Решение № 5 от 12.01.2021, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Велико Търново , 11.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА

Секретар:

МИЛЕНА С. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20204001000331 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирана въззивна жалба Б. Я. Р. в качеството й на майка и законен представител на малолетните деца И. Б. Я. и Р. Б. Я. и от М. Т. Р. срещу Решение № 226/ 30.06.2020 г. по Гр.д. № 817/ 2019 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е отхвърлил предявените от тях срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ исковете за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Й. Б. Р. – брат на първите двама жалбоподатели и внук на третата жалбоподателка – вследствие на ПТП на 03.10.2015 г., в размер на по 30 000 лв. – частични претенции от дължимия размер 60 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане. Считат постановеното решение за неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необосновано игнориране на част от събраните доказателства и кредитиране на приети недопустими такива. Въз основа на доказателства, събрани по друго дело, съдът приел, че М. Р. не е живяла в едно домакинство със загиналия си внук и не е полагала грижи за него, а същевременно отказал да приеме решението на ВКС по иска на майката на детето, в което съдът се произнесъл по въпроса за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат.

Неправилно и необосновано съдът приел, че между жалбоподателите и починалия не 1 била изградена близка и емоционална връзка, различна от обичайната, даваща им право да получат обезщетение. Анализират събраните по делото доказателства, които според тях установяват по категоричен начин, че между тях и починалия е съществувала трайна връзка и изключително близки отношения и вследствие на внезапната му смърт те търпят продължителни болки и страдания. Считат, че претендираното от тях обезщетение е адекватно и е дължимо с лихвата от датата на увреждането. Молят съда да отмени решението и уважи исковите им претенции в пълния заявен размер. Претендират разноски. Процесуалният им представител претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ подал отговор на въззивната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност. Счита, че съдът подробно, при правилна преценка на събраните доказателства и в съответствие със закона и ТР № 1/ 2016 г. на ВКС е обосновал правните си изводи за липса на доказана изключително близка емоционална връзка между ищците и починалото дете, различна от обичайната и обуславяща присъждане на обезщетение. Моли решението да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе становищата на страните и събраните по делото доказателства, в рамки на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

На 03.10.2015 г. при ПТП е загинал Й. Б. Р. – на 11 г., брат на И. Б. Я. и Р. Б. Я., които към него момент са били съответно на 8 г. и на 6 г., и внук на М. Т. Р. – негова баба по майчина линия. Пострадалият се е возил в лек автомобил БМВ 318И с рег. № Р 03****, управляван от чичо му М. Й. Р., като не е спорно, че за отговорността на водача на този автомобил е имало сключена с ответното застрахователно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ валидна към датата на ПТП застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ от 14.11.2014 г. С влязла в сила Присъда № 34/ 27.06.2016 г. по НОХД № 322/ 2016 г. по описа на ОС – Русе М. Й. Р. е признат за виновен за това, че при управлението на сочения автомобил е нарушил 2 правилата за движение по пътищата, а именно чл.20 ал.2 ЗДвП – не е намалил скоростта след като е бил длъжен и не е спрял при възникнала опасност за движението – намираща се в лентата за движение на пътното платно разкъсана автомобилна гума за товарен автомобил, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на малолетния Й. Б. Р. – престъпление по чл.343 ал.4 вр. ал.3 б. „б“, предл. първо вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1 НК. Механизмът на ПТП се установява от материалите по приетото като доказателство НОХД № 322/ 2016 г. и приложеното към него ДП. Водачът при управление на автомобила със скорост 118.4 км/ч при допустима за участъка 90 км/ч видял в своята пътната лента разкъсана автомобилна гума за товарен автомобил и за да избегне това препятствие, той рязко извил волана вдясно, МПС напуснало пътното платно, продължило движението си надолу по земния скат и със скорост 111.6 км/ч се блъснало в дърво, след което се преобърнало по таван и така спряло. Пострадалото дете се е возило на задната лява седалка зад водача, като от заключението на вещите лица по приетата по делото комплексна съдебно автотехническа и медицинска експертиза се установява, че то не е имало поставен предпазен колан. Водеща причина за настъпване на смъртта му според експертите е получената в рамките на съчетана травма тежка шийна травма, довела до несъвместимо с живота увреждане на централната нервна система, като според тях тя е резултат от камшичен удар, а не от удар в тавана на автомобила. Заключението им е, че ако Р. е бил с предпазен колан той не би получил същите травматични увреждания като констатираните, но при съобразяване скоростта на движение, импулсните сили, действащи върху тялото и деформациите по купето на автомобила от страната, където се е возило детето, не е възможно изключването на летален изход и при поставен колан.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че починалото дете е живяло с майка си и братята си в къща на родителите на майката в гр. Борово. Освен двамата ищци Й. има и още трима братя, като двама от тях са близнаци, родени през м.07.2014 г., а третият е роден след смъртта му – през 2017 г. Баща му не е живял с тях в едно домакинство към датата на ПТП, а е излежавал присъда в затвора. Относно ищцата М. Р. показанията на свидетелите П. П. – съсед и С. А. – семейна приятелка са, че тя е живяла в едно домакинство с дъщеря си и внуците си и се грижила за тях. Те сочат, че тя ходела да работи сезонна селскостопанска работа в Гърция – според св. П. за по месец, а св. А. не знае в какви периоди и кога е ходила, но това било за кратко.

