Определение № 268 от 26.06.2026, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 268 гр. Пловдив, 26.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно частно търговско дело № 20265001000294 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал.1 във вр. с чл.407,ал.1 от ГПК .

Образувано е по частна жалба на “СиЕйч (Люксембург)” САРЛ ( CH (Luxembourg)SARL),частно дружество с ограничена отговорност,учредено и съществуващо съгласно законите на Великото херцогство Люксембург,със седалище и адрес на управление в гр.Люксембург,ул.”Никола Бове”№2А, L1253, регистрирано в Търговския и дружествен регистър на Люксембург под н о м е р B289822,подадена чрез адв. И. Я.,против разпореждане №1569/22.05.2026 г.,постановено по ч.т.д.№310/2026 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIX-ти състав,с което е отхвърлена молбата по чл.405 от ГПК на същото дружество,подадена чрез адв. И. Я.,за издаване на изпълнителен лист срещу П. Н. Б.,ЕГН ********** от гр.*,лично и в качеството му на ЕТ “Б. - П. Б.”,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление *,въз основа на решение от 05.12.2025 г. по арб. д. №5/2025 г. на Арбитражен съд при Стопанска асоциация-гр.Пловдив,за осъждане да плати сумите от 22 665,28 евро,представляващи договорна неустойка за периода от 20.06.2022 г. до 20.06.2025 г. по договор за бизнес кредит клиентски №**** от 31.01.2020 г. и 564,42 евро разноски в арбитражното производство.

В частната жалба се поддържа,че обжалваното разпореждане е неправилно и необосновано,постановено в противоречие с действащото българско законодателство и практиката на съдилищата.Изложен е довода,че първоинстанционният съд неправилно и приложил разпоредбата на чл.405,ал.5 от ГПК,като е излязъл извън рамките на допустимата проверка в това едностранно производство.Оспорен е като неправилен аргумента на 1 първоинстанционния съд,че поради заличаването на ЕТ от Търговския регистър,същият губи качеството си на търговец със задна дата и че дългът се трансформира в потребителски.Наред с това се поддържа,че за да обоснове неарбитруемост на спора,окръжният съд е направил недопустим фактически и правен анализ на качеството на длъжника,приемайки,че ЕТ “Б. - П. Б.” на практика действа като “потребител” по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП.Заявено е, че едноличният търговец по дефиниция е търговец по смисъла на ТЗ и сключването на договор за “бизнес кредит” от регистриран търговец създава оборима презумпция,че сделката е търговска.От друга страна,според частния жалбоподател,самият факт,че лицето е било регистрирано към момента на сключване на договора за бизнес кредит като търговец и е използвало тази своя форма за получаване на финансиране,изключва презумпцията за потребителско качество.Посочва заедно с това,че според практиката на ВКС,качеството “потребител” се определя от целта на договора,а в случая изрично било отразено в договора,че целта на кредита е за оборотни средства на ЕТ.Счита още,че кредиторът не може и не следва да носи отговорност за това дали кредитополучателят реално е развил търговска дейност след усвояване на кредита или не е изпълнил задълженията си по ЗСч за обявяване на ГФО.

В частната жалба е изложен и аргумента,че съдът е лишен от процесуална възможност в едностранно,безспорно производство, каквото е това по издаване на ИЛ,да събира доказателства и да прави фактически изводи за действителната икономическа цел на кредита и обема на търговската дейност на длъжника.Според частния жалбоподател,като е направил това,съдът драстично е нарушил правото на защита на кредитора.

В частната жалба се поддържа и аргумента,че съдът неправилно е отказал издаване на изпълнителен лист с мотиви,че към датата на сезиране на държавния съд с молбата по чл.405 от ГПК арбитражната институция не е била регистрирана по новия ред на чл.6а от Закона за арбитража.Като неправилни и несъобразени с материалите по делото са оспорени и констатациите на ОС-Пловдив относно съобщението за цесия по чл.99,ал.3 от ЗЗД,като се поддържа,че кредиторът е изпълнил изцяло задължението си за нотификация.Освен това частният жалбоподател счита,че изводите на съда относно същото съобщение са формирани при съществено нарушение на процесуалния закон-при превишаване правомощията на съда в производството по чл.405 от ГПК да извършва единствено ограничена формална проверка дали представеното решение е редовно от външна страда и дали спорът е арбитруем.Счита,че въпросът дали вземането е прехвърлено надлежно и дали длъжникът е уведомен е въпрос по съществото на делото,който е бил изследван и окончателно решение от сезирания арбитражен орган,чието решение е влязло в сила и съставлява валидно изпълнително основание.

На база горните аргументи е поискано в частната жалба да бъде отменено като неправилно разпореждане №1569/22.05.2026 г.,постановено по ч.т.д.№310/2026 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIX-ти състав и да бъде разпоредено издаването на изпълнителен лист за присъдените с 2 арбитражното решение суми.

Пловдивският апелативен съд провери допустимостта на частната жалба,както и допустимостта и законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията на частния жалбоподател,прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:

Частната жалба е подадена в законния двуседмичен срок по чл.407,ал.1 от ГПК и изхожда от процесуално легитимирана страна /от молителя в първоинстанционното производство/,имаща правен интерес да обжалва конкретното разпореждане с оглед постановения с него краен резултат по разгледаната молба,основана на разпоредбата на чл.405,ал.3 във вр. с чл.404,т.1 от ГПК.Наред с това самият обжалван съдебен акт подлежи на инстанционен контрол съгласно чл.407,ал.1 от ГПК.С оглед на всичко това,частната жалба е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество,частната жалба е неоснователна,като съображенията на настоящия съд в тази насока са следните:

Производството по ч.т.д.№310/2026 г. по описа на ОСПловдив,ТО,XIX-ти състав е образувано по молба на “СиЕйч (Люксембург)” САРЛ

(CH

(Luxembourg)SARL),частно дружество с ограничена отговорност,учредено и съществуващо съгласно законите на Великото херцогство Люксембург,регистрирано под №B 2 8 9 8 2 2 в Търговския и дружествен регистър на Люксембург,с която е поискано на основание чл.405,ал.3 от ГПК във вр. С чл.51 от Закона за арбитража да бъде издаден изпълнителен лист в полза на дружеството-молител срещу П. Н. Б. с ЕГН **********-лично и в качеството му на ЕТ “Б. - П. Б.” с ЕИК *********,въз основа на влязло в сила осъдително решение от 05.12.2025 г.,постановено по арбитражно дело №5/2025 г. на Арбитражен съд при Стопанска асоциациягр.Пловдив.

С обжалваното разпореждане №1569 от 22.05.2026 г.,постановено по ч.т.д.№310/2026 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XIX-ти състав,молбата на горното дружество по чл.405 от ГПК е отхвърлена.Основните аргументи за отхвърлянето й са,че заемополучател по договора за кредит,въз основа на който е издадено представеното с молбата по чл.405 от ГПК осъдително арбитражно решение,е физическото лице П. Б.,а сумата по договора е ползвана за лични негови нужди,което го определя като потребител по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП,а съгласно чл.19 от ГПК предмет на арбитражно споразумение не може да бъде спор,по който една от страните е потребител по смисъла на посочения параграф и поради това постановеното арбитражно решение от 05.12.2025 г. е нищожно на основание чл.47,ал.2,т.3 от Закона за арбитража,което пък е основание да се откаже издаване на изпълнителен лист по силата на чл.405,ал.5 от ГПК.

Тези аргументи на окръжния съд се споделят от настоящата инстанция,която също формира извод,че в случая следва да бъде отказано издаването на изпълнителен лист по силата на чл.405,ал.5 от ГПК,а конкретните доводи на апелативния съд в тази насока са следните:

3

Поначало в производството по издаване на изпълнителен лист съдът извършва проверка дали документът,въз основа на който се иска издаване на изпълнителен лист,е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето,против което се иска издаването му.В случая,с подадената от горното дружество молба е представено арбитражното решение,въз основа на което е поискано издаването на изпълнителен лист-решение от 05.12.2025 г. по арб.д.№5/2025 г. на Арбитражен съд при Стопанска асоциация-гр.Пловдив,с което е са осъдени П. Н. Б. с ЕГН ********** с постоянен адрес в гр.* и Едноличен търговец П.

Н. Б. с фирма ЕТ “Б. - П. Б.” с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление *,да заплатят на “СиЕйч (Люксембург)”САРЛ (C H (Luxembourg) SARL) /т.е. на дружеството,подало молбата по чл.405,ал.3 от ГПК и имащо качеството на настоящ частен жалбоподател/ сумата от 22 665,28 евро,представляваща неустойка за забава съгласно чл.2.3,б. (c) и (d) от договор за бизнес кредит с клиентски №**** от 31.01.2020 г. с нотариална заверка на подписите,с рег.№*** от 31.01.2020 г. по описа на нотариус С. Х.,вписана в Нотариалната камара с рег.№***,с район на действие РС-Пловдив,за периода от 20.06.2022 г. до 20.06.2025 г.,както и сумата от 1103,91 лв. разноски по арбитражното дело.Така представеното арбитражно решение е редовно от външна страна-изготвено е в писмена форма,подписано е и съдържа реквизитите, регламентирани в чл.41,ал.1 и ал.2 от ЗМТА /сега със заглавие Закон за арбитража/.Това решение е и окончателно,като са представени и доказателства за връчването му на страните-ищец и ответник в арбитражното производство,с уточнението,че данните за извършени връчвания на ответника П. Б. в качеството му на ЕТ не следва да бъдат отчитани поради обстоятелството,че същия,съгласно публично достъпните данни в ТР,е заличен като ЕТ още през 2020 г. и не е имал това качество към момента на постановяване на арбитражното решение.В обобщение,представеното арбитражно решение може да бъде прието за редовно от външна страна и за влязло в сила съгласно чл.41,ал.3 от Закона за арбитража.

Същевременно,когато е сезиран с молба за издаване на изпълнителен лист на основание арбитражно решение,както е в процесния случай,съдът е длъжен да съобрази и разпоредбата на чл.405,ал.5 от ГПК,съгласно която съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл.47,ал.2 от Закона за арбитража решения.Това означава,че в производството по молба за издаване на изпълнителен лист на база арбитражно решение,съдът в това производство не само разполага с процесуална компетентност,но има и задължение да провери служебно действителността на арбитражното решение от гледна точка на разпоредбата на чл.47,ал.2 от Закона за арбитража,т.е. да провери дали спорът,по който е постановено решението,е арбитруем,доколкото същата алинея /в случая-в действащата й редакция към момента на постановяване на процесното арбитражно решение/ предвижда нищожност на арбитражното решение,ако то е постановено по спор,предметът на който не подлежи на решаване от арбитраж.Именно за целите на тази проверка и свързаното с нея установяване на характера на конкретния арбитражен спор,е било оправдано и допустимо 4 съдът да изиска от молителя представянето на договора,послужил като основание на претенцията,с която е бил сезиран арбитражния съд по конкретното арбитражно дело,а и наред с това,отново с оглед извършването на тази проверка,е допустима и осъществената от съда служебна проверка в ТР по партидата на ЕТ “Б. - П. Б.”,ЕИК *********,още повече,че поначало съдът при наличие на данни за ЕИК на търговеца,е длъжен сам да извърши проверката на вписани в търговския регистър обстоятелства относно търговеца,без да има право да изисква доказването им от страните /или страната/ в съответното съдебно производство.

По същество в случая,за да прецени дали конкретният спор е арбитруем и оттам да формира извод нищожно ли е представеното арбитражно решение,съдът следва да провери дали става дума за спор с потребител по смисъла на смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП,защото ако това е така,то арбитражното решение ще е нищожно по смисъла на чл.47,ал.2 от ЗА,предвид забраната на чл.19,ал.1 от ГПК спорове с потребители по §13,т.1 от ДР на ЗЗП да бъдат решавани от арбитражен съд.Съгласно съдържащата се в посочения параграф легална дефиниция на понятието “потребител”,такъв е всяко физическо лице,което придобива стоки или ползва услуги,които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице,което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.В случая заемодател по договора за заем с клиентски №**** от 31.01.2020 г.,на който е основана предявената пред арбитражния съд претенция за неустойка,е дружеството “Лено”АД с ЕИК 203217465 /впоследствие прехвърлило на дружеството-настоящ частен жалбоподател вземанията си по този договор със сключен помежду им договор за цесия 19.11.2024 г./,а заемополучател по договора е П. Н. Б. с ЕГН **********,но в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ “Б. - П. Б.” с ЕИК *********.Същото физическо лице е посочено в договора и като “солидарен длъжник и “ипотекарен длъжник”.Непротиворечиво и последователно в съдебната практика се приема,че физическото лице и регистрираният от него едноличен търговец не съставляват различни правни субекти и че имуществото на едноличния търговец е неразделна част от имуществото на физическото лице.Това наложено в съдебната практика становище изцяло се споделя от настоящия състав и го мотивира да приеме,че съществуващото към момента на сключване на договора търговско качество на заемополучателя по договора /а именно качеството му на ЕТ/,само по себе си не изключва неговото качество на потребител по смисъла на посочения параграф.Последното качество се извежда от съдържанието на договора и по-специално от целите,за които е уговорено да се използва заема по този договор.В тази връзка,от съдържанието на горния договор,макар да е означен в заглавната му част като договор за “бизнес кредит”, е видно,че не е предвидено използването на каквато и да е част от кредита за стопанско финансиране на дейността на едноличния търговец-заемополучател.Посочените в чл.2.1. цели на финансиране включват погасяване на задължения на физическото лице П. Б. относно такси за юридическо и административно обслужване,за извършване 5 на експертна оценка на имуществото му,за изплащане на негов данък върху недвижим имот,за погасяване на негови задължения към община Пловдив за такса битови отпадъци и най-накрая-за “оборотни средства”,без да е направена каквато и да е конкретизация,от която да се извлече извод,че се касае за предназначение на кредита за оборотни средства за търговската дейност на едноличния търговец.Наред с това,верни и съответстващи на обективната действителност са констатациите,направени в мотивната част на обжалваното разпореждане,че регистрацията на П. Б. в търговския регистър като ЕТ е извършена само четири дни преди сключването на договора за заем от 31.01.2020 г. и няма никакви данни същият преди сключване на договора да е развивал търговска дейност,както няма данни за осъществяване на такава дейност и след това до момента на заличаването на ЕТ от регистъра,вписано на датата 10.06.2020 г. и извършено въз основа на заявление на ЕТ от 04.06.2020 г.,т.е. извършено по-малко от шест месеца след регистрацията на търговеца,в рамките на който период няма и никакви други вписвания по партидата на търговеца.При тези данни настоящият съд формира извод,че не се установява горният договор да е сключен от П. Б. и предоставеният заем да е ползван за целите на търговската дейност на посоченото физическо лице като едноличен търговец.Това определя и физическото лице-заемополучател като потребител по смисъла на пар.13,т.1 от ТР на ЗЗП и с оглед на това съдът счита,че в случая е налице неарбитруем спор по смисъла на чл.19,ал.1 от ГПК,което пък е основание за нищожност на арбитражното решение според разпоредбата на чл.47,ал.2 от Закона за арбитража и оттам е основание да се откаже издаването на изпълнителен лист на база същото арбитражно решение-чл.405,ал.5 от ГПК.