Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1114 от 13.03.2024, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 15423/2023
Вид
Решение № 1114
Подписан
13.03.2024
В сила
16.04.2024
Състав
Александър Венков Точевски

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1114 гр. Пловдив, 13.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330115423 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Предявени са искове от В. Б. Р., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник ЕАД Е.И., против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от С.Я., за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ********/ 30.08.2019 г. и за осъждане на ответника да й върне сумата в размер на 234, 94 лева- платена възнаградителна лихва по договора за периода 30.08.2019 г.- 20.10.2023 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 23.10.2023 г., до окончателното изплащане.

Предявени са още и искове от В. Б. Р., ЕГН: **********, от

************************, чрез пълномощник ЕАД Е.И., против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК:

203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от ********** И.Ш., за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 30.08.2019 г. и за осъждане на този ответник да й върне сумата в размер на 497, 07 лева- платено възнаграждение по договора за периода 30.08.2019 г.- 20.10.2023 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 23.10.2023 г., до окончателното изплащане.

1

При условията на евентуалност пък, се моли за осъждане на първия ответник да върне недължимо платените от ищцата суми в размер на 50 лева- престирани плащания в изпълнение на непородилия правно действие договор за поръчителство.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 30.08.2019 г., а с втория- договор за предоставяне на поръчителство от 30.08.2019 г. Кредитът бил отпуснат в размер на 3 000 лева и бил изцяло усвоен. Договорът за кредит обаче бил нищожен и макар в същия ГПР да бил записан в размер на 48, 21 % той бил различен от действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, водеща до неравноправност на уговорката, а оттук- до нищожност и на целия договор по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение.

Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от 30.08.2019 г. Поради спешна нужда от финансов ресурс, ищецът избрал опцията за поръчител, за което се предвиждало възнаграждение в размер на 3 972, 16 лева. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено 2 нищожността на двата договора, както и за връщане на платените суми по кредита за лихва в размер на 50 лева и по поръчителството- за възнаграждение на гаранта, също от 50 лева. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит, както и платените суми за лихва и възнаграждение от по 50 лева, но се оспорва предявения иск. Поръчителството не било задължително условие за получаване на кредита, поради което и възнаграждението по него не следвало да се включва в ГПР. На клиента се предоставяла възможност и да избере необезпечен кредит, или пък да представи банкова гаранция. Нямало санкция в случай на избор за необезпечен кредит, като кредитът се сключвал преди договора за поръчителство и нямало как обективно да е ясно какви ще са финансовите параметри. Ищецът не бил въведен в никакво заблуждение, клаузите на договора били ясно изразени и формулирани, като решението за сключване на договора било изцяло на ищеца. Договорът за поръчителство бил отделен договор, сключен с трето лице, което отговаряло солидарно с длъжника. На длъжника била извършена предварителна оценка на кредитоспособността му въз основа на информация за негови задължения. Претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Твърди се, че ищцата сама поискала да сключи договор за поръчителство и възнаграждението по този договор не представлявало разход по кредита. Договорът за поръчителство не бил задължителен, нито условие за отпускане на заема, като клиентът можел да избере и необезпечен кредит. Въпросното поръчителство представлявало договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД и той не попадал в обхвата на разходите по кредита. Вземането по него възниквало в полза на втория ответник, а не на кредитора по заема, като това били две различни юридически лица. Нямало нарушение и на чл. 143 т. 19 от ЗЗП, защото тук нямало уговорки във вреда на потребителя, нито пък нарушение на добрите нрави. Освен това ищцата можела и да се откаже от договора за кредит, без да дължи неустойки, но решила да усвои финансовия ресурс. Моли за отхвърляне на иска.

Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 30.08.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 3 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 24 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 % и ГПР- 48, 21 % и общ размер на всички плащания- 4 405, 44 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД на 30.08.2019 г. е сключен договор за поръчителство, с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя 3 за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 165, 51 лева на месец, дължима за срока на договора, платима с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за поръчителство, ведно с погасителен план по тях.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включва единствено възнаградителната лихва, която обаче била в размер на 40, 06 %, като при включване на възнаграждението за поръчителство, ГПР ще се увеличи и би станал в размер на 234, 96 %.

По договора били извършени три плащания, както следва: на 18.10.2019 г.- 350 лева, на 22.11.2019 г.- 3 605, 16 лева и на 25.11.2019 г.- 21 лева, като общо платените суми от 3 976, 16 лева, били разпределени, както следва: главница- 3 000 лева, възнаградителна лихва- 234, 94 лева, вноска за поръчителство- 497, 07 лева, такса предсрочно погасяване- 30 лева, лихва за забава- 0, 61 лева и неразпределена сума- 213, 54 лева.

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е допуснато изменение на осъдителните искове, като първият е увеличен в размер на 234, 94 лева, а вторият- до 497, 07 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Кредисимо” ЕАД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по 4 какъв начин се формира неговото задължение.

В приложение № 1 към договора макар да е записана в т. 9 общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 4 405, 44 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 48, 21 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като според заключението на вещото лице с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително, като ГПР тогава ще бъде 234, 96 %. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.