Определение № 3002 от 27.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3002 гр. София, 27.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Частно касационно търговско дело № 20258003901516 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Валантик СМЕ“ АД срещу определение от 10.06.2025 г., постановено по в.т.д. № 175/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 13-ти търговски състав, с което е спряно на основание чл.

229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото до приключване на производство, образувано пред Комисия за защита на конкуренцията.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно.

Жалбоподателят считат, че фактическият състав на нарушението по Закона за защита на търговската тайна /ЗЗТТ/, чието установяване се включва в предмета на делото по предявените пред съда искове, е различен от фактическия състав на нарушението, което е предмет на образуваното административно производство пред Комисия за защита на конкуренцията /КЗК/, което е на правилото, въведено в чл. 37, ал. 1 от Закона за защита на конкуренцията /ЗЗК/. Това е така, тъй като по двата закона са различни дефинициите на понятието „търговска тайна“. За да бъде нарушена забраната за използване на търговска тайна по ЗЗК, е достатъчно да се докаже, че определени факти и информация са свързани със стопанската дейност на дружеството и че по неговата воля и с оглед интереса му те трябва да бъдат запазени в тайна чрез вземане на конкретни мерки за това. От друга страна, за да бъде квалифицирана една информация като търговска тайна по ЗЗТТ и нейното неправомерно използване или разкриване да бъде нарушение, пораждащо право на обезщетение на правоимащото 1 лице, тя трябва да отговаря на конкретни изисквания, които са регламентирани в чл. 3 ЗЗТТ и са различни. Ето защо и доколкото в процеса ищецът не твърди да е извършено нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗЗК, а се позовава единствено на нарушение на нормите на ЗЗТТ, то решението на КЗК за това дали от ответника е извършено нарушение на конкуренцията чрез използване и разгласяване на търговска тайна ще е ирелевантно за извода за основателност на предявените искове. Жалбоподателят се позовава и на това, че от страните не се твърди и не се представят доказателства административното производство за установяване на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК към момента да е висящо пред съда, поради което не са осъществени предпоставките за спиране на настоящото исково производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, която норма изисква наличие на висящо дело пред съда и не се прилага при образувано административно производство, висящо пред административен орган, какъвто е КЗК. Претендира присъждане на разноски за защита в производството по разглеждане на частната жалба.

Ответникът по частната жалба – „Уестум“ ДОО, Белград, я оспорва. Счита, че обжалваното определение е правилно. Намира, че изходът от административното производство, образувано пред КЗК, е обуславящ за изхода на настоящото гражданско дело с предмет предявени искове по ЗЗТТ, поради което е налице основанието по чл.

229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на последното. Претендира присъждане на разноски за защита в производството по разглеждане на частната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа частната жалба, намира следното:

Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т.

1 ГПК подлежи на обжалване пред касационния съд, поради което е допустима.

Исковото производство по т.д. № 2207/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-22 състав е образувано по предявени от „Уестум“ ДОО, Белград срещу „Валантик СМЕ“ АД обективно съединени искове по чл. 10 ЗЗТТ, както следва: иск за установяване неправомерното използване и разкриване от ответника на търговска тайна, притежавана от ищеца; иск за осъждане на ответника да преустанови използването и разкриването на притежаваната от ищеца търговска тайна; иск за налагане на забрана на ответника да предлага, пуска и използва услугите, предмет на нарушението; иск за осъждане на ответника да унищожи или да предаде всички електронни и други документи, свързани с притежаваната от ищеца търговска тайна; иск за осъждане на ответника да заплати обезщетение за имуществени вреди, причинени от неправомерното използване на търговската тайна на ищеца, в размер на 40 000 лв., който е предявен като частичен при заявен пълен размер на вземането от 2

6 000 000 лв. По делото е постановено решение от първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените искове.

Въззивното производство по в.т.д. № 175/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 13-ти търговски състав, е образувано по въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, подадена от ищеца „Уестум“ ДОО, Белград. С обжалваното определение въззивният съд е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото до приключване на производство, образувано пред КЗК. За да постанови този акт, той е приел, че са представени доказателства, че пред комисията е образувано производство за установяване извършването от ответника на нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗЗК, с която норма е установена забрана за узнаване, използване или разгласяване на търговска тайна. Счел е, че от мотивите на постановеното от КЗК решение е видно, че нарушението, чието установяване е предмет на образуваното пред този орган производство, е идентично с нарушението на търговската тайна, което е предмет на предявените в процеса установителни и осъдителни искове. В обжалваното определение е направен и извод, че КЗК представлява особена юрисдикция, чиито решения имат установителен характер относно факта на нарушението и в тази си част са обвързващи за гражданския съд, поради което при разрешаване на правния спор, с който е сезиран, той е длъжен да зачете постановеното от КЗК решение относно извършването на нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗЗК. Въззивният съд е приел, че решението на особените юрисдикции има значение на решение на съд, поради което производството пред КЗК представлява основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед на това и доколкото решението на КЗК за установяване извършването на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК е от значение за изхода на настоящото дело, то са осъществени предпоставките за неговото спиране до приключване на производството пред КЗК.

