Решение № 404 от 30.12.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 404 гр. гр. Димитровград, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20245610101215 по описа за 2024 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. 26, ал. 1 ЗЗД, за обявяване за недействителен на договор за паричен заем Кредирект № 433405/08.07.2020 г.

При условията на кумулативно обективно съединяване е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗДД за връщане на платена сума в размер на 50 лв. – частична претенция от 842 лв. като платена без основание по договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от дата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 08.07.2020 г. между ищцата и ответното дружество "С.К. ООД е сключен Договор за паричен заем Кредирект № 433405, по силата на който е усвоена главница в размер на 900 лв. Срокът на кредита е 7 месеца, при лихвен процент в размер на 40.05 % и Годишен процент на разходите в размер на 47.39 %.

Съгласно чл. 6.5 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, а именно: предоставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 33, ал. 1 от Общите условия. В случай, че такива не бъдат осигурени, в чл. 6.6 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя 1 в размер на 704.82 лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от чл. 4 от договора, в който се съдържа самия погасителен план. В резултат на това за усвоена главница в размер от 900 лв. и ползване на кредита за период от 7 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати сума в размер на 1757 лв., от които главница - 900 лв., лихва - 152.18 лв. и неустойка 704.82 лв.

Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действanо именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит.

Така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (33П). Аргументите за това са следните:

Процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по-малък от 12.

Наред с изложеното считам, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител" по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи. Соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6.5, чл. 6.6 от договора и чл. 33 от Общите условия и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е 2 прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.1022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/1011 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 342/2020 г.). Изискванията, които клаузата на чл. 33 от Общите условия възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да ocигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Соченото обстоятелство се потвърждава и от чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора, съгласно който заплащането на неустойка не е взето предвид при изчислението на посочения в договора ГПР. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 посочва колко е размерът на вноската с включена неустойка и колко е общото задължение по кредита с включена неустойка, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка може да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, aл. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване 3 на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Наред с това, следва да се отбележи, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника.

Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от З3Д. Така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от 3ПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

Процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 40.05 % и ГПР в размер на 47.39 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.

Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание (Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на РС - Сливен). Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на 3ПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, 4 възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В настоящия случай предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известна на кредитора към датата на сключване на договор.

Видно от чл. 6.6 и чл. 4 на договора, кредиторът разсрочва неустойката, като я включва в размера на погасителната вноска. В тази връзка считам, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 3ПК и незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР. При условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече от 190%.

Твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на 3ПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското.

Счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това считам, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти.

Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен 5

ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение.

Гореописаните такси безспорно попадат и изискванията на директивата - те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.

Неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от 33П, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел".