Решение № 2253 от 15.04.2020, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е

№ ........./15.04.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през 2020 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ секретар Алина

Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 5442 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 41807 от 21.08.2018 г. постановено по гр.д. № 8962/2013 г. на СРС, 50 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, че Г.П.Г., дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата 1 260.85 лв. със законната лихва от 10.10.2012 г. доокончателното й плащане, като стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот-апартамент №5 в гр.София, район Слатина, ул.********, по абонатен №354305, за периода м.09.2009 г.-м.04.2012 г., за която сума е издадена Заповед от 12.10.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№20699/2012 г.на Софийски районен съд, III г.о., 84 състав, като е отхвърлен предявения иск за сумата 1302,74 лв. (над дължимите 1 260,85 лв. до пълния размер на иска от 2 563,59 лв.), както и е признато за установено още, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, че Г.П.Г. дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата 209.04 лв.- мораторна лихва за периода 31.10.2009 г.-21.09.2012 г., закоято сума е издадена Заповед от 12.10.2012 г. за изпълнение на парично задължение почл.410 ГПК по ч.гр.д.№20699/2012 г. на Софийски районен съд, III г.о.-84 състав, катоОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата 117,21 лв. (над уважената част от иска-209,04 лв. допълния му размер от 326,25 лв.). С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът Г.П.Г. да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от сумата 417.46 лв.-разноски по делотов исковото производство, и сумата 144,71 лв.-разноски в заповедното производство. Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Т.с.” ЕООД.

Това решение е обжалвано в срок от ответник Г.П.Г. в частите, в които исковете срещу него са били уважени, и в частта за разноските. С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния и на процесуалния закон. Конкретно се правят оплаквания за недопустимост поради несъбиране на дължимата от ищеца държавна такса по предявените искове за главница и лихви, също и за неправилност поради липса на доказателства за дължимост на исковите суми поради недоказване наличието на облигационно отношение между страните, липсата на убедителни писмени доказателства, които да обосноват извод за дължимост на претендираните от ищеца суми, не се установявало и изправността на уредите, чрез които е извършвано измерването на топлинна енергия (ТЕ) през процесния период, със суми за връщане са прихванати стари задължения, извън процесния период, липсата на отчетните документи и невъзможност за прилагане служебно начисляване на топлинна енергия /ТЕ/, поради което не следвало да бъде обсъждана СТЕ която е дала заключение само по документи от ищеца и третото лице-негов помагач, непредставянето на фактури или други отчетни документи, подписани от ответника, поарди което не следвало да се съобразяват приетите по делото СТЕ и ССчЕ, че липсвали документи за метрологична проверка на топломера и, че нямало качествени параметри на услугата, за нарушение на чл.62 от ЗЗП за доставяне на непоискана енергия/услуга, за липсата на методика за определяне на ТЕ поради отмяна на методиката за дялово разпределение с решение от 13.04.2018 г. по а.д.№ 1372/2016 г. на ВАС, 4 –то отд. Относно вземането за лихва за забава вързява за липсата на публикуване на фактурите в сайта на дружеството или по друг начин, при което ответникът не е изпаднал в забава. Претендира за присъждане на разноските по делото, оспорват правото на ищеца на юрисконсултско възнаграждение. Излага доводи, че юрисконсулта на ищеца полага труд при него, не е адвокат и за възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК е неприложима Наредба № 1/2004г.

Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.” ЕООД не са дали писмен отговор по въззивната жалба, в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба слезд този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПКГПКГПСГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо. Дължимата от ищеца държавнатакса е биласъбрана надлежно в първоинстанционното производство по предявените искове, съгласно определението от 15.03.2013 г., според цената на обективно съединените искове-общо 152,54 лв., при което не се констатира такава нередовност, както твърди с жалбата ответника.

Въззивната жалба на ответника е насочена срещу първоинстанционно решение в частите, в които исковете срещу него са били уважени.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предметът на проверка на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба относно преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите такива, както и относно приетото и кредитирано от СРС заключение на съдебно-техническа експертиза, и несъгласието на ответника с нея.

