Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Разпореждане № 570 от 27.07.2026, Районен съд - Първомай

Съд
Районен съд - Първомай
Дело
Частно гражданско дело 355/2026
Вид
Разпореждане № 570
Подписан
27.07.2026
Състав
СОФИЯ СТЕФАНОВА ТЮТЮНДЖИЕВА

Цитирани разпоредби

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 570 гр. Първомай, 27.07.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Частно гражданско дело № 20265340100355 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 417 ГПК.

Подадено е заявление по чл. 417 ГПК от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Н. Е. П. за заплащане на следните суми: 10333,81 евро – предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № *** от 17.09.2025 г., 1569,96 евро – договорна лихва за периода 25.12.2025 г. – 09.06.2026 г., и 99,81 евро – мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 25.12.2025 г. – 25.06.2026 г., ведно със законната лихва върху главницата от 02.07.2026 г. до окончателното изплащане на вземането.

От представения Договор за потребителски кредит № *** от 17.09.2025 г. се установява, че банката е предоставила на длъжника кредит в размер на 15329,09 лв.

Уговорено е кредитът да се върне на 60 месечни вноски, 59 от които в размер на 649,82 лв. и една – в размер на 650,23 лв., в срок до 25.09.2030 г., или общо 38989,40 лв., включващи плащания по главницата, застрахователна премия в размер на 5198,13 лв. и договорна лихва в размер на 18462,18 лв. Процентът, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 28,86 %, а годишният процент на разходите – 32,59 %. С уведомление за предсрочна изискуемост, връчено на длъжника на 09.06.2026 г., кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на три поредни месечни вноски – на 25.12.2025 г., 25.01.2026 г. и 25.02.2026 г. По договора за кредит длъжникът е извършил плащания в общ размер на 664,86 евро (1300,35 лв.).

В разглеждания случай правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал. 1 ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 7.2.2 от договора за потребителски кредит е посочено, че когато потребителят е избрал да сключи застраховка с посредничеството на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка сума, се превежда от кредитора за сметка на потребителя по банкова сметка на съответния застраховател. В случая за застраховка *** длъжникът се е задължил да заплати застрахователна премия в размер на 5198,13 лв., платима заедно с вноските по кредита. Тази сума обаче не е част от главницата – заетата сума, а е разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

В тази връзка тя може да се претендира въз основа на договора за кредит, доколкото е 1 начислена съгласно клаузи от същия, но не като главница, както в процесния случай, а като премия съгласно посоченото в договора. Поради това, дори заемодателят да е заплатил застрахователната премия, съдът намира, че клаузата за заплащане на застраховка е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя с цена, съставляваща около 1/3 от предоставената в заем сума, прибавена към общия дължим размер на кредита, като същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. От това следва, че в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т.

19 ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че за да отговаря на изискванията на закона, застраховката по кредита следва да е уговорена като допълнителна услуга, различна от главницата, при ясни условия, да бъде включена в размера на ГПР и длъжникът да има възможност да избере застрахователя, при който да я сключи. Ето защо и предвид създаденото значително неравновесие между правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че клаузата за заплащане на застрахователна премия по застраховка *** се явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Освен това, съдът намира, че на потребителя не е представена пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита. В случая е нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Както беше посочено по-горе, определеният в договора ГПР е в размер на 32,59 %, но не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумата за застрахователна премия в размер на 5198,13 лв. е приета за разход по кредита, какъвто реално представлява, или като част от главницата, което е незаконосъобразно. Поради това с уговарянето на застраховка на стойност приблизително 30 % от размера на кредита и периода на предоставяне на заема, съдът намира, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на кредитното съглашение по смисъла на чл. 22 ЗПК, и е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен, ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но отразеният в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, в което е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В горецитираното решение Съдът на ЕС е задал още един критерий, въз основа на който разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита“ – когато те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Настоящият случай е именно такъв, доколкото предвидената застраховка е допълнителна услуга, която повишава стойността на кредита с около 1/3, а в същото време се финансира от кредитора като част от главницата и по този начин се оскъпява и с възнаградителна лихва. Поради изложеното могат да се приложат последиците, изведени в решението на СЕС, и 2 застрахователната премия се приеме като част от общите разходи по кредита. В случая това не е сторено, тъй като премията е включена в главницата, а не е третирана като разход. По тези съображения съдът намира, че по този начин се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а включването на застрахователната премия в погасителните вноски се превръща де факто в скрита допълнителна възнаградителна лихва. От това следва, че с прибавянето й към ГПР от 32,59 % е превишен предвиденият в закона максимален размер.

Същевременно съдът намира, че е допуснато и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в случая формално е посочен лихвен процент от 28,86 %, но липсва описание на условията за прилагането му. В тази връзка от конкретното съдържание на договора не е ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява, защото първоначално е отразена като размер на кредита сумата от 15329,09 лв., а впоследствие – общ размер на кредита от 20527,22 лв. Следователно потребителят е заставен да тълкува волята на банката, за да прецени върху коя от двете суми е начислена претендираната договорна лихва. Едва след оставяне на заявлението без движение става ясно, че застрахователната премия е част от главницата, т. е. възнаградителна лихва е начислявана и върху застрахователната премия. Тук е мястото да се изясни, че съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно лице (възнаградителна лихва), или предвидено отнапред в закона обезщетение за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава). По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще се явява уговорена във вреда на потребителя всяка клауза, задължаваща го да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено в случаите, когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не начисляването на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (чл. 367 – 368 КЗ). Поради това съдът намира, че положението на длъжника е значително по-неблагоприятно от това, в което би се намирал, ако беше сключил застраховката отделно. Доколкото обаче застрахователната премия не може да се смята за част от чистата стойност на кредита (законодателно понятие, което покрива значението на ползвания в банковата и търговска практика термин „главница“) или от неговия „общ размер“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПК, съдът приема, че е допуснато и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК при посочване на общия размер на кредита. С оглед всичко изложено и тъй като не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 ЗПК, на основание чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

Поради горното, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. След приспадане на извършеното плащане в размер на 664,86 евро (1300,35 лв.) от главницата на стойност 15329,09 лв. (7837,64 евро) искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист следва да бъде уважено за сумата от 7172,78 евро (14028,74 лв.).

С оглед установяването в рамките на настоящото производство, че договорната лихва и уговорката за заплащане на застрахователна премия в претендирания размер накърняват правата на потребителя, съдът счита, че искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист следва да бъде отхвърлено по отношение главницата за разликата над сумата от 7172,78 евро до пълния претендиран размер от 10333,81 евро и за договорната лихва в размер на 1569,96 евро.

3

Предвид недействителността на договора за потребителски кредит, не подлежи на връщане и начисленото обезщетение за забава в размер на 99,81 евро. Този извод е в съответствие с разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, които задължават съда да откаже издаването на заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това.

С оглед уважената част, на заявителя следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 121,94 евро, както и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 24,44 евро (определено на база сумата от 40,90 евро (80 лв.) съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 26 НЗПП).