Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3709 от 07.07.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1738/2026
Вид
Определение № 3709
Подписан
07.07.2026
В сила
07.07.2026
Състав
Мария Иванова, Иво Дачев, Даниела Стоянова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3709 гр. София, 07.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Иво Дачев като разгледа докладваното от Иво Дачев Касационно гражданско дело № 20268002101738 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД, чрез адв. Ц., срещу въззивно решение № 193 от 19.11.2025 г. по гр. д. № 234/2025 г. на Апелативен съд – Бургас, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 1061 от 07.11.2022 г. по гр. д. № 70/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлен искът на банката по чл. 441, ал. 1 ГПК за присъждане на сумата от 136 641.12 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответника Я. В. Б. в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 709 на Камарата на ЧСИ, от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. д. № 553/2015 г., ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба на 17.01.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът „Банка ДСК“ ЕАД поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Моли касационното обжалване да бъде допуснато, обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск – уважен изцяло.

В изложението към касационната жалба се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

При твърдения за решаване на спора в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК, т.4, и Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, т.2, се поставят въпросите, създава ли сила на пресъдено нещо съдебното решение, постановено по реда на чл.435 ГПК относно законосъобразността на обжалваното 1 изпълнително действие, както и при обявяване на сделка за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД същата запазва ли действието си и имуществото счита ли се за собственост на приобретателя по отношение на всички с изключение на кредитора. В отделен пункт отново в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК се поставят и процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивния съд, свързани с доклада по делото и събирането на доказателства при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК, които са формулирани по следния начин: 1.Докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест в процеса, при допускане на доказателства и даване на указания при повторно разглеждане на делото сред връщане от ВКС? 2.При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд или при липса на доклад, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства? 3.Може ли основание за отхвърляне на иска да бъде недоказване на факт, който не е включен в предмета на доказване с доклада по делото? 4.Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест? 5.Може ли въззивният съд без да изготви нов доклад да приеме за недоказани факти, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване? 6. Длъжен ли е ищецът да доказва факти, които ответникът не е оспорил в срока за отговор на исковата молба? 7. Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК, във връзка с разпределяне на доказателствената тежест? Поддържа се, че по така поставените въпроси въззивното решение противоречи на постановките на тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и на казуалната практика на отделни състави на ВКС, обективирана в решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 341 от 06.12.2011 г. по гр. д. № 252/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и с решение № 196 от 16.03.2017 г. по т. д. № 1887/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ВКС, ІV г.о.

Наред с посочените, като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, са поставени и следните въпроси: При връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания на ВКС за излагане на мотиви по материалноправен въпрос, който не е бил включен като спорен, длъжен ли е въззивният съд при повторното разглеждане да даде указания за излагане на твърдения и за ангажиране на доказателства, както и да допусне събиране на нови доказателства за установяване на факти, които са във връзка с този въпрос? Може ли въззивният съд да откаже събиране на нови доказателства, ако те са представени своевременно след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане и са относими към въпрос, който не е бил спорен в инстанциите по същество и е указан за първи път от ВКС?

Решението на съда, с което се потвърждава отказ на съдебен изпълнител да извърши определено изпълнително действие, задължително ли е за съдебния изпълнител и длъжен ли е той да се съобрази със същото при повторно искане от взискателя за извършване на същото изпълнително действие без да е налице изменение на фактическата обстановка и на 2 приложимото право?

На последно място, в изложението към касационната жалба на „Банка ДСК“ ЕАД се сочи и хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл.

280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касация Я. В. Б. чрез процесуалния си представител адв. Ш. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор.

Третото лице-помагач на страната на ответника „Лев Инс“ АД изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Обжалва се въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативния съд в гр. Бургас с дадени задължителни указания, след касиране на предходното въззивно решение поради явна необоснованост на извода за наличие на причинна връзка между незаконосъобразното принудително изпълнение от страна на ответника, действащ като ЧСИ, и твърдяната вреда за ищеца, както и поради липса на мотиви.

При повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК и с предмет – заплащане на обезщетение в размер на 136 641.12 лв. за причинените вреди на ищцовата „Банка ДСК“ ЕАД във вид на пропуснати ползи, чрез извършената от ответника ЧСИ Я. Б. публична продан на недвижим имот.

Въззивният съд е намерил от фактическа страна за безспорно, а и установено от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, че ищцовата „Банка ДСК“ ЕАД е кредитор на „Сан Сити“ ООД с вземания в общ размер на 15 545 594.66 лв. към 25.11.2016 г. Въз основа на изпълнителен лист от 24.06.2013 г. за сумата от 34 484 евро главница по договор за кредит от 29.08.2006 г., заедно с присъдени лихви и разноски, по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано изп. дело № 892/2013 г. на ЧСИ Н. срещу длъжника „Сан Сити“ ООД.

Впоследствие са присъединени и други вземания на същия взискател. На 15.12.2016 г. в рамките на това изпълнително производство е вписана възбрана върху имот с идентификатор ......................, находящ се в [населено място],[жк]и представляващ бистро с площ от 296.85 кв.м.

Още на 29.04.2013 г. е вписан апорт на търговското предприятие на Сан Сити“ ООД в „ЕФГ Билд Груп“ ЕООД, включващо няколко недвижими имота, сред които и процесният. На 12.09.2013 г. е вписан особен залог на търговското предприятие на „ЕФГ Билд Груп“ ЕООД в полза на „Таурус 2001“ ЕООД, за обезпечаване на вземания за главница по договор за заем в размер на 400 000 евро и 1 200 000 евро неустойка. На 21.11.2013 г. е вписано частично заличаване на особения залог по отношение на процесния имот, а на 18.08.2015 г. е вписано пристъпване към изпълнение по особения залог.

На 24.10.2013 г. е вписана искова молба, с която „Банка ДСК“ ЕАД предявила иск по чл. 135 ЗЗД срещу „Сан Сити“ ООД и „ЕФГ Билд Груп“ ЕООД, а на 17.11.2016 г. е вписано и 3 влязлото в сила на 20.10.2016 г. решение № 403/10.02.2015 г. по гр. д. № 444/2013 г. на Окръжен съд -Бургас, с което апортът на търговското предприятие на длъжника „Сан Сити“ ООД от 29.04.2013 г. е обявен за относително недействителен спрямо банката-кредитор.

Докато тече исковото производство по Павловия иск, по молба на „Таурус 2001“ ЕООД с приложен изпълнителен лист за сумата от 2000 лв., частично вземане от главница с пълен размер от 400 000 евро, е образувано изп. д. № 553/2015 г. на ЧСИ Б., ответник по настоящото дело. Въз основа на вписаното пристъпване към изпълнение по особения залог от 07.08.2015 г., с молба от 04.12.2015 г. взискателят „Таурус 2001“ ЕООД е поискал на основание чл. 456 ГПК във връзка с чл. 32 от ЗОЗ в качеството си на пристъпил към изпълнение обезпечен по Закона за особените залози кредитор, да получи удовлетворение в рамките на същото принудително изпълнение на цялото вземане от 400 000 евро главница, както и на това от 1200000 евро неустойка, произтичащи от същия договор. С постановление от 07.12.2015 г. ЧСИ Б. присъединил посочените вземания. На 18.12.2015 г. по молба на ЧСИ Б. е вписана възбрана върху процесния имот, който бил изнесен на публична продан. С постановление за възлагане от 16.11.2016 г. имотът е възложен на купувача „Д.“ ЕООД за сумата 136 641.12 лв., която сума била разпределена на взискателя „Таурус 2001“ ЕООД.

След проданта на имота, с разпореждане от 25.09.2018 г. по изп. д. № 892/2013 г. ЧСИ Н. отказал да продължи изпълнението срещу същия имот, като приел, че правата на приобретателя „Д.“ ЕООД по изп. д. № 553/2015 г. на ЧСИ Б., са противопоставими на „Банка ДСК“ ЕАД. Жалбата на банката срещу този отказ, депозирана по реда на чл. 435 ГПК, е оставена без уважение с решение от 12.02.2019 г. по гр. д. № 45/2019 г. на Бургаския окръжен съд.

Междувременно дружеството-длъжник „Сан Сити“ ООД е изпаднало в несъстоятелност, като всички вземания на банката са включени в списъка на приетите вземания по чл. 686, ал.

1, т.1 ТЗ.

При тези данни за да отмени първоинстанционното решение и вместо него да отхвърли изцяло предявения иск на „Банка ДСК“ ЕАД с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че съдебният изпълнител Б. не е имал правомощия да присъединява вземанията на „Таурус 2001“ ЕООД в размер на 400 000 евро и 1 200 000 евро по изп. д. № 553/2015 г., тъй като те не са били установени със сила на пресъдено и нещо и за тях в полза на кредитора не е бил издаден изпълнителен лист, с оглед редакцията на чл. 32 от ЗОЗ в редакцията му преди измененията, в сила от 30.12.2016 г., но тези негови действия не се намират в причинна връзка с твърдяните от ищеца вреди. Въззивният съд е отграничил, че с исковата молба, молбата уточнение от 02.03.2022 г. и със становището си от 20.05.2022 г. ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е обосновал настъпването на вредите по два различни начина. От една страна в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че взискателят „Таурус 2001“ ЕООД не е бил кредитор с обезпечено вземане, тъй като вписаното пристъпване към изпълнение по особения залог е било впоследствие заличено, и следователно съдебният изпълнител не е следвало да разпределя никакви суми в полза на това дружество от проданта на процесния недвижим имот. И ако този имот изобщо не бе 4 изнасян на публична продан, то ищецът щеше да се удовлетвори от стойността му. От друга страна, с уточнението (на л.91 от делото) и становището на л. 183, вредата е очертана като пропусната полза, от която банката е лишена чрез лишаването й от възможността да продаде същия имот, но в рамките на друго принудително изпълнение, а именно – това по изп. д. № 892/2013 г. на ЧСИ Н.. По силата на съдебното решение, с което искът по чл. 135 ЗЗД е бил уважен, банката е можела да насочи изпълнение срещу имота, но тъй като същият бил продаден междувременно на трето лице на публична продан в паралелно развило се индивидуално принудително изпълнение, банката вече не можела да насочи изпълнение срещу имота, независимо от вписаната искова молба.