Решение № 260541 от 26.01.2021, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

26.01.2021г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ДИМИТРИНКА

КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА при секретаря Донка

Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 14926 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 145880 от 19.06.2019г. по гр.д. № 1506/2017г. Софийски районен съд, 120 състав признал за установено по предявените от „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че ответниците „Р.С.“ ЕООД, ЕИК ******, и Ю.Р.М., ЕГН **********, дължат солидарно на ищеца „У.Л.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от общо 12 179.86 евро - главница, ведно със законна лихва за периода от 13.03.2015г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 271.74 евро за периода от 15.12.2012г. до 15.03.2014г., за която сума е издадена заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 13076/2015г. на СРС, 120 състав, и отхвърлил иска за главница за разликата над 12 179.86 евро до пълния размер от общо 13 384.87 евро, както и иска за лихви – за разликата над 271.74 евро до пълния размер от 298.62 евро, като неоснователни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 1 504.21 лв. - разноски, направени в заповедното производство, както и сумата 2 579.58 лв. - разноски, направени в исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 63 лв. – разноски за исковото производство съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците „Р.С.“ ЕООД и Ю.Р.М., които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първостепенният съд не възприел правилно фактите по делото и не обсъдил в тяхната съвкупност събраните доказателства. Безспорно било доказано връщането на лизинговите автомобили, както и че стойността им към датата на връщане надхвърляла задълженията по договорите. Недопустимо и в противоречие с добрите нрави било искането на лизингодателя след връщане на лизинговите вещи да иска и пълното заплащане за тях, още повече че била налице и вторична реализация на същите активи. Районният съд правилно приел за доказана от САТЕ действителната стойност на процесните МПС, определена към датата на връщането им – 04.09.2014г., но неправилно основал изводите си на приетите ССЕ, които били неточни и непълни – обхващали само малка част от периода на изпълнение на договорите и не давали информация за пълния размер на начислените неустойки, които неустойки били прекомерни; Представените на 30.10.2018г. и на 12.03.2019г. ССЕ били извършени само по данни на ищцовото дружество, без проверка в ответното дружество. ССЕ, представена на 05.02.2019г., изискала документи за претендирани от ответниците плащания от 650 лв. и 1 000 лв. и потвърдила извършването им, без да извърши други действия. Не били проверени никакви първични документи, представена била обобщена информация от ищеца, като липсвала проверка на експерта дали претендираните задължения са верни, дали се отнасят именно до тези автомобили, а не до някой от другите 4 автомобила в същия анекс. ССЕ следвало да бъдат извършени в счетоводството на двете дружества, което било направено само за една от трите ССЕ. Районният съд не обсъдил и възраженията ответниците, че договорът за лизинг е с неравноправни клаузи. Връщането на автомобилите на 04.09.2014г. било данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 3, т. 6 ЗДДС и за ищеца възниквало задължението в 5-дневен срок да издаде кредитно известие за разликата между данъчната основа на доставката по чл. 6, ал. 2, т. 3 и сумата, която задържа въз основа на договора, без данъка на основание чл. 115 ЗДДС. С кредитното известие следвало да се сторнира задължението на лизингополучателя. Така всички счетоводни записи след връщането на автомобилите били компрометирани и неверни. Освен това, съгласно представените договори за покупко-продажба било видно, че при вторичната реализация на автомобилите не са приспаднати действително получените суми, а извършеното частично приспадане било неправилно и в противоречие с уговореното в чл. 13.1 от анекса от 12.12.2012г., че при реализация на продажба на върнат лизингов обект лизингодателят с реално получените от продажбата суми погасява всички свои изискуеми вземания към лизингополучателя, започвайки с остатъчната стойност на обекта. Лизингодателят първо погасявал неустойки, лихви и разноски, и едва с остатъка погасил част от остатъчната стойност на лизинговия обект. Освен това задълженията към края на договорите следвало да бъдат намалени не с получените впоследствие продажни цени, а с установените от САТЕ средни пазарни цени на всеки от автомобилите. СРС неправилно приел по отношение на два от лизинговите автомобили, че следва да се приспадне продажната цена по договорите за покупко-продажба а не действителната им стойност. Освен това за лекия автомобил „Сааб“ по договор № 81226 съдът приел, че задължението към датата на исковата молба е 4 529.79 евро, счел, че предвид късната вторична реализация на този автомобил следва да се приспадне действителната стойност към датата на връщане в размер на 8 383 лв., но допуснал математическа грешка и приел, че дължимата сума по този договор е 3 026.16 евро. Не били налице и условия за претендиране на неустойка на основание чл. 30, ал. 1, б. „в“ от договорите, тъй като не било настъпвало разваляне на договорите, а освен това тази клауза противоречала на добрите нрави. Всички неустойки били дължими само до прекратяване на договорите, а начисляването на такива след прекратяване на договорите и връщането на автомобилите било незаконосъобразно. Съдът следвало „да отхвърли“ изцяло всички начислени и удържани неустойки по трите договора на обща стойност 3 260.07 евро като прекомерни и противоречащи на добрите нрави. Оспорвали и размера на начислената законова лихва, която неправилно била изчислена към 10.10.2018г., а не към датата на исковата молба. За първи път с жалбата правят възражение за погасяване по давност на част от вземанията - чиято изискуемост е настъпила преди 17.11.2013г. Поради това молят съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендират разноски за двете инстанции. С „допълнение към въззивната жалба“ от 14.09.2020г. се излагат съображения във връзка с твърдяната нищожност на клаузата на чл. 30, ал. 1, б.

„в“ от договорите и се иска отхвърляне на иск за неустойка, с какъвто съдът не е сезиран. Съображения се излагат и в писмени бележки от 18.11.2020г.

Въззиваемата страна „У.Л.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в атакуваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от 09.11.2020г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342 ТЗ вр. чл. 345, ал. 1 пр. 1 ТЗ, както следва:

- за сумата 4 231.17 евро с вкл. ДДС - главница по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г., изменен и допълнен с допълнително споразумение от 13.12.2012г., представляваща неплатени лизингови вноски за периода 15.12.2012г. - 15.03.2014г., и по същия договор – сумата 298.62 евро с вкл. ДДС, представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода 15.12.2012г. - 15.03.2014г.;

- за сумата 4 463.95 евро с вкл. ДДС - главница по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88492/27.04.2009г., изменен и допълнен с допълнително споразумение от 13.12.2012г., представляваща неплатени лизингови вноски за периода 15.07.2013г. - 15.06.2014г., и

- за сумата 4 689.75 евро с вкл. ДДС - главница по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 88493/27.04.2009г., изменен и допълнен с допълнително споразумение от 13.12.2012г., представляваща неплатени лизингови вноски за периода 15.03.2013 - 15.06.2014г.

Сумите се претендират от ответниците солидарно – от ответното дружество – в качеството му на лизингополучател по договорите, а от ответника – физическо лице – в качеството му на солидарен длъжник по договорите. Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл.

417 ГПК – 13.03.2015г., до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 13076/2015г. на СРС, 120 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили предявените искове с възражение за недопустимост, тъй като ищецът претендирал да получи пълната продажна цена на стоки, които не е продал на ответника и които се намират във владение на ищеца, върнати в безупречно състояние на 04.09.2014г. по инициатива на лизингополучателя. Ищецът претендирал продажната цена по договор, без да предлага да прехвърли на ответника срещу заплащането стоките - обект на процесните договори. Не било ясно дали стоките са все още във владение на ищеца или са продадени от него на трети лица, след като ги е ползвал през определени периоди. „Р.с.“ ЕООД действително изпитвало финансови затруднения да обслужва лизинговите договори и се стигнало до забава при плащането на вноските, но самите договори не допускали връщане на автомобилите в срока на договорите по инициатива на лизингополучателя.

Лизингодателят не направил искане да получи автомобилите обратно, въпреки очевидните затруднения при изплащането им. След изтичането на срока на договорите ответното дружество заявило искане да върне на лизингодателя автомобилите, като на 04.09.2014г. с приемо-предавателни протоколи автомобилите били върнати на представители на ищцовото дружество в отлично състояние, с всички принадлежности, документи и без забележки. Оценка на стойността на автомобилите към датата на тяхното връщане на лизингодателя не била правена. Исковете били неоснователни и поради липсата на доказателства за действителния размер на претенциите. Налице било явно искане за двойно плащане от страна на ищеца предвид връщането на лизинговите вещи по трите договора - предмет на спора.

Искали са от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият въззивен състав го намира обаче за частично неправилно по следните съображения:

От фактическа страна: От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Уникредит лизинг“ АД (лизингодател) и „Р.с.“ ЕООД (лизингополучател) на 24.01.2008г. са сключени:

- договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81226/24.01.2008г., с който лизингодателят се задължил да придобие и предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение лизингов обект, представляващ лек автомобил, употребяван, марка „Sаав“, модел „9-5 Linear 3-0 TID“, рама YS3EB45L443518698, при дължима лизингова цена, посочена в Приложение № 1 от договора и съгласно погасителен план – Приложение № 2;