Решение № 172 от 10.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 172 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100510820 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца Е. С. Й. срещу решение № 20006532 от 23.01.2022 г. по гр. д. № 24968/2020 г. на Софийски районен съд, 171 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу В.

И. Ж. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 2000 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нанесени обиди от ответника на 25.01.2020 г., както и по подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника В. И. Ж. срещу решение № 20006532 от 23.01.2022 г. по гр. д. № 24968/2020 г. на Софийски районен съд, 171 състав, в частта, с която са уважени предявените от Е. С. Й. осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нанесени обиди от ответника на 25.01.2020 г., както и за сумата от 185 лв., обезщетение за имуществени вреди от същото противоправно деяние – разходи за извършване на химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта в размер на 85 лева и 100 лева за извършен преглед и изготвяне на психиатрична консултация, ведно със законната лихва върху сумите от 25.01.2020 г. до окончателното плащане.

1

Във въззивната жалба на ищеца са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с твърдения, че в хода на процеса размерът на неимуществените вреди е доказан и искът е основателен изцяло, а присъденото обезщетение било прекалено малко и не би довело до поправяне на ответника. Ето защо ищецът моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявеният иск за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло.

Въззиваемият-ответник В. И. Ж. не подава отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част да бъде потвърдено.

Във въззивната жалба на ответника са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост с твърдения, че в случая не е налице обида, а единствено изразяване на мнение, поради което поведението на ответника не е противоправно. Навеждат се аргументи, че ищецът не е претърпял сочените от него неимуществени вреди, а определеното обезщетение не отговаря на критерия за справедливост и следва да бъде намалено. Въззивникът счита, че липсва причинноследствена връзка между претендираните имуществени вреди и деянието, тъй като описаните разходи са извършени от ищеца изцяло по негова преценка. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият-ищец Е. С. Й. не подава отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно поради следните съображения:

Съгласно разпоредбите на чл. 45, ал. 1 и 2 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които 2 виновно е причинил другиму, като във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Предпоставките за възникване на деликтната отговорност са следните: 1.) деяние; 2.) противоправност на деянието; 3.) вреда; 4.) причинна връзка между деянието и вредата; 5.) вина. Вината на делинквента се предполага, а останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане подлежат на доказване от ищеца.

От приетите по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели се установява, че на 25.01.2020 г. ищецът в качеството си на полицейски служител е бил на смяна за времето от 18:10 ч. до 06:10 ч. като водач на патрулен автомобил съвместно със свидетеля Б.А.Т.. В рамките на служебните си задължения двамата са извършили проверка на документите за самоличност на ответника и свидетелката Г.П.П., по време на която ответникът заявил на ищеца, че последният е пил, че очите му са червени и с разширени зеници, че говори несвързано и се държи неадекватно.

Ищецът обяснил на проверяваните, че ако желаят, могат да подадат сигнал на тел. 112, но тъй като същите отказали, той сам уведомил оперативната дежурна част, като на място дошъл екип на КАТ и в присъствието на всички на ищеца била извършена проверка с алкотест „Дрегер“, като пробата била отрицателна, а по-късно същата нощ Е. С. Й. по собствено желание дал и кръвна проба, от която отново не се доказало наличие на етилов алкохол. От приложената на л. 53 от първоинстанционното дело жалба е видно, че на следващия ден ответникът подал жалба в 09 РУ – СДВР, в която посочил, че ищецът изглеждал видимо употребил алкохол, показвайки признаци – разширени зеници, затруднено говорене и забавен изказ, в резултат на което била образувана преписка № 334800 – 758/26.01.2020 г., в рамките на която били изискания обяснения от ответника, сведения от ищеца, от свидетеля Б.Т. и от лицата В. С., М.Т. и В. И..

Настоящият съдебен състав намира, че описаното поведение на ответника представлява клевета под формата на разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство за ищеца (арг. чл. 147, ал. 1 от НК). С това деяние се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка. За да е налице „клевета”, от обективна страна се изисква да са засегнати обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на човека в обществото, на положителната обществена оценка за личността. Деянието може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия, така и чрез приписването му на неизвършено от него престъпление. Разгласяването е довеждане до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, 3 претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти.

В настоящия случай отправеното от В. И. Ж. към Е. С. Й. твърдение, че същият е употребил алкохол и показва признаци на пияно състояние, несъмнено е от естество да накърни доброто име на ищеца в обществото, доколкото по същото време той е упражнявал служебните си функции като полицай, а употребата на алкохол в работно време представлява сериозно дисциплинарно нарушение, особено в системата на МВР, което опозорява личността на ищеца както в обществото, така и в частност в кръга на службата му. Изнесените от ответника твърдения са изказани пред колеги на ищеца и пред трети лица – свидетели на извършваната проверка, като в резултат на същите е инициирана служебна проверка на Е. С. Й., в рамките на която позорните твърдения по негов адрес са достигнали до допълнителен кръг от служители на МВР.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба на ответника следва да се отбележи, че изказването на В. И. Ж. не може да се квалифицира като мнение. Мненията и оценките не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, а оценъчно съждение, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения (решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.). В настоящия случай използваните от ответника изрази не са обидни (не представляват негативни епитети и квалификации), а позорящи (клеветнически), тъй като съдържат конкретни обективни твърдения по отношение на личността на ищеца – че същият е употребил алкохол и показва признаци на пиян човек (разширени зеници, зачервени очи, неадекватно поведение, забавен изказ), които са неверни – по делото несъмнено се установява, че на място и в присъствието на ответника е извършена проба на ищеца за употреба на алкохол, която е била отрицателна, като впоследствие дадената кръвна проба е показала идентичен резултат.

Настоящата въззивна инстанция намира, че доводите на въззивника-ответник за правомерност на извършеното от него деяние предвид упражненото му право на защита по време на проверката също са несъстоятелни. Действително, гражданите имат право на жалби и сигнали до държавните органи съгласно разпоредбата на чл. 45 КРБ и в този смисъл ответникът в случая принципно е имал право да сигнализира за съмнително поведение на полицейски служител. Наред с това по силата на чл. 56, изр. 1 КРБ всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени негови права или законни интереси, като съгласно чл. 117, ал. 1 КРБ, тази защита може да бъде осъществена и по съдебен ред.

Затова подаване на жалби, сигнали и молби до компетентни органи представлява признато 4 от закона право и само по себе си не е противоправно действие, което да обуслови отговорност за вреди, причинени на трети лица. Такава противоправност обаче може да възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба със същото по чл. 57, ал. 2 КРБ – в този смисъл: решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 668 от 19.03.2010 г. по гр. д. № 320/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 201 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 3973/2018 г., IV г. о. на ВКС. Подаването на молба/сигнал до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни, като молителят ще е добросъвестен дори посочените от него обстоятелства да не бъдат установени. Злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение) ще е налице, когато молбата/жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато молителят знае, че те са неверни, и подава молбата/сигнала, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес – в този смисъл решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д.