Основанията за спиране на едно исково производство са регламентирани в чл.

229, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК то се спира, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. В мотивите на Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк.д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени разяснения, че това основание е приложимо при наличие на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира, а преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. За да бъде постановено спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК обуславящото дело може да бъде както гражданско, така и административно, и наказателно, както и да е образувано преди или след обусловеното, като в тази насока са мотивите по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

При тълкуване на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в съответствие с 3 указанията за това, дадени в мотивите на посочените тълкувателни решения, трябва да се приеме, че уреденото в нея основание за спиране ще бъде налице само при наличие на образувано и висящо пред съд дело. Този извод следва, на първо място, от самия текст на нормата, в която изрично е посочено, че предпоставка за спиране на едно гражданско производство е друго дело, което се разглежда от съд. Той се налага и при съобразяване на разяснените в тълкувателните решения характеристики, на които трябва да отговаря едно производство, за да се определи като преюдициално, които изискват по него да се разрешава конкретен правен спор със сила на пресъдено нещо, която задължава съдът по обусловеното дело да зачете постановеното по него решение.

Съгласно чл. 119 от Конституцията на Република България правораздаването се осъществява от съдилищата. Ето защо и компетентни да разрешат конкретен правен спор по окончателен начин със сила на пресъдено нещо са само съдилищата в Република България, като в този смисъл е произнасянето на Конституционния съд в Решение № 22 от 24.09.1998 г., постановено по к.д. № 18 от 1998 г., което е доразвито с Решение № 6 от 11.11.2008 г., постановено по к.д. № 5 от 2008 г. Образувани и висящи производства пред други органи, включително пред административни органи, не представляват друго дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което и не са сред фактите, при които гражданското дело се спира на регламентираното в тази норма основание. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г., постановено по тълк.д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че доколкото спирането на производството е изключение, то уредбата в закона на основанията, при които може да стане това, е изрична и стриктна. Ето защо те не могат да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия към други факти. В този смисъл е и практиката на ВКС - Определение № 32 от 22.01.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 42/2014 г. по описа на ВКС, І І гр.о., Решение № 124 от 15.02.2021 г., постановено по гр.д. № 4849/2019 г. по описа на ВКС, I гр.о.

Производството, което е прието от въззивния съд за основание да бъде спряно висящото пред него дело, е с предмет установяване извършването от ответника „Валантик СМЕ“ АД на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК, установяващ забрана за узнаване, използване или разгласяване на търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика. По делото са представени доказателства, че то е образувано пред КЗК, като към момента от този орган е постановено решение. От нито една от страните по делото не се твърди, че срещу това решение на КЗК в предвидения в закона срок за обжалване е подадена жалба за оспорването му пред съда, както и че за нейното разглеждане има образувано съдебно производство. Не се твърди и към момента срокът за обжалване на решението на КЗК да е изтекъл и то да е влязло в сила. Изявления в тази посока няма направени и в подадените до касационния съд частна жалба и отговор на частна жалба. С оглед на това следва да се приеме, че по делото е доказано, че към момента е налице единствено образувано пред 4

КЗК, но не и пред съда, производство с посочения предмет, което е висящо пред този орган.

При упражняване на правомощията си, уредени в ЗЗК, КЗК действа като административен орган, който осъществява административна дейност, включително в една от нейните форми, която е административнонаказателната дейност по установяване извършването на нарушения на правото на конкуренция по ЗЗК и налагане на предвидените в закона санкции за това. Този извод за характера на КЗК и на образуваните пред нея производства следва и от произнасянето на Конституционния съд в цитираното вече негово Решение № 22 от 24.09.1998 г., постановено по к.д. № 18 от 1998 г., в което е посочено, че при упражняване на правомощията си по ЗЗК /отм./, които са идентични на тези по действащия ЗЗК в частта, касаеща компетентността за установяване на нарушения по закона и налагане на санкции за тях, КЗК действа като административен орган и решенията й са административни актове. В него изрично е отбелязано, че КЗК не представлява особена юрисдикция, натоварена с правораздавателни функции, присъщи на съдилищата, защото с приемането на действащата Конституция на Република България са премахнати всички заварени от нея особени юрисдикции. Това тълкуване е основано на нормата на чл. 119 КРБ, съгласно която се изключва възможността на несъдебни органи да бъдат възлагани правораздавателни функции, каквито имат само съдилищата, като то е доразвито в последващо решение на Конституционния съд Решение № 6 от 11.11.2008 г., постановено по к.д. № 5 от 2008 г., в което е уточнено, че установената в чл. 119 КРБ забрана несъдебни органи да осъществяват правораздаване се отнася до правораздаването, разбирано като окончателно разрешаване на един правен спор, което е единствено в компетентността на съда. Ето защо изводът на апелативния съд, направен в обжалвания акт, че когато упражнява правомощията си, уредени в ЗЗК, КЗК има характер на особена юрисдикция, чиито актове са приравнени на актовете на съда, е неправилен.