Същевременно при разпита на ищцата като свидетел в съдебно заседание на 16.06.2017 г. по Гр. дело № 5980/ 2016 г. по описа на САС по иск на майката Б. Я. Р. по чл.226 ал.1 КЗ – отм., тя е дала показания, че тя е била дълго време в чужбина – 22 г. и не е стояла много с детето. За инцидента й се обадили по телефона и тя пристигнала в страната на 05.10.2015 г., т.е. след погребението. Свидетелите излагат, че бабата била в много добри отношения с всичките си внуци, грижила се за тях, много се разбирала с Й., 3 обичали се и след смъртта му се затворила, не говорила с хората и все още не е преодоляла смъртта му, имала голяма негова снимка на стената и при споменаването му започвала да плаче. От 2016 г. била в Гърция, където се грижела за някаква жена. По отношение на ищците Иван и Радослав свидетелите обясняват, че Й. се грижел за помалките си братя, играел с тях и макар да били малки, те разбирали всичко и зле понесли смъртта му, натъжавали се, като видели негови дрехи.

При така изяснената фактическа обстановка първоинстанционният съд е формирал правни изводи по предявените субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ – отм., които изцяло се споделят от настоящия съд и на основание чл.272 ГПК ВТАС препраща към изложените мотиви.

С влязла в сила присъда, която съгласно чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, е установено виновно противоправно деяние, извършено от водач, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество. В пряка причинно-следствена връзка с деянието е причинена смъртта на Й. Б. Р. . Налице е застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ /отм/. По делото е доказано осъществяването на всички елементи на фактическия състав, обуславящ ангажирането отговорността на застрахователя за репариране на причинените от застрахования при него деликвент на трети лица вреди.

Спорният по делото въпрос е дали ищците са материално легитимирани да получат застрахователно обезщетение.

С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961 г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и 4 времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за претендиране, респ. получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а следва да бъде доказано, че смъртта на близкия човек е причинила на преживелия родственик морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/ 61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

В настоящия казус събраните по делото доказателства според съда в настоящия му състав не аргументират подобен извод. Установява се, че отношенията между ищците и починалия вследствие на ПТП Й. Р. са нормално присъщите за този родствен кръг на обич, близост и привързаност – братята са живели в едно домакинство, били са на близка възраст и съответно са споделяли едно и също ежедневие и са били приятели в игрите, за бабата Й. е първият й внук от дъщеря й. Естествено е смъртта му да се отрази на всички тях негативно в емоционален план, но по делото не е доказано претърпените от тях в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на брат им/ внука й вреди да са изключителни, т.е. да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните, търпени от близките при подобна трагична загуба.

Първоначалният шок и силно душевно страдание от внезапно настъпилата смърт на близък човек са нормална психологична реакция и несъмнено поради близостта си с починалия ищците са чувствали и ще продължат да чувстват тъга при спомените за него, при разглеждане на негови снимки и износване на негови дрехи, но не се установи психическото здраве на някой от ищците да е засегнато и то в степен, повисока от обичайната при сходни житейски ситуации. Поначало предвид ниската възраст на ищците Иван и Радослав към датата на инцидента, нормално е негативните им преживявания да са с по-малка интензивност и продължителност, защото с детската си психика те усещат липсата, но не осъзнават и не могат да преценят безвъзвратността на загубата, нито тя им въздейства по начина, по който засяга възрастен човек. По отношение на ищцата Р.а не се доказа тя да е живяла в едно домакинство с дъщеря си и внуците си, като оплакването на жалбоподателя, че не следва да се ценят като доказателство дадените от нея като свидетел показания по друго дело, е неоснователно. Недопустимо е да се ползват като доказателствено средство за доказване на осъществени в правния мир факти свидетелски показания, събрани по друго дело или дадени в писмена форма, но не такава е конкретната хипотеза. В случая от ищцата е направеното признание на релевантния за спора и неизгоден за нея факт относно липса на трайно съжителство в едно домакинство с пострадалото дете и пряко полагане на грижи от нея за него. Това признание е допустимо от закона доказателствено средство, то е обективирано в съдебен протокол, представен като доказателство, защото признанието е направено от ищцата пред съд в качеството й на 5 свидетел. Признанието следва да бъде ценено при съобразяване и на факта, че то е направено под клетва, че заявеното е вярно под страх от наказателна отговорност по чл.290 НК за даване на неверни показания. Заявеното от нея съответства и на показанията на разпитаните по делото свидетели, че тя работи в чужбина, а относно продължителността на пребиваването й там свидетелите не излагат еднакви твърдения, нито са категорични, за да се обсъжда противоречие. Установеното й трайно отсъствие от страната изключва тя да е имала изключително близки отношения с внука си Й..