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка на ТЕ при договор при Общи условия, обвързващи ответницата като собственик на жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището му, установети от приетата по делото съдебно-техническа експертиза и писмени доказателства за отчет и изравнителни сметки, представени от третото лице-помагач.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

Досежно правилността на първоинстанционното решение настоящият въззивен състав намира наведените от ответницата с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ответникът е съсобственик на апартамент № 5, находящ се в гр.София, район Слатина, ул.********по реда на ЗЖСК въз основа на реализирано право на строеж от ЖСК, удостоверето това право на собственост с нотариален акт за собственост върху жилище и гараж, построени върху държавно място от ЖСК „И********, гр.София, с №195/16.04.1998 г., том XIII, н.д.№1506/1998 г. на I-ви нотариус при СРС. За това жилище при ищеца се води партида на абонат с абонатен №354305 на името на Г.П.Г.. Това сочи, че ответникът се явяват потребители на ТЕ за битови нужди съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г. Така изградената договорна е продължила да съществува и за исковия период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната, нито че през исковия период ответникът е загубил правото на собственост върху жилището. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката, облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия - се създава по силата на закона. Страни по договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тези разпоредби са специални по отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. Видно от приложените по делото ОУ/2008 г., за процесния период ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна енергия, като обявяването им е и служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото не се твърди и не се доказва ответницата да е подала възражение по посочения ред.

Събраните по делото писмени доказателства сочат, че най-късно към есента на 2002г. сградата на етажната собственост ( ЕС) на ЖСК“И.“ е била топлоснабдена и "Топлофикация София" е доставчикът на ТЕ. С решение от 16.03.2000 г. ЕС на вх.Б, където е процесното жилище, е решила да сключи договор на услугата "топлинно счетоводство" с третото лице-помагач по делото, и да се монтират индивидуалните измервателни урежи на отоплителните тела в имотите на етажните собственици (изискване съгласно ЗЕЕЕ/отм./). Ответникът, придобивайки жилището през 1998 г., и невъзразявайки срещу ОУ за продажба на ТЕ на абонатите на "Т.С." ЕАД след това, придобива качеството на потребители на ТЕ и става страна в облигационното правоотношение с ищеца, съдържанието на което облигационно отношение се регулира от закона и Общите условия, които се считат приети от ответницата, доколко тя не са доказала, че е възразила срещу тях в срок. Към 2002 г. действа ЗЕЕЕ(отм.), който за първи път регулира договорните отоншение мужду доставчика на ТЕ, какъвто в случая е ищецът "Т.С." ЕАД, и потребителите на ТЕ за битови нужди, и в частност тези в сгради Етажна собственост- раздел V от ЗЕЕЕ отм. За възникване на това облигационно отношение и за правата и задълженията на страните по него, законът не е поставил като условие установяване законност на абонатната станция, доколкото съгласно същия закон, тя е собственост на топлопреносното предприятие-доставчик на ТЕ, и същото предприятие-ищецът има задължението да поддържа топлопреносната мрежа и нейните елементи в съотвествие с техническите изисквания и изискванията за безопасност -чл.102 от ЗЕЕЕ(отм., но в сила към 2002 г.). Общите условия на топлопреносните предприятия, одобрените от регулационната комисия, задължително се публикуват най-малко в един централен и един местен всекидневник, което по делото е установено. Те влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им без писмено приемане от потребителите, и в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат различни условия. Предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия различни условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. Данни за такива различни условия по делото няма.

За да уважи предавените искове за главница, и обусловения иск за мораторна лихва за забава, първоинстанционият съд не се е позовал на представените от ищеца фактури, а на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която е дала заключение и въз основа на документите , приети по делото- документите за отчет и изравнение от третото лице-помагач. Ето защо оплакването по въззивната жалба на ответниците за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд относно липсата на фактури, или тяхното невръчване на ответниците, се явява неоснователно. Изготвяни от щеца фактури като изготвени от него документи, нямат обвързваща доказателствена сила и ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно доставяне на претендираното количество ТЕ за исковия период за имота собствен на отвтеницата. Съдът не е основал решението си на едностранно съставените от ищеца фактури, а на други събрани и неоспорени доказателства, въз основа които може да бъде извършената преценката за реално доставената и потребена от ответницата ТЕ за исковия период- в случая съдът и СТЕ са съобразявали и приетите по делото съставени от третото лице индивидуални справки за отопление и топла вода и за дялово разпределение, документи за главен отчет, подписан от ответната страна, протокол за неосигурен достъп от