Решение № 2596 от 11.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2596 гр. София, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110170724 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от И. С. С., чрез адв. Д., срещу „..“ ЕАД, с която е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

22 ЗПК, под евентуалност - чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № ../13.10.2023 г., поради противоречието му със закона, евентуално поради заобикаляне на закона.

Ищецът твърди, че на 13.10.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № .., за срок от 24 месеца, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 6000 лв., при уговорен ГЛП от 40% и ГПР в размер на 48,21%. С цел обезпечаване на задълженията по кредита, ищецът сключил с одобрено от кредитодателя дружество – „..“ ЕООД договор за поръчителство. В тази връзка, следвало да заплати и допълнителна такса за възнаграждение на поръчителя, в размер на 4738,52 лв. Ищецът твърди, че посоченото възнаграждение не било съобразено при формиране на ГПР по кредита, което обуславяло недействителността на процесния договор. Излага съображения, поради които счита, че в съдържанието на договора липсват задължителни реквизити. Твърди, че не са спазени изискванията за шрифт, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК. Счита, че в погасителния план липсва яснота относно размера на включените в месечната погасителна вноска задължения. Твърди, че кредитодателят не му е предоставил приложимите към договора общи условия. Излага доводи, че уговореното възнаграждение в полза на „..“ ЕООД представлява скрита възнаградителна лихва. Счита, че дължимото възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено при изчисляване на ГПР по кредита, като твърди заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед изложеното, моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за потребителски кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Потвърждава наличието на сключен с ищеца договор за потребителски кредит, при посочените параметри в исковата молба. Не оспорва твърдението на ищеца относно сключен с „..“ ЕООД 1 договор за предоставяне на поръчителство от 13.10.2023 г. Излага съображения, поради които счита, че възнаграждението на поръчителя не следва да бъде включено при формиране на ГПР по кредита. Отбелязва липсата на задължително условие за обезпечаване на задълженията по кредита. Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на договора за кредит. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа и правна страна:

С приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорно, че помежду им е сключен договор за потребителски кредит № ../13.10.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 6000 лв.. Като безспорно следва да бъде отделено и обстоятелството, че за обезпечаване на изпълнението на задълженията на ищеца по процесните договори за кредит същият е сключил с „..“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от 13.10.2023 г., при посочените в исковата молба параметри, въз основа на които дружеството-гарант се е задължило солидарно с ищеца за погасяването на задълженията по процесния договор за кредит пред ответника „..“ ЕООД. Безспорен е и фактът, че „..“ ЕООД е едноличен собственик на капитала на „..“ ЕООД.

По направеното възражение за нищожност на клаузите по договора за кредит, съдът приема следното:

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона - каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, като за спазването им съдът следи служебно - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т.

1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК (в който смисъл Решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826 / 2022 г. на Софийски градски съд).

При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права - чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право - вж. решение от 10. 04. 1984 по делото Von Colson, C14/83. Съгласно трайната практика на СЕС - вж. т. 20 от решение от 12. 07. 1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14. 09. 2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от решение от 19. 04. 2007 г., Farell, C- 356/05; т. 39 от решение от 24. 01. 2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, 2 които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел - печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави (в този смисъл изрично Решение № 4304 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 8430 / 2022 г. на Софийски градски съд, което настоящият състав споделя изцяло). От служебно изготвена справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „..“ ЕООД е ".." ЕАД, т.е. ответниците са свързани лица по см. на §1 ТЗ.

Настоящият състав приема, че уговорено възнаграждение за предоставено поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Процесният договор за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в частност, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция следва да се включи в общия размер на ГПР.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. При включване на възнаграждението на поръчителя ГПР надхвърля законосустановения максимум от 50%. Поради това и с оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на "скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и 3 липса на основание за дължимост на това вземане.

Наред с гореизложеното, в т. 90 от решение на СЕС по дело С-377/14 се приема, че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула.

Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения/вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C-264/02, EU:

C:2004: 127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C-76/10, EU:

C:2010: 685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело С42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да може да сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе информирано решение услугите на коя да избере. В процесния договор е посочен единствено общ размер на ГПР, който е и некоректен, поради което несъмнено не е в съответствие с изискванията на ЗПК, а доколкото накърнява съществени права на потребителя, недействителността на договора на това основание е пропорционална санкция.

С оглед гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя „..“ ЕООД за обезпечаване вземанията на “..“ ЕАД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). Следователно след като „възнаграждението“ представлява разход, който е пряко свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се включи при изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия „обезпечен“ договор, като последиците от недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).