдържа изявлението на И. да плати /а не да върне/ на Й. определена парична сума на две вноски и падежите за плащането на всяка от вноските.Декларацията няма съдържание,от което да се направи заключение,че тя представлява разписка за получаването от Д. И. на посочената в нея парична сума.От тази декларация изобщо не може да се съди поради каква причина и на какво основание И. се е задължил да плати на С. Й. посочената в съдържанието й сума.Не се установява по делото и твърдяния от ищците и отречен от ответника факт,че последният реално е платил на С. Й. първата от вноските по декларацията.Този факт,междувпрочем,дори и да бе установен,сам по себе си не би могъл да се тълкува като признание за основанието,на което е извършено плащането,още повече,че ответникът изрично да е оспорил твърдението,че между него и ищеца С. Й. е сключен договор за заем и че с процесната декларация се е задължил да върне посочената там сума като даден му паричен заем.