Решение № 557 от 27.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 557 гр. София, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело № 20241100513737 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 17254 от 26.09.2024 г. постановено по гр. д. №20231110146142/2023 г. СРС, ГО, 73-ти състав, е признато за установено, че Р. Н. Г. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД на основание чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 168,10 лв., представляваща задължение за връщане на получена сума (главница) по договор за потребителски кредит от 3.8.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК по ч.гр.д.

№24416/21 г. на СРС, II ГО, 73-ти с-в – 29.4.2021 г., до изплащане на сумата. Ответницата Р.

Н. Г. е осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД за разноски по делото сумата 7,99 лв., и за разноски по заповедното производство сумата от 4,85 лв., съразмерно на уважените части от исковете.

С решението частично е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Р. Н. Г. иск по чл.422, ал.1 ГПК иск по чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за разликата от уважената част от 168,10 лв. до пълния предявен размер от 2357,58 лв. Със същото решение изцяло са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Р. Н.

Г. искове за договорно възнаграждение в размер на 908,14лв., за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1807,92лв. , за лихва за забава в размер на 255,50лв., дължима за периода 11.09.2018г. – 02.10.2020г. и за законна лихва в размер на 294,12лв., дължима за периода от датата на предсрочната изискуемост на кредита 2.10.2020г.

1 до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК 28.04.2021г.

Недоволен от постановеното решение в отхвърлителната му част, ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД е подал въззивна жалба. Въззивникът обжалва отхвърлителното решение частично - в частта, с която е отхвърлен предявеният установителен иск за разликата над уважения размер от 168,10 лева до размера от 1411,62 лева, представляваща главница по договора за кредит, в частта, с която е отхвърлена претенцията за договорно възнаграждение в размер на 908,14 лв., в частта, с която е отхвърлена претенцията за лихва за забава в размер на 255,50лв ., и в частта, с която е отхвърлена претенцията за законна лихва в размер на 294,12 лв. В жалбата са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е обявил договора за кредит за недействителен на основание чл.

22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като твърди, че възнаграждението за допълнителен пакет от услуги не следва да се включва в общия разход по кредита, респективно в размера на годишен процент на разходите. Въззивникът твърди, че в договора ясно е посочен процентът на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. Излага твърдение, че няма изискване в ЗПК да е посочено как се формира годишният лихвен процент, а по отношение на годишния процент разходи Общите условия към процесния договор препращат към Приложение №1 на ЗПК - чл. 5.2. от Общите условия и е видно, че процесният договор отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т .9, т .9а, т.10 и следващите ЗПК. Въззивникът твърди, че в настоящия случай, закупувайки допълнителни услуги кредитополучателят си осигурява допълнителна възможност във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването им не е условие за сключването на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия. Счита, че евентуалното надхвърляне на пределния размер на годишния процент на разходите води до нищожност единствено на конкретната клауза, а не на целия договор. Сочи, че освен признатите от районния съд 168,10лв. по главница, му се следват още 1411,62лв. по главничното задължение както и 908,14лв. договорно възнаграждение, 255,50лв. лихва за забава и 294,12лв. законна лихва, ведно със законната лихва от датата на входиране на заявлението по чл.410 от ГПК. Моли въззивният съд да отмени решението в обжалваните части и да му присъди разноските по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Р. Н. Г. е подала отговор на въззивната жалба, в който я оспорва. Развива подробни съображения за недействителност на договора поР. невключване на възнаграждението за допълнителните услуги в ГПР. Моли съдът да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е 2 ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. В допълнение, във връзка с възраженията, изложени във въззивната жалба, следва да се посочи и следното:

Процесният договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит и общата императивна потребителска закрила, предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което не са налице данни да е действало като търговец, т.е. кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и чл. 9, ал.3 от ЗПК.

Наред с това договорът е сключен от търговско дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК е признато и от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация.

Съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Спорните по делото въпроси касаят дали възнаграждението за допълнителен пакет услуги се включва в годишния процент на разходите и дали договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.

Настоящият въззивен състав намира, че посоченият в договора годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,90% е неточно изчислен и подвеждащ за потребителя. Начинът на структуриране на съдържанието на договора сочи, че при изчислението на ГПР не е включено възнаграждението за допълнителен пакет услуги – отделно са посочени основните разходи (главница и лихва), и съответно ГПР, и отделно разходите за допълнителен пакет услуги. В първоначалния погасителен план дължимите по договора суми и разходите на допълнителния пакет услуги са посочени отделно. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чието тълкуване изисква в договора да бъде посочен математически точен и ясен за потребителя ГПР.

Клаузите, които регламентират уговорката за предоставяне на допълнителни услуги, за които потребителят дължи съответно и възнаграждение, включени в сходен договор между потребител и същото дружество, са били поставени за разглеждане пред Съда на Европейския съюз по преюдициално запитване на български съд в рамките на дело С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД. В Решението си от 21.03.2024г. по образуваното дело С-714/22, Съдът на Европейския съюз е възприел, че чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, 3 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговоР. към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения чл. 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В същото решение е прието, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по- специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.

Тълкувателното решение на СЕС е приложимо в настоящия случай и задължително за българския съд. Възнаграждението за допълнителен пакет услуги се включва в годишния процент на разходите, тъй като сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита при предлаганите от въззивника условия. ГПР следва да съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора /така в т.40 от решението/.

В настоящото дело, посочването на дължимите по договора за потребителски кредит суми и разходите на допълнителния пакет услуги отделно в договора за кредит и в погасителния план води до невключване на цената на допълнителните услуги в ГПР, с което всъщност се заобикаля забраната на чл.19 ал.4 от ЗПК, който предвижда, че ГПР не може да бъде повисок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в български лева и във валута, определена с ПМС. Сумата от 2711,88лв. не е включена в ГПР. При предоставен кредит от 3000лв. потребителят следва да върне 7981,92лв. Ясно е , че ГПР надвишава допустимия законен размер. В т. 55 от решението по дело C-714/22 на СЕС изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него,т.е. договорът да се счита освободен от лихви и разноски. Ето защо, неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПК представляват такива, винаги води до определяне на неправилен размер на ГПР, следователно и до нищожност на целия договор, съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил по договора, съгласно чл. 23 ЗПК.

Същият подход е възприет и от ВКС при решаване на сходни спорове. В Решение № 4

50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК е прието, че "установената недействителност /нищожност/ на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поР. това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им." Фактът, че възнаграждението за допълнителни услуги не е включено в ГПР се подкрепя и от твърденията на самия кредиторвъззивник, като едно от оплакванията във въззивната жалба е, че те не следва да се включват в ГПР, тъй като не са част от обхвата на общите разходи по кредита. По този начин кредиторът с формално законни средства постига една противозаконна цел, като с включването на тези допълнителни услуги към месечните вноски по погасителния план, без същите да се отразят в ГПР, на практика заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща максимален размер на ГПР.