Решение № 86 от 09.04.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. Велико Търново, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от ИРЕНА КОЛЕВА Въззивно гражданско дело № 20244000500597 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. К. Г., ЕГН **********, с адрес с.Царски извор, ***********, чрез пълномощник – адвокат Р. М., срещу Решение № 233/16.04.2024г. по гр.д.

№ 304/2023г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново в частта, в която е отхвърлен предявеният от нея срещу ЗД „АРМЕЕЦ“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата над 160 000 лв. до пълния претендиран размер от 180 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната дъщеря С. А. Т. вследствие настъпило на 10.05.2021г. ПТП.

Жалбоподателят излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – в частност с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД относно определяне справедливия размер на обезщетението. Развива съображения, че съдът изброил, но не е анализирал и отчел специфичните за казуса обстоятелства, а именно, че от тринадесетата си годишнина С. е отглеждана само от майка си, което е създало силна емоционална и духовна връзка между тях, че при същия инцидент са загинали три деца от един род, както и че отговорността по отглеждането и възпитанието на детето на починалата ежедневно напомня на ищцата за трагичната й и непреодолима загуба, които факти са довели до дълбока психологична травма извън обичайната за подобни случаи. Излага, че при определяне размера на обезщетението съдът не е съобразил конкретните икономически условия към датата на събитието, непрекъснатото нарастване на нивата на 1 застрахователните лимити, присъжданите от съдилищата обезщетения при сходни случаи, поради което същото се явява изключително занижено. Счита, че като не е формирал правния си извод за размера на претендираното обезщетение въз основа на логичната зависимост и обвързаност на всички събрани доказателства, е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.235 ал.2 вр. чл.12 от ГПК, а това от своя страна е рефлектирало върху приложението на материалноправната норма на чл.52 от ЗЗД. Поради това прави искане за отмяна на решението в атакуваната част и вместо това постановяване на друго, с което исковата претенция за неимуществени вреди бъде уважена в пълния й предявен размер от 180 000 лв. Претендира присъждането на адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат за оказаната безплатна правна помощ във въззивното производство в размер, съобразен с Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с ново заглавие Наредба за възнаграждения за адвокатска работа/.

В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната страна - ЗД „АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление град София, район Средец, ул.

„Стефан Караджа“ № 2, която в срока по чл.263 ал.1 ГПК е подала отговор чрез пълномощника си – юрисконсулт Б. Д.. В същия заема становище за неоснователност на въззивната жалба и наведените в нея оплаквания за неправилност на решението в обжалваната от ищцата част. Претендира разноски.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважена предявената искова претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 160 000 лв., е постъпила въззивна жалба от ЗД „АРМЕЕЦ“ АД, чрез пълномощник - юрисконсулт Б. Д..

Жалбоподателят намира решението в обжалваната част за неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Релевира оплаквания относно извода на съда за наличието на материалноправна легитимация на ищцата Излага, че съдът не е обсъдил показанията на разпитаните свидетели при точно прилагане на разпоредбата на чл.172 от ГПК поради факта, че двама от тях са роднини на ищцата. Освен това счита, че дори да бъдат кредитирани изцяло показанията на свидетелите, то същите не обосновават присъдения висок размер на обезщетението, доколкото починалата е била пълнолетна и е създала собствено семейство, а липсата на съдебно-психологическа експертиза е пречка да се установи по обективен начин изключителност и тежест на интензитета на психичната травма на ищцата, породена от загубата на нейната дъщеря.

Намира, че неправилното прилагане на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД е довело до присъждане на значително по размер обезщетение. Прави искане за отмяна на решението в обжалваната осъдителна част и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде изцяло отхвърлен, евентуално бъде намален размера на присъденото обезщетение.

Претендират се направените във въззивното производство разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от противната страна, в който се излагат подробни съображения за нейната неоснователност. Претендират се разноски, включително адвокатско възнаграждение.

Постъпила е частна въззивна жалба от М. К. Г., чрез адвокат Р. М., срещу Определение № 991/01.08.2024г. по гр.д. № 304/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез увеличаване на присъденото на основание чл.38 ал.2 от ЗА в полза на адвокат М. възнаграждение до сумата от 13 260 лв. с вкл. ДДС, съразмерно на уважената част от иска. Излага, че за да постанови обжалвания резултат съдът се е позовал на задължителната практика на СЕС, но я е приложил в разрез с даденото в решение № С438/22г., решение № С-427/2016г. и решение № С-428/2016г. разрешение и в разрез с точния му смисъл. Счита, че съдът е определил възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по делото произволно, по свое лично субективно усмотрение и в размер на половината от минималния размер, предвиден в редакцията на чл.7 ал.2 т.5 от Наредба № 2

1/2004г. към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, при липса на подобно правило в нея. Развива съображения, че решението на СЕС по дело № С-438/22г. дава право на съда да не се съобразява с вътрешната материалноправна уредба, но при произнасяне по разноските следва да бъде съобразявана цената на иска и реално положения труд, в случая и проведената извънсъдебна процедура по сезиране на застрахователя с писмена претенция, без която искът би бил недопустим, подготвянето й, окомплектоване на ИМ с доказателства, участие при събиране на гласни доказателства. Излага, че определеното от първостепенния съд възнаграждение е обидно ниско и не съответства на реалната стойност на положения труд. Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което искането за изменение на постановеното по спора решение в частта му за разноските бъде уважено и в полза на адвокат М. бъде присъдено възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в първоинстанционното производство в размер на 7 116 лв. с ДДС.

В срок е подаден отговор на частната жалба от ЗД „АРМЕЕЦ“ АД, чрез пълномощник юрисконсулт Б. Д., в който се заема становище за неоснователност на наведените в нея оплаквания. Моли се същата да бъде оставена без уважение.

В съдебно заседание страните, чрез своите пълномощници, поддържат в писмен вид позициите си по спора. Жалбоподателят М. К. Г. прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната възнаграждение в случай, че надвишава минимално предвиденото. Насрещната страна ЗД „АРМЕЕЦ“ АД също релевира възражение за прекомерност и моли при определяне адвокатското възнаграждение на адвокат М. да не се прилага препращата норма на чл.38ал.2 изр.2 от ЗА, тъй като реферира към нищожен подзаконов акт.

Въззивните жалби срещу първоинстанционното решение са подадени в законоустановения срок, от легитимирани страни, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.

Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на решението. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа страна следното:

Не е било спорно между страните наличието на валидно застрахователно правоотношение по застрахователна полица № BG/1/120001644870 по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответното застрахователно дружество за управлявания от О. Р. Е. лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № СА 64**** към датата на събитието, както и че по образуваната пред застрахователя по реда на чл.380 КЗ щета на ищцата не е било заплатено застрахователно обезщетение за претендираните от нея неимуществени вреди от смъртта на нейната родственица.

Не са спорни и се доказват от приетите автотехническа и съдебно-медицинска експертизи механизмът на настъпване на ПТП и фактът на получаване на телесните увреждания на С. А. Т., вследствие на които е настъпила смъртта на последната. На 10.05.2021г., около 17.15 часа, на ПП III-4005 при 3+400 км, водачът О. Р. Е. при управление на описания по – горе автомобил, движейки се в посока север от кръстовище, образувано с главен път I-4 към град Стражица, със скорост около 127.05 км/ч и намалено налягане на въздуха в задна дясна гума, загубил управление на автомобила, вследствие на което и след 3 блокиране на предните колела се отклонил наляво, пресякъл лентата за насрещно движение и напуснал платното за движение, навлизайки в банкета. Вследствие на това и създалите се инерционни сили се преобърнал по оста си и последвал удар между тавана на автомобила и ствола на дърво, като автомобилът отхвръкнал посока северозапад и паднал на земната повърхност на таван с колелата нагоре. При удара с дървото намиращата се на задната седалка пътничка – С. Т., излетяла от автомобила. Произшествието загинали и водачът му и другия пътник в него – К. С. К.. Причината за възникване на ПТП е управлението на автомобила с висока скорост, над разрешената в този пътен участък, и наличието на задна дясна гума с ниско налягане в процес на изпускане на въздуха от нея, довели до загуба на контрол върху управлението от водача. Следователно, налице е виновно противоправно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил и настъпила смърт на пътниците в него, както и причинна връзка между това поведение и настъпилия резултат.

Това са елементите на хипотезата на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 ал. 1 от ЗЗД. Ето защо, поведението на водача на процесния автомобил представлява непозволено увреждане и поради наличието на застрахователно събитие застрахователят-ответник дължи застрахователно обезщетение.

Пред настоящата инстанция спорът е сведен до наличието или липсата на материалноправна легитимация на ищцата и справедливия размер на претендираното обезщетение.

Събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелката С. И. П. установяват, че ищцата се развела със съпруга си, когато дъщеря им С. била дванадесеттринадесет годишна. Оттогава грижите по детето били поети изцяло от ищцата, която била добра и грижовна майка, възпитавала я в уважение и смиреност. За много кратък период от време С. живеела на семейни начала с мъж в друго село, но се разделила с него и бързо се върнала отново при майка си. От това й съжителство се родило второто й дете М., което бащата не припознал, и основно подкрепа в търсенето на вариант как родителят да го припознае й оказвала ищцата. Тя била тази, която й помагала за отглеждането на М.. Преди произшествието ищцата заминала в Германия, за да работи, като С. също била при нея за известно време заедно с детето М.. Към датата на произшествието ищцата била в Германия, а С. и детето й живеели в нейното жилище в с. Царски извор, но между двете имало здрава емоционална връзка. Когато се случил инцидента, ищцата си дошла по най-бързия начин и изключително тежко преживяла смъртта и погребението на дъщеря си. След произшествието, по време на водени между тях разговори по телефона или по социалните мрежи, ищцата започвала да плаче и молела да прекратят разговора за катастрофата.