Решение № 2535 от 17.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2535 гр. София, 17.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев

Членове:

Цветомир М. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100504303 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 23083 от 19.12.2024г., постановено по гр.д. № 25511/2024г. по описа на СРС, 56-ти състав, 121 СУ „Георги Измирлиев“ е осъдено да заплати на В. А. С., Д. А. Н. и А. В. Н., на основание чл. 222, ал. 3 КТ вр. с чл.

219, ал. 6 ЗПУО, вр. с чл. 31, ал. 1, т. 2 от Колективен трудов договор за системата на предучилищното и училищното образование № Д01269/06.12.2022 г. чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН сумата от по 8597,56 лева на всеки от тях, представляваща припадащата му се част, съобразно наследствения дял, от обезщетение, дължимо на наследодателя В.Д.Н. при прекратяване на трудовото й правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 02.05.2024 г. до окончателното плащане Със същото решение 121 СУ „Георги Измирлиев“ е осъдено да заплати на адв. Ю. Ю. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 3479,27 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на В. А. С., Д. А. Н. и А. В. Н. в първоинстанционното производство, а по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1031,17 лева, 1 представляваща държавна такса по предявените искове.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ответника 121 СУ „Георги Измирлиев“, в която са развити съображения за неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят поддържа, че от събраните по делото доказателства се установявало безспорно, че наследодателката на ищците В.Д.Н. била служител в училището, чието трудово правоотношение било прекратено на 18.10.2023г. поради нейната смърт. Не оспорва и размера на обезщетението, определен от приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. Счита обаче, че ищците не били материалноправно легитимирани по предявения иск.

Към момента на смъртта на ищцата същата не била предприемала стъпки за пенсионирането си, а правото на пенсиониране по чл. 69в КСО не попадало в приложното поле на чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 219, ал. 6 ЗПУО.

Първоинстанционният съд не бил обсъдил приетото писмо от НОИ от 29.12.2023г., в което изрично било посочено, че правото на пенсия за ранно пенсиониране на учител било лично право и не се следвала преценка за отпускането на пенсия на наследниците, както и добавка от пенсионния учителски фонд. При смърт на осигуреното лице се преценявало правото на пенсия съобразно наличието на осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 68 КСО или на пенсия поради инвалидност поради общо заболяване.

Добавката от пенсионния учителски фонд не се онаследявала, а се изплащала на учителите, които са оридобили право на пенсия при ранно пенсиониране и се пенсионират при условията на чл. 68 КСО. Следователно изводът на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ била приложима в случаите, когато лицето отговаряло на условията за пенсиониране по чл. 69в КСО, бил неправилен. Следвало да се отбележи, че не бил изяснени въпросът относно необходимия учителски стаж, тъй като не могло да се приеме, че Републикански съвет „Млад моряк“ към Министерството на народната просвета имало характер на образователна институция. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че записаният в допълнителното споразумение стаж представлявал учителски стаж, тъй като в него влизал и общият осигурителен стаж на служителя. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищците В. А. С., Д. А. Н. и А. В. Н. са подали отговор на въззивната жалба, в който развиват съображения за нейната 2 неоснователност. Поддържат, че не било спорно, че тяхната наследодателка В.Д.Н. е била служител на въззивника за период от над 10 години към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т.

11 КТ поради нейната смърт, настъпило на 17.10.2023г. Нямало спор относно факта на присъединяването й към синдикална организация, която е страна по колективния трудов договор, нито по размера на обезщетението по чл. 222, ал.

3 КТ. Установявало се също, че ищците били наследници на В.Н., видно от представеното удостоверение за наследници. В първоинстанционното производство не било релевирано оспорване и на факта, че към датата на прекратявеане на трудовото й правоотношение поради смърт В.Н. е придобила право на пенсия по реда на чл. 69в, ал. 1 КСО. По спорните въпроси считат, че правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ представлявало наследимо имуществено притезателно право, което възниквало за тях в случай, че са били налице предпоставките за изплащане на обезщетение към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, който съвпадал и с откриването на наследството. Нормата изисквала служителят да е придобил право на пенсия, не да го е упражнил, което следвало и от обстоятелството, че обезщетението се дължало независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Считат, че в първоинстанционното производство жалбоподателят-ответник не бил оспорвал придобиването на право на пенсия по реда на чл. 69в КСО от В.Н., освен това обстоятелството се установявало от представените трудови книжки, които също не били оспорени. Молят съда да потвърди обжалваното решение. Претендират разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

3

Относно неговата правилност по наведените с въззивната жалба оплаквания следва да се посочи следното:

По така предявените искове в доказателствена тежест на ищците е да установят кумулативното наличие на следните материални предпоставки: че са наследници на В.Д.Н.; че между тяхната наследодателка и ответника е било налице трудово правоотношение, прекратено с нейната смърт; че наследодателката им е работила при ответника в продължение на 10 години през последните 20 години и е заемала учителска или възпитателска длъжност; че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение наследодателката е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; наличието на действащ към датата на прекратяване на трудовото правоотношение колективен трудов договор, уреждащ размер на обезщетението от 11 брутни работни заплати в хипотезата на чл. 222, ал. 3 КТ; че наследодателката е членувала в синдикална организация, сключила колективния трудов договор или се е присъединила към него, както и размера на дължимото обезщетение. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и изплащане на дължимото обезщетение.

В първоинстанционното и настоящото въззивно производство няма спор и от приетото от СРС удостоверение за наследници на В.Д.Н. изх. № УГ019911/25.11.2023г. на СО, район „Красно село“ се установява, че В.Д.Н. е починала на 17.10.2023г. и е оставила за свои наследници ищците А. В. Н. – преживял съпруг; В. А. С. – дъщеря и Д. А. Н. – син.

Също така по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване, а и от приетите пред СРС трудов договор № 207 от 02.09.2013г. и трудова книжка се установява, че между В.Д.Н. и 121-во СУ „Георги Измирлиев“ е било налице трудово правоотношение, по което наследодателката е заемала длъжността „старши учител“ в продължение на повече от 10 години към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, което е извършено на 18.10.2023г. на основание чл. 325, ал.

1, т. 11 КТ – поради нейната смърт.

Не е налице спор и от приетия Колективен трудов договор в системата на предучилищното и училищното образование № Д01-269 от 06.12.2022г., сключен между Министерството на образованието и науката и Синдиката на българските учители към Конфедерацията на независимите синдикати в 4

България, Синдиката „Образование“ към Конфедерация на труда „Подкрепа“ и Независимия учителски синдикат към Конфедерацията на независимите синдикати в България, се установява, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е действал посоченият колективен трудов договор.

В чл. 31, ал. 1, т. 2 КТД е предвидено, че на работници и служители, членове на синдикалните и работодателските организации, страни по договора, се изплаща обезщетение на основание чл. 222, ал. 3 КТ – на педагогическите специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, се изплаща обезщетение в размер на 11 брутни работни заплати, изплащани по Национална програма. Също така е обявено за безспорно обстоятелството, че В.Д.Н. е членувала в синдикална организация, сключила посочения колективен трудов договор.

Също така от приетото пред СРС и неоспорено от страните експертно заключение по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че последното брутно трудово възнаграждение на В.Д.Н. е в размер на 2344,79 лева. Във въззивната си жалба въззивникът изрично е посочил, че не оспорва този размер.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху активната материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетението по чл.

222, ал. 3 КТ в качеството им на наследници на В.Д.Н. при положение, че правото й на пенсия за осигурителен стаж и възраст е настъпило при условията на чл. 69в, ал. 1 КСО, а не при условията на чл. 68 КСО, върху дължимостта на обезщетението в тази хипотеза и неговата наследимост при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 11 КТ, както и върху възприетия от първоинстанционния съд 33-годишен трудов стаж на наследодателката като основание за придобиване правото на пенсия по чл. 69в, ал. 1 КСО. По тези въпроси съдът намира следното.

Законовите предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 222, ал.

3 КТ са три: 1. Прекратяване на трудовото правоотношение, независимо на какво основание, 2. Към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и 3. Да е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 5 години стаж през последните 20 години /в този смисъл решение № 720 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 191/2010 г., IV г. о., ГК/. Измежду тези предпоставки не е изискването правото на пенсия да е упражнено от служителя, а единствено да е придобито към датата на прекратяване на трудовото правоотношение със същия работодател. Също така доколкото нормата изрично предвижда, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е без правно значение за възникване на правото на обезщетение, то такова се дължи и в хипотезата на прекратяването му поради смърт на служителя съгласно чл. 325, ал. 1, т. 11 КТ. Както останалите обезщетения, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, правото на служителя да получи уреденото в чл. 222, ал. 3 КТ гратификационно обезщетение не е лично и непрехвърлимо, нито се погасява с неговата смърт. С оглед спецификата на прекратителното основание, то възниква в момента на откриване на наследството на служителя и представлява имуществено притезателно право /вземане/ с кредитор – служителя и длъжник - работодателя, което незабавно се включва в наследствената маса и се придобива по общите правила от всеки призован към наследяване, който е приел наследството на починалия служител.