Решение № 4859 от 24.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4859 гр. София, 24.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Мила Г. Димова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20241100501253 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20100413/14.08.2023г., постановено по гр.д. № 13526/2017г. по описа на Софийски районен съд, 155 с-в, съдът е осъдил Р. М. Я. да заплати на Т. Е. П. на основание чл.127, ал.2 ЗЗД сумата от 14195.90лв., представляваща половината от погасена от ищцата, в качеството на солидарен длъжник, сума по договор за кредит Експресо № 39851/13.11.2007г., сключен със „Сосиете Женерал Експресанк“ АД, платена за периода от 30.06.2010г. до 31.12.2016г., ведно със законната лихва от 06.03.2017г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлена претенцията за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 15462.90лв., като в полза на ищцата са присъдени разноски в общ размер на 1755.71лв., а в полза на ответника 65.55лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника, в която се поддържат доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че с оглед прекратяване на брака по взаимно съгласие и одобреното от съда споразумение, в което било изрично декларирано от страните, че нямали кредити придобити по време на брака, то били уредени отношенията и не следвало да се допуска ново преуреждане.

Счита, че първоинстанционният съд в нарушение на

1 съдопроизводствените правила приел за доказано, че средствата по кредита са разходвани за семейни нужди, съответно неправилно били кредитирани показанията на сина на страните, доколкото към момента на отпускане на кредита бил само на 11г., останал да живее с ищцата и бил финансово зависим от нея.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Т. Е. П., която оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния закон и съобразно ангажираните в производството доказателства. Поддържа, че предявеният иск е доказан по основание и размер, съответно - че релевираните от ответника възражения са недоказани. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, т.е. регресна претенция на платилия в повече солидарен длъжник, чийто фактически състав включва 1) наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение; 2) изрично уговорена или възникнала по силата на закона пасивна солидарна отговорност между длъжниците – чл. 121, ал. 1 ЗЗД; 3) извършено плащане на изискуемо задължение на стойност, надвишаваща припадащата се на платилия солидарен длъжник част, т. е. наличие на платено в повече над припадащата се част съгласно чл. 127 ЗЗД; 4) липса на уговорка между съдлъжниците в отклонение от презумпцията за равна задълженост. Доколкото установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима, то страната, която твърди, че е установено „друго“ във вътрешните отношения на съдлъжниците, следва в условията на пълно и обратно доказване да установи наличието и съдържанието на постигнатите уговорки.

Делото е образувано по искова молба на Т. Е. П., в която се твърди, че през време на брака с ответника Р. М. Я., страните теглили кредит, усвоен за нуждите на семейството, който след прекратяване на брака помежду им на 14.06.2010г. връщала с лични средства само ищцата, поради което претендира припадащата се по чл.127, ал.2 ЗЗД от ответника сума.

2

В отговора на исковата молба са релевирани оспорвания, че кредитът не е теглен за задоволяване на семейни нужди, както и че със споразумението за развод по взаимно съгласие били уредени имуществените отношения.

По делото е приет договорът за кредит от 13.11.2007г., в който в чл.1, ал.1 е посочено, че банката предоставя на кредитополучателя (ищцата) потребителски кредит в размер на 29200лв. за задоволяване на негови лични и на семейството му нужди за срок до 30.11.2017г., като в чл.17 от същия е посочено, че съдлъжникът (ответник), съпруг на кредитополучателя заявява безусловно, че встъпва в дълга на кредитополучателя и се задължава в това си качество да отговаря солидарно с него за всички негови задължения, произтичащи от договора, като в ал.4 е описано, че съдлъжникът е запознат и е съгласен с всички клаузи на договора. Видно от решение от 14.06.2010г. по гр.д. № 6721/2010г. по описа на СРС, 91 състав, с което е прекратен бракът между страните (сключен на 16.03.1996г.), е утвърдено споразумение по чл.51 СК, в което е записано, че „Молителите нямат кредити, взети през време на брака“.

От прието извлечение от банковата сметка на ищцата се установява, че за периода от 30.06.2010г. до 31.12.2016г. ищцата платила общо 28391.80лв., без да са налице доказателства за плащане на дълга от страна на ответника.

Събрани са гласни доказателствени средства чрез разпита на св.Я. (син на страните, роден на 13.08.1996г.), който дава показания, съгласно които му е известно, че страните теглили кредит 2007г. (към който момент е бил на 11г.), ползван за търговска дейност на баща му свързана с автомобили и за ремонт на жилището, в което живеели, след което през 2010г. родителите му се развели.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че на 13.11.2007г. ищцата като кредитополучател и ответникът като съдлъжник по см. на чл.121 ЗЗД, по време на брака, сключили със „Сосиете Женерал Експресбак“ АД, договор за кредит, по силата на който банката отпуснала кредит в размер на 29200лв., при уговорен лихвен процент и срок за връщане от 120 месечни вноски всяка от които в размер на 362лв., считано от 30.11.2007г. до 30.11.2017г. С решение от 14.06.2010г. по гр.д. № 67210/2010г. по описа на СРС, 91 състав, бракът между страните бил прекратен по взаимно съгласие, като било утвърдено сключено между страните споразумение по чл.51 СК, обсъдено в мотивите и по отношение на което е прието, че възражението за липса на кредити, теглени по време на брака е неоснователно, доколкото взетият от банката кредит бил използван за семейни нужди, поради което за връщането му е налице солидарна отговорност, съответно с оглед чл.127, ал.2 ЗЗД е прието, че ответникът дължи ½ от частта от дълга или в размер на 14 195,9лв. за периода от 30.06.2010г. до 31.12.2016г.

При така установеното от фактическа страна настоящият въззивен състав достигна до следните правни изводи:

3

Спорът по делото се концентрира по два въпроса, а именно поето ли е солидарно задължение с равна задълженост във вътрешните отношения, както и дали с одобреното споразумение по чл.51 СК страните са уредили имуществените отношения във връзка с договора за кредит.

С оглед изричните клаузи по договора за кредит е налице договорена солидарна отговорност. Видно от процесния договор за кредит същият е теглен през време на брака и няколко години преди развода между страните без по делото да са събрани данни за фактическа раздяла към момента на поемане на задължението, което се оборва и от самия факт, че по силата на договора ответникът се е съгласил да встъпи в дълга на кредитополучателя и се задължава в това си качество да отговаря солидарно с него за всички негови задължения, произтичащи от договора. Видно и от чл.1, ал.1 от договора кредитът изрично е посочено, че е предназначен за задоволяване на лични и семейни нужди, за което с оглед изричната разпоредба на чл.17, ал.4 от договора съдлъжникът е запознат и съгласен. С оглед тази договореност съдът кредитира показанията на св. Я., ценени по чл.172 ГПК /като дете на страните, което по силата на бракоразводното решение е останало да живее при ищцата/, в които дава показания, че кредитът е бил ползван за търговска дейност на баща му свързана с автомобили и за ремонт на жилището, в което живеели. Съдът отчита, че св.Я. към датата на отпускане на кредита е бил малолетен (на 11г.), съответно след развода между родителите му родителските права са били предоставени на ищцата, съответно е определено местоживеенето му при ищцата, но това не го лишава от възможност да констатира обективни факти, каквито се явява ремонт на жилището, в което живее, вкл. към датата на даване на показанията е пълнолетен. Цитираните гласни доказателства съдът приема за относими и допустими и при преценката им по вътрешно убеждение, съобразявайки евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК, съвкупно с цитирания договор за кредит, съдът не намира основание да не ги кредитира, вкл. по делото няма доказателства, които да ги оборват или с които да противоречат. Оттук съдът приема, че е доказано, че поетото с договора за кредит солидарно задължение е с равна задълженост във вътрешните отношения между страните с оглед установената презумпция по чл.127, ал.1 ЗЗД, доколкото не са ангажирани доказателства, които да я оборят, а кредитът е бил ползван за „нужди на семейството“ по см на чл.32, ал.2 СК

При действието на СК от 2009 г. във всяко производство по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент на споразумението. При това законодателно разрешение съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Ако страните не включат някои имуществени отношения в споразумението, то остават неуредени и между тях може да възникне правнорелевантен спор за тяхното 4 съдържание. Настоящият въззивен състав приема, че включената клауза в споразумението, съгласно която „страните нямат кредити, взети през време на брака“, страните не са включили изрична уговорка относно участието им в разходите и задълженията след прекратяване на брака, по силата на която ответникът да е освободен от солидарното си задължение по процесния договор за кредит, респективно липсва уговорка, по силата на която страните да са постигнали съгласие, че неучаствалият като кредитополучател съпруг не носи отговорност за погасяване на задълженията по договора за кредит. Постигането на уговорка между солидарните длъжници след поемане на дълга за освобождаване на един от тях от солидарното задължение във вътрешните им отношения следва да бъде обективирано в писмена форма /форма за доказване/, доколкото свидетелски показания за тези обстоятелства са недопустими по аргумент от нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, а наличието на постигнато съгласие относно конкретните уговорки и условия обаче не е установено по делото.

При липсата на доказателства за противното и оглед прекратяване на брака между страните, платеното от ищцата съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД следва да се понесе от тях по равно - презумпцията за равенство в дяловете не е опровергана. В този смисъл и доколкото ищцата има право да претендира от ответника сумата, която надвишава припадащата му се част от дълга, то законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция се явява основателна за размера от 14195.90лв.

Първоинстанционният съд е достигнал до същите крайни изводи, поради което решението следва да бъде потвърдено.