Решение № 420 от 08.05.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 420 гр. Бургас, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20232100500905 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М. С. Д., със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Пробуда“ № 39 /партер/, подадена чрез назначения й служебен адвокат по реда на чл.95 ГПК – адв.Галина Павлова, както и въззивна жалба от Община Несебър, с адрес гр.Несебър, ул.“Еделвайс“ № 10, представлявана от Кмета на Николай Димитров, двете жалби насочени против решение № 260004 от 23.02.2023 г. , постановено по гр.д.№ 150/2020 г. по описа на РС-Несебър.

С първоинстанционното решение е постановено следното:

ОСЪЖДА Община Несебър да заплати на М. С. Д. сумата в размер на 34 570 лв., представляваща дължимо за периода от 26.02.2018г. до 26.02.2021г. обезщетение за незаконно недопускане до работа на работника през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2021г. до окончателното изплащане на главницата, и сумата в размер на 8 180.70 лв., представляваща мораторна лихва, начислена общо за периода от 01.03.2018г. до 25.02.2021г., като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за разликата над уважения размер от 34 570 лв. до пълния претендиран от 151 631.86 лв. и за периода от 16.11.1990г. до 25.02.2018г. за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа на работника през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва, считано от 1

26.02.2021г., както и за разликата над уважения размер на мораторната лихва в размер на 8180.70 лв. до пълния претендиран такъв от 17 289.18 лв. и за периода от 16.11.1990г. до 28.02.2018г.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Несебър, че за времето от 16.11.1990г. до 26.02.2021г., през което М. С. Д. е била трудоустроена и не е работила, тъй като не е предоставена подходяща работа от работодателя съобразно предписанието на органите на медицинската експертиза, й СЕ ЗАЧИТА ЗА ТРУДОВ СТАЖ на длъжност „****“.

Постановено е предварително изпълнение на решението в частта му относно присъденото обезщетение.

С решението М. С. Д. е осъдена да заплати на Община Несебър деловодни разноски в размер от 8519.36 лв. за юрисконсултско възнаграждение, а Община Несебър е осъдена да заплати по сметка на НРС сумата от 1760.03 лв. за държавна такса върху уважените искове и сумата от 1050 лв. за платено от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице.

І. С въззивната жалба на М. С. Д. първоинстанционното решение се обжалва в отхвърлителната част, с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за недопускане до работа за разликата над уважения размер от 34 570 лв. до сумата от 87 946.86 лв. главница за периода 16.11.1990 г. – 25.02.2018 г., както и иска за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 8 180.70 лв. до сумата от 12 626 лв. за периода 16.11.1990 г. – 25.02.2018 г., в частта, с която Община Несебър не е осъдена да заплати обезщетението за периода от 26.02.2021 г. до деня на допускането на ищцата до работа или до прекратяване на трудовото й правоотношение, както и в частта за разноските, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски в размер на 8 519.36 лв.

Според въззивницата, решението на НРС в обжалваните му части е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Сочи се, че съдът не е съобразил императивната правна норма на чл.213 КТ, съгласно която обезщетението за незаконно недопускане до работа се дължи в размер до действителното допускане, като неправилно е определил крайния период на дължимото обезщетение, което се отразява и на неговия размер. При това се счита, че като е приел за основателен иска за три години напред преди датата на поправената искова молба – 21.02.2021 г., съдът е следвало да приеме, че обезщетението се дължи и след тази дата до деня на допускането на ищцата на работа и оформянето на необходимите документи. В тази връзка, въззивницата счита също, че районният съд неправилно е определил момента на депозиране на исковата молба, тъй като е видно от материалите по делото, че това е 20.08.2019 г., поради което и при прилагане на погасителната давност обезщетението е следвало да обхваща периода от 20.08.2016 г. до момента на допускане на ищцата до работа и дължимата до м.11.2022 г. главница се равнява на 42 957 лв., а дължимата лихва – на 12 626 лв., което се установява от приетата по делото експертиза, като обезщетението продължава да бъде дължимо и за последващия период от време до настоящия момент. Предвид тези доводи, въззивницата счита, че неправилното 2 приложение от НРС на нормата на чл.213 КТ относно крайния момент на обезщетението води до допуснато от съда съществено процесуално нарушение, което е следвало да бъде отстранено с доклада на делото, като на основание чл.146 ГПК съдът е следвало служебно да даде указания на ищцата за отстраняване на този пропуск относно периода на претенцията, което е основание делото да се върне на първата инстанция за неговото отстраняване. На следващо място, според въззивницата е налице противоречие в мотивите на съда относно предпоставките за уважаване на иска по чл.213 КТ, тъй като въпреки установяването на наличието им за целия процесен период, съдът е направил извод, че за целия период искът е основателен, но от друга страна е приел, че е погасен по давност и поради това е неоснователен, като се счита, че няма как иска едновременно да е основателен и неоснователен. В тази връзка се счита също, че решението е немотивирано по въпроса за наличието на погасителна давност на основание чл.358.ал.2, т.2 КТ, като съдът не е съобразил, че недопускането до работа е поради неизпълнение от работодателя на Разпореждането на Бюрото по труда и трудовият договор на ищцата не е бил прекратен, поради което се счита, че самият начин на трудоустрояване предопределя дължимостта на обезщетението за целия период от време. Счита се също, че в тази част решението на НРС е постановено в противоречие с чл.115, б.“ж“ ЗЗД, тъй като съдът е следвало служебно да изиска справка от архива на НРС и БОС за всички образувани от ищцата дела за същата претенция, като тази липса е довела до необоснованост на фактическите изводи и до необходимост от служебно прилагане на посочените императивни норми. В тази връзка се иска от въззивния съд да изиска служебно или да извърши справка и за следните дела, водени от М. Д. – гр.д.№ 379/2008 г. на БОС, гр.д.№ 1080/2013 г. на НРС и адм.д.№ 2105/2018 г. на БАдмС. Сочи се, че от тези дела и от приложените по настоящото дело доказателства се установява спирането на давностния срок и дължимостта на претендираното обезщетение за целия период, за което са изложени пространни съображения. На следващо място, въззивницата счита, че ако ответната Община дължи обезщетение за период от три години преди депозиране на исковата молба, то обезщетението следва да се определи за три години преди 20.08.2019 г., като към същия период следва да се присъедини предходния тригодишен период от депозираната искова молба по посоченото адм.дело № 2105/2018 г. на Адм.съд-Бургас, което присъединява неизтекъл давностен срок от 03.08.2015 г. до настоящия момент. Сочи се, че за периода преди тази дата погасителната давност не е изтекла, тъй като е била спирана, поради депозираните жалби, искови молби и образувани производства от Д. със същото основание, които макар и нередовни са били основание за спиране на давността по чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Във въззивната жалба се сочи, че районният съд е допуснал очевидна фактическа грешка в протокола, като е посочил за заявено от процесуалния представител на Д., че е дължима като обезщетение сума от 8000 лв., като се счита, че очевидно е пропусната една цифра, което е видно от писменото й становището за размера на претенцията – дължимото обезщетение за целия процесен период се равнява на 87 946.86 лв., а дължимата мораторна лихва възлиза на 12 626 лв. и започва да се начислява от 20.08.2019 г.

В заключение, моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в 3 обжалваните му части и да осъди ответника да й заплати обезщетение в размер на брутните трудови възнаграждения за **** за периода от 26.02.2021 г. до деня на допускане на ищцата до работа, както и да отмени решението в частта за разноските. Моли, с оглед на този резултат и на основание чл.128а КТ въззивният съд да задължи Община Несебър да оформи трудовото правоотношение с ищцата Д. съгласно Разпореждането на Бюрото по труда. Към въззивната жалба са приложени писмени доказателства.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемияответник Община Несебър, с който въззивната жалба на М. Д. е оспорена като недопустима. Сочи се, че тригодишния давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ е започнал да тече от 16.11.1990 г., когато ищцата е получила предписанието на здравния орган по трудострояване, като правото на иск по чл.317 и чл.217 КТ е обусловено от давностния срок, чието изтичане го погасява, поради което изтичането на срока се явява абсолютна процесуална пречка за разглеждането на иска и претенцията следва да бъде отхвърлена като недопустима.

ІІ. С въззивната жалба на Община Несебър първоинстанционното решение се обжалва в осъдителната и установителната му части, с която Общината е осъдена да заплати на Д. обезщетение за недопускането й до работа и за признаване на трудов стаж за процесния период, като в тези части решението се счита за неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно тълкуване на факти и доказателства и при допуснати съществени процесуални нарушения. На първо място се счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като с решение № 290/17.12.2001 г. по гр.д.№ 43/2000 г. на НРС е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. срещу Общинска поликлиника-Сънчев бряг, понастоящем „Медицински център д-р Димитър Пеев“, иск за осъждане на поликлиниката да изпълни разпореждането на Бюрото по труда и да допусне ищцата до работа, както и да й заплати обезщетение, считано от 15.11.1990 г. При това, според въззивника, районният съд е следвало да прекрати делото, но вместо произнасяйки се по същество съдът е допуснал съществено процесуално нарушение и е постановил незаконосъобразен акт. На следващо място се сочи, че въззивната жалба е недопустима, поради липса на пасивна легитимация, тъй като Община Несебър, дори и като едноличен собственик на преобразуваното лечебно заведение, не се явява работодател на ищцата. На следващо място се счита, че НРС неправилно и необосновано е приел, че за времето от 26.02.2018 г. до 26.02.2021 г. давностният срок по чл.358, ал.2, т.2 КТ не е изтекъл, но за времето от 16.11.1990 г. до 25.02.2018 г. давността е изтекла. В тази връзка се сочи, че жалбоподателката е трудоустроена с ЕР на ТЕЛК № 25/25.10.1988 г., въз основа на което е издадено разпореждането на Бюрото по труда от 01.10.1990 г. по чл.98, ал.1, т.3, вр. ал.2 и чл.99 КТ (отм.), което е получено в Морски санаториум към поликлиниката на същата дата, т.е. тригодишният рок по чл.358, ал.1, т.3 КТ, в който Д. е могла да претендира обезщетение за трудоустрояване е започвал да тече от тази дата и от този момент правото й е станало изискуемо (чл.217 КТ) и е могло да бъде упражнено, като срокът за предявяване на претенцията й отдавна е изтекъл към 26.02.2021 г. В този смисъл, въззивникът счита, че в 4 противоречие с нормата на чл.217 КТ съдът неправилно е приел, че давностният срок е започнал да тече от момента, в който работникът не е бил допуснат до работа, както и неправилно е отхвърлил възражението му за погасяване по давност на цялото вземане.

Счита се неправилен и извода на НРС за наличие на предпоставките по чл.213, ал.2 КТ, доколкото след решението по гр.д.№ 43/2000 г. по описа на НРС не са настъпили нови обстоятелства, а именно ново разпореждане на здравен орган. За неправилен се счита и извода на съда, че трудовият договор на ищцата е бил сключен като срочен и след изтичането на срока се е превърнал в такъв за неопределено време по арг. чл.69 КТ, като се заявява, че доказателствата по делото недвусмислено сочат, че не е налице трудов договор и няма доказателства ищцата да е продължила да работи след изтичането на уговорения срок, а също така и че длъжността е била свободна, като не е доказано и спазване на изискването на чл.62 КТ относно формата за действителност на трудовия договор, поради което не е налице трудово правоотношение. Според въззивника, не е налице и втората предпоставка на чл.213, ал.2 КТ – работникът да не е бил допускан от работодателя до работното си място, предвид липсата на валидно трудово правоотношение, но въпреки това НРС се е позовал единствено на изявленията на ищцата и в противоречие с всички доказателства необосновано е приел, че е налице субективното й право на обезщетение за периода 20182021 г. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло исковата претенция. Не се правят доказателствени